Приказка за американската журналистика и малките хора

encho-gospodinov.gifПак е пролет в Ню Йорк, драги читателю, пак грее слънце, пак ухае на люляк Люлякът всъщност е малко по на север от Манхатън, в Уестчестър, тъй като в Ню Йорк преобладава бетонът. Но като махнем чисто лиричните отклонения, нюйоркчани се радват, че най-сетне дългата зима свърши.Това, което не подозират нюйоркчани е, че наближава светлата (за нас) дата 24 Май. Това пък, което вие не подозирате е, че ще ви разкажа за американската журналистика, в контекста на “Върви народе възродени…”

Седмица преди да напиша тези редове, Колумбийският университет в Ню Йорк раздаде поредните годишни награди “Пулицър” за журналистика, литература и музика. Общо 21 категории/жанра, в това число за карикатура, актуална фотография и дори джаз. (Малко като някогашния “Златен Орфей”) Обикновено половината от наградите за журналистика отиват по големите вестници, но тази година само „Уолстрийт Джърнал” взе две награди, а другите “големи” като „Ню Йорк Таймс”, „Лос Анжелис Таймс”, „Бостън Глоуб” и „Маями Хералд” – само по една. Престижни награди отидоха в няколко периферни издания.

Както и да е, за друго става дума: за традицията, за истината и за това как се отстоява тя. Джоузеф Пулицър (1847-1911), унгарски евреин, син на богат търговец на зърно и майка германка, идва в Америка и в края на 19-и век вече е най-успешният, най-маститият, най-влиятелният и най-противоречивият издател на вестници в Съединените щати. Връстник на Христо Ботев, но с различна съдба…

Новаторският му стил на списване на”Ню Йорк Уърлд” и “Сейнт Луис Поуст-Диспач” го превръщат в икона и гръмовержец на занаята. По негово време няма такъв безкомпромисен кръстоносец против политици-мошеници, лъжливи правителства и демагогстващи “общественици”. Без да му мигне окото той впряга силата на добрата журналистика, кръстосвайки я със сензацията и жаждата за високи тиражи, само и само да завладее пазара и да жигосва политиканстващите бездарници. Освен че искал да прави пари и да има влияние, искал е също малките хора, т. е. читателите, да знаят всичко за големите лъжи на управляващите. Като умира, оставя в завещанието си препоръка как да се оформят наградите, които ще носят неговото име.

Бог да го прости проф. Дафин Тодоров, учител по журналистика (американска и западноевропейска) на няколко поколения сегашни български майстори на перото. Смесица от виенски бохем и издънка на стар български политически род, Дафин успя да запали у много от неговите студенти любовта към качествената журналистика. Той именно ни разправяше в ония години (началото на 70-те) кой е Джоузеф Пулицър и защо трябва внимателно да четем, дори и между редовете, какво е казал той по въпроса за вестникарството. Симпатяга беше Дафин, а също и много от професорите ни от онова време.

Сега, след 8-годишно редовно четене на американски вестници и списания виждам, че както навсякъде по света, така и тук има отлична журналистика, има нахална жълта преса, има превъзходни майстори на перото, има и нескопосани автори и редактори.

Хубавото тук обаче е, че през последните 150 години местните читатели винаги са имали както възможност да избират качествено четиво, отхвърляйки “плявата”, така и да имат достъп до истината (или поне до значителна част от нея), когато нацията е в дни на изпитание.

