Афганистан е като Виетнам, но без джунглата

Морски пехотинци в Афганистан. Снимка: официален сайт

Никак не е сигурно, „че конвенционална военна победа, както е прието да се описва, може да бъде постигната тук. . . Изглежда се озовахме в тресавище“, каза американският министър на отбраната. Сигурно говори за Афганистан, където бе регистрирана смъртта на хилядния американски войник, а загубите на коалиционните сили наближават 2000 души? Не – това са думи на Кларк Клифърд от 1968 г. А тресавището, което в крайна сметка коства на американците над 200 000 убити и ранени, беше Виетнам.

Разбира се, подобно зловещо сравнение се избягва. На първо място, мащабите на човешките загуби са несъпоставими. Теренът в Афганистан е голи скали, а не гореща изпълнена с живот джунгла. Да направим обаче малка пауза и да потръпнем като осъзнаем някои сходства. Вместо „виетнамизация“, последното отчаяно оправдание на Ричард Никсън да прибере войниците у дома, четете „афганистанизация“. Вместо нелегитимния, отчаян и лишен от доверие президент Тхю, четете „президента Карзай“. Вместо действащите през неизбежно рехавата граница виетконгски бойци, четете „действащите от Пакистан талибани“ (които сега започват лятната си офанзива). Колкото до „конвенционална военна победа“, забравете. Само си спомнете как към края Линдън Джонсън бе заслепен от това колко много заложи на някаква отдалечена незначителна страна.

Той се довери на генералите си, които имаха план. Изпрати стотици хиляди допълнителни войници „да приключат с задачата“. Хвърли още повече бомби. Спечели сърцата и умовете (където това бе приложимо) или поне изхарчи още квадрилиони долари. Обаче ужасната истина за Линдън Джонсън, както и за генерал Уестморлънд беше, че след като се разнесе цигареният дим във военните зали с плановете, никой всъщност не държеше контрола. Нямаше план, а още по-малко пък стратегия. Висшите военни не можеха да дадат съвет за изтегляне, защото това би било тяхно лично поражение. Президентът не можеше да се откаже, защото това би означавало да изостави храбрите си войски. Затова злощастният грохот на бомбардировките и убийствата продължи. Пръст си и на пръст ще станеш.

Междувременно, през 2010 г. Дейвид Камерън и генералите му тази седмица ще обсъждат какво следва в Афганистан (освен че и британските жертви там нарастват). Силите на САЩ се готвят за поредната предполагаемо решаваща операция, този път при Кандахар. Американските пратеници в Исламабад все по-откровено говорят за неуспеха на Пакистан да овладее положението в Северен Вазиристан, където човекът, опитал се да взриви „Таймс скуеър“ е получил доста нескопосаното си обучение. Кои поуки работят днес след четири безплодни десетилетия?

Да започнем с това, че когато падна Сайгон, той повлече със себе си и любимата на САЩ „теория на доминото“. Комунизмът не погълна Югоизточна Азия и не отплава към Сан Франциско. Комунизмът си даде време за размисъл и издигна храм на капитализма в Шанхай. Така че причината изобщо да се започне война беше заблуждение. Да видим сега причината за нахлуването – а след това оставането – в Афганистан на всяка цена. Атентаторите от 11 септември са се обучавали там, нали така? Трябва да спасим тази провалена държава, за да попречим такова нещо да се случи наново, да защитим от нападения „Ръсел скуеър“ и Манхатън.

Ал Каида обаче вече не е в Афганистан. Тя ловко се шмугна през проклетата рехава граница в Пакистан. Бомбаджиите, които заплашваха Великобритания и Америка след кулите близнаци, завършиха началното си терористично образование в пустошта на северозападен Пакистан. Талибаните, които вероятно избиха над 90 невинни мюсюлмани ахмадити в Лахор миналата седмица, също дойдоха оттам. Талибанските водачи, които движат кампанията в Афганистан, са в Карачи.
Защо тогава да не се нападне Карачи вместо Кандахар? Защо да не се бомбардира Пешавар, да не се изравни със земята Сват, да не се разпердушини Кета? Защото това е смехотворно грешен прочит на действителността. Пакистан, чието население наближава 200 милиона души, е огромна разцепена страна, която сега полага всички усилия да спасява себе си, а какво остава за интересите на Обама. Тя се нуждае от помощ, а не от тормоз от Държавния департамент. Тя обаче има нужда и от по-добро разбиране.

Просто е – нито Исламабад, нито Кабул могат да натиснат някакво административно копче, на което пише „мир и хармония“. Смутовете и бедността не го допускат. Религиозният екстремизъм е повсеместен. Национализмът и враждебността към чужда намеса са дълбоко вкоренени. Структурирано общество не съществува там, където е най-необходимо. Няма „победа“ в една страна. Няма западна сигурност, която може да се обезпечи чрез изпращане на повече безпилотни самолети и агенти на ЦРУ. Има само минаващо време и дълъг вътрешен преход към стабилност. Накратко, няма продължаваща цел на афганистанската война – освен спасяване на репутацията и пропиляване на човешки живот.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.