Международният наказателен съд все пак действа

Всеки път, когато светът научи за поредното безчинство, извършено в някоя безпросветна зона на война, се разнася възглас, че това не трябва никога да се повтори. Такава бе реакцията след геноцида в Руанда; след етническото прочистване, масовите убийства и изнасилвания в бивша Югославия; след ужасяващите зверства в Сиера Леоне и Конго и след нападенията срещу мирни жители в суданската провинция Дарфур.

Затова и създаването преди осем години на Международния наказателен съд (МНС) в Хага, който, в отсъствието на други желаещи, има готовност да арестува и съди най-лошите извършители на такива престъпления, бе за поддръжниците му стъпка в правилната посока. И все пак, събирайки се в угандийската столица Кампала за двуседмичен преглед на дейността на съда, 111-те държави, които приемат юрисдикцията му, ще бъдат изправени пред големи отговорности.

Внимателната преоценка на ролята и постиженията на съда идва в момент, когато временните трибунали за зверствата в Руанда, Югославия и Сиера Леоне (създадени преди появата на МНС) приключват дейността си. Като техен постоянен заместител, МНС придобива пълномощия на последна съдебна инстанция за три вида престъпления: престъпления против човечеството, военни престъпления и геноцид. Постигнатото от съда до момента във воденето на подобни дела ще бъде гледано под лупа.

Междувременно, конференцията в Кампала ще трябва да реши какво да прави с четвъртия вид престъпления, записани в римския статут на съда, който бе приет при неговото създаване: агресията. Една кавга по този въпрос може да съсипе цялата полезна работа, която делегациите са свършили за подобряване на дейността на МНС и насърчаване на повече страни да се присъединят към него.

Всъщност, темите за дискутиране са много. Една от критиките към МНС е, че се бави в придвижването на делата към съдебната зала. Досега съдът е издал 13 заповеди за задържане, включително една доста оспорвана – срещу суданския президент Омар ал Башир (като обвиняем за предполагаеми военни престъпления и престъпления срещу човечеството). Извършени са обаче едва четири ареста и само на два процеса е даден ход. Предишните трибунали успяха да обработят много повече дела – и то с по-голяма бързина.

Ако МНС иска да заработи на по-висока скорост, трябва да разчита на сътрудничество на всичките си членове и сътрудници. Или, както главният му прокурор Луис Морено Окампо обича да напомня на критиците, МНС не разполага със собствени шпиони и белезници; членовете му трябва да помагат при довеждането на обвиняемите. Но решението на Окампо да повдигне обвинения срещу лидера на Судан бе посрещнато със смесени чувства в Африка. То бе приветствано от правозащитните организации и подкрепено от някои африкански правителства, но други се почувстваха оскърбени. Няколко от африканските страни членки на съда заплашиха да прекратят сътрудничеството си с него.

До момента само Великобритания е приела официално да изпълнява всичките си задължения по Римския статут на съда от 1998 г. – от защитата на свидетелите до изпълнението на присъдите и претенциозните правила за привилегиите и имунитетите. Междувременно, много от 111-те членки и някои нечленуващи държави (част от тях ще присъстват в Кампала като наблюдатели) използваха създаването на съда като катализатор, за да ревизират собственото си наказателно право и да преработят наръчниците за своите военнослужещи, докато други правят едва първите си стъпки.

Да стимулира създаването на силни национални съдилища е част от мисията на МНС. Защото той може да действа само там, където националните съдилища са доказали, че не желаят или са неспособни да действат. Всепризнато е също така, че правосъдието е най-ефикасно тогава, когато е доведено максимално близо до жертвите, а не когато е разпиляно в далечните съдебни зали на Хага.

По отношение на петте комплекта дела, водени от Окампо, Конго, Централноафриканската република и Уганда изрично поискаха намесата на МНС; съдопроизводството срещу суданския лидер Башир бе препоръчано директно от Съвета за сигурност на ООН; а официалното разследване на насилието след изборите в Кения започна тази година едва след като политическите съперници не можаха да се разберат дали кенийските съдилища могат да свършат тази работа.

Сред 25-те делегации в Кампала на страните със статут на наблюдатели, които не са ратифицирали Римския статут, тази на Америка ще бъде следена най-зорко. За разлика от предшественика си Джордж Буш, който често бе враждебно настроен към съда, Барак Обама е по принцип готов да помогне, например събирайки информация, която да изправи пред съда нарушителите на човешки права и военнопрестъпниците или да проследи бегълците от закона.

Но по примера на други „твърдоглавци“, включително Русия, Китай и Индия, Америка иска да бъде сигурна, че съдът няма да нагази в политиката. Оттук идва и чувствителността относно преследването за „агресия“. За разлика от останалите престъпления, попадащи под юрисдикцията на съда, при създаването му не бе постигнато съгласие за формулиране на агресията. Такава дефиниция липсва и в националното законодателство. Осем години по-късно е налице някакъв консенсус за дефиницията (макар и твърде обща), но не и за това как обвинението в агресия да бъде трансформирано в наказуемо престъпление в съдебната зала.

Измъчената формула, която ще бъде поставена на масата в Уганда, визира „планиране, подготовка, иницииране или извършване, от лице, способно ефективно да контролира или да ръководи политическите или военни действия на дадена Държава, на агресивен акт, който по своето естество, сериозност и мащаби представлява очевидно нарушение на устава на ООН.“ Или в груб превод: ще я разпознаем, когато я видим.

Неясната формулировка не е единственото главоболие. Кой решава кое е „очевидното“ нарушение на устава на ООН, което изисква намеса на МНС? Съветът за сигурност, който по силата на този устав трябва да урежда въпросите на войната и мира? Това би удовлетворило аутсайдерите, като Америка, Китай и Русия, и би разтревожило инсайдърите Великобритания и Франция: тоест би създало объркване сред постоянните страни-членки на Съвета за сигурност. Но същото би подразнило други, например Бразилия, която не приема великите сили да я командват или Германия, която цени независимостта на МНС.

Има и по-фундаментални проблеми. Целта на съда е да преследва и в идеалния случай да възпира фрапантните нарушения на човешките права. Но дефиницията на престъплението агресия поставя под въпрос мотивите на дадена държава да използва сила, вместо да налага правила за прилагането й. Идентифицирането на агресорите може безнадеждно да политизира съда и да подрони доверието в него. От друга страна, страхът от съдебно преследване заради „агресия“ би могъл да възпре онези, които най-често биват викани да защитават цивилни лица от тежки посегателства.

Отчасти благодарение на съда, почти всяка страна днес признава поне на думи, че за някои престъпления не може да има оправдание. Това дава на МНС морална сила. Но дефинирането на агресорите – очевидни или не – обещава да предизвика големи разцепления. И дори ако преговорите в Кампала доведат до компромис, американският Конгрес може да стане още по-недоверчив към МНС.

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.