Край Сан Франциско тези дни почина при автомобилна злополука Дейвид Халбърстам, на 73 години, още жизнен и непокорен дух… На 29 години той беше блестящият кореспондент на “Ню Йорк Таимс” от Сайгон, който вбесяваше президента Дж. Ф. Кенеди. и неговите генерали с проникновените си репортажи и коментари за една обречена и предварително изгубена война. Стигало се е дотам, че Кенеди е настоявал пред издателя на “Ню Йорк Таймс” Артър О. Сулцбергер да смени кореспондента си във Виетнам…
На Сулцбергер (сам бивш кореспондент в Европа и на Балканите през Първата Световна война, намерил бъдещата си жена в Подгорица, Черна Гора) и през ум не му минава да смени младия Дейвид Халбърстам. Дръзкият дописник не се обръща към генералите с “Вие не казвате истината”, а им казва в очите:”Вие лъжете!” Смята се, че той е издигнал на пиедестал скептицизма като задължително оръжие в арсенала на съвременната журналистика; че той (заедно с още неколцина колеги от Асошиейтед Прес (AP), Юнайтед Прес Интернешънъл (UPI) и телевизионните мрежи) са променили коренно общественото мнение в САЩ за войната във Виетнам. За кореспондентската си работа там Дейвид Халбърстам получава “Пулицър”. Сега, по време на войната в Ирак, неговият глас беше също толкова силен – и пълен със скептицизъм – както и преди 30 години. Джоузеф Пулицър би се гордял с него, а Дафин – ако беше жив – сигурно щеше да каже нещо на студентите си по този въпрос. И да го свърже с 24 май, истината, лъжата, и “Върви народе възродени…”

Така се случи, че през последните няколко месеца си отидоха няколко от най-талантливите майстори в американската книжовност. Отиде си Арт Бъкуалд, едно от най-блестящите пера в англосаксонската сатира, Джонатан Суифт на 20-и век (също унгарски евреин, с австрийска жилка), роден и израсъл в Маунт Върнън, на 15 мили северно от Ню Йорк.
Маунт Върнън е в съседство с Бронксвил, където аз живях 6-7 години – нещо като местната Бояна или Драгалевци, само че много по-чисто, без никакви мутри и с идеално функционираща канализация. Арт Бъкуалд имаше остроумието на Марк Твен и жилото на Суифт. А от годините му на вестникар в Париж беше останал финесът на изящната фраза …

Чудна е тази концентрация на таланти в окръга Уестчестър, северно от Манхатан. Дейвид Халбърстам е роден и израсал в Йонкърс, Арт Бъкуалд в Маунт Върнън, а дълги години в Ню Рочел живя и писа Е. Л. Доктороу (авторът на “Рагтайм” и други шедьоври). Трите градчета са все в този район, на по 5-10 мили едно от друго. Все едно тримата великани на перото да бяха от Бояна, Драгалевци и Симеоново. Де да беше така… И как щеше да върви народът възроден… Бъднините щяха да са толкова хубави, че все едно вече сме станали Швейцaрия на Балканите, както казваше един наш уважаван политик-литератор.

Нейсе, както и да е. След тях се спомина и Кърт Вонегът, който няма нужда от представяне. Той живя, работи и умря в къщата си в Манхаттан на 48-а улица между 2-ро и 3-тo авеню, до пазара на амишите. Така сърцато пишеше този човек, че пушек се вдигаше наоколо. Преди няколко години този пушек започнал да излиза през капандурата на последния етаж в жилището му. Съседката се обадила на пожарникарите и полицията. Намерили великия писател заспал, а димящата му цигара подпалила леглото, И оттам – мебелите. Пожара го угасиха. Но не се гаси туй що не гасне, ако пренесем казаното от нашия народен поет към талантите на Америка.

Вече съм писал, че няма нищо по-приятно сутрин в събота или неделя докато си пиеш кафето да се насладиш на хубаво четиво, особено ако е написано от майстори като Сиймур Хърш (от сп.”Ню Йоркър”), на великолепната тройка Франк Рич, Морийн Дауд и Пол Кругман, всичките коментатори на “Ню Йорк Таимс”. Франк Рич тук е нещо като нашия Захарий Стоянов, който с такава невероятна сила раздава шамари (и то справедливи) на властимащите, че вероятно мнозина с тревога очакват всеки неделен брой на вестника и евентуалното споменаване на техните имена… Който не ми вярва, нека прочете електронното издание на “Ню Йорк Таймс” от неделя, 29 април… Там Франк Рич рисува нелицеприятна картина на част от “лицеприятната” американска журналистика, на онези с “големите баданарки” и ”услужливите езици”, готови да оближат задника на всеки мерзавец, облечен във власт. (Прощавайте за острите думи).
Няма седмица през която Франк Рич да не подложи на дисекция всичките грешки на правителството. Творческата му съзидателност и въображение са невероятни: може да започне изречението си с епизод от стар филм и след 6 думи логично да го свърже с поредния скандал в Белия Дом. Може да убие политик и с половин дума.

