Как оцелява свободата в Китай на две системи

в. Файненшъл таймс

Китайското правителство няма търпимост към недоволството. Китайският народ се интересува от икономика, а не от политика. Клането на площад „Тянанмън“ в Пекин вече е до голяма степен забравено. Тези три изречения са грубо обобщение на настоящата общоприета истина за Китай. И въпреки това миналия петък станах свидетел на събитие, което подкопа и трите идеи. Над 100 000 души се събраха в парк в Хонконг, за да отбележат 21-та годишнина от протестите на „Тянанмън“ на 4 юни 1989 г.

В средата на протестиращото множество в Хонконг имаше огромна, боядисана в златно реплика на „Статуята на демокрацията“, която бе носена от студентите на площад „Тянанмън“ и провокационно сходна с американската „Статуя на свободата“. Демонстрантите в Хонконг запалиха свещи, за да почетат убитите през 1989 г. и, както каза един говорител, „заради всички онези хора в континентален Китай, които не могат да излязат на демонстрация тази вечер“.

Фактът, че толкова много жители на Хонконг излязоха по улиците, говори за впечатляващо придържане към демократичните идеали. Фактът, че им бе позволено да протестират обаче, бе впечатляващ по друга причина. Той показа, че правителството на Китай може да се справя с недоволството с финес и сдържаност. За последен път бях в Хонконг през 1997 г. в известната и съдбовна нощ, в която Великобритания върна контрола върху територията на Китай. Освен пищната церемония си спомням най-вече проливния дъжд.

През 1997 г. основното ми предположение бе, че обещанието на китайското правителство, дадено на Хонконг, за „една страна, две системи“ ще трае точно толкова дълго, колкото паянтов чадър в хонконгско торнадо. Трудно ми бе да повярвам, че главорезите, които изпратиха танковете на площад Тянанмън, наистина щяха да позволят на журналистите в Хонконг да продължат да критикуват китайското правителство и да устоят