Не по-малко язвителна и убийствена със сарказма си е Морийн Дауд, привлекателната първа лейди на тежката артилерия на американската преса. Арт Бакуалд вероятно би ги нарекъл – нея и Франк Рич – “260-милиметрови гаубици”, заредени със смесица от философски напалм и политически зарин – толкова силна е поразяващата им мощ. От хора като тях – като Халбърстам, Сиймур Хърш и някогашната легенда Джеймс Рестън – малкият човек на Америка можеше, и все още може, да намери пътя към истината и да се радва как острите пера на тези майстори пробождат всеки ден грозното тяло на лъжата.

Грозотата в журналистиката обаче не умира лесно. “Кажи ми какво четеш и аз ще ти кажа какъв си”, гласи старата максима. Тук за най-влиятелен вестник в US-политиката се смята “Уошингтън Поуст”, но вестникът, които всички богати искат да притежават, е “Ню Йорк Таймс”.
Много от таблоидите, включително и “Дейли нюз” или “Ню Йорк Поуст” са пълни с въздух, евтини сензации и клюки. Много от читателите се отказват от вестниците, тиражите (и рекламите) стремглаво намаляват (даже и на сериозни вестници), журналисти, читатели (и рекламодатели) се насочват към “блогове” и електронни издания. “Блоговете” са в невероятен възход и все по-забележимо формират общественото мнение.

Скандали също дал Господ: последният беше с Дон Аймъс, популярен радио-журналист със свое утринно телевизионно предаване. Неговата арогантност и “дебелокожа журналистика” му изядоха главата, след като в едно свое предаване той нарече група млади чернокожи студентки от баскетболния отбор на един университет “курви със сплъстени, мръсни коси…” Нещо толкова дивашко, че ми е неудобно дори да се опитам да го преведа. Афро-американци, белокожи, цветнокожи, червенокожи , жълтокожи – цялата етническа, расова и цветова гама на Америка се надигна срещу този вандалски език на Дон Аймъс. Естествено, след няколко дни го изхвърлиха от занаята по най-безмилостен начин. Може Първата поправка към (US) конституцията да гарантира свобода на словото, но в този случай на Еймъс му се гарантира единствено тотално, всеобщо омерзение.

И за да сложа край на тази история, ще ви кажа още нещо, което го няма в много от нашите европейски вестници: позицията на “Обществения редактор” и неговата сила. Този пост беше създаден в много вестници след поредица от скандали и изфабрикувани истории, плагиатство, груби грешки в репортерската и редакторската етика, включително и в „Ню Йорк Таймс”. Общественият редактор се избира колективно, но не се отчита пред никого, освен пред собствената си съвест и професионална етика. Той следи какво се пише във всеки брой, как се пише, дали се осветлява темата от всички гледни точки, има ли скрити манипулации и неточности в текста, кое е значимо от гледна точка на обществото и кое не е, премълчано ли е нещо важно и т. н. Нито главният редактор, нито дори издателят може да се намесва в работата му или да коригира коментарите му, където той публично може да порицае всички грешки във вестника И да извади наяве кирливите редакционни ризи. Той е “вестник във вестника, държава в държавата”, барометър за професионалната съвест на репортери и редактори. Гочоолу, Дочоолу и Данко Хаирсъзина трудно могат да виреят в такава среда. Така в повечето случаи голямата журналистика се учи от собствените си грешки да служи и на малките хора. Големите сами се грижат за себе си, И (особено) за интересите си. Но това далеч не важи само за Америка и за нейната журналистика.

Прочее, задава се 24 Май. Върви Народе Възродени, към светли бъднини…

Искрено ваш,

Енчо Господинов

Писмо отПисмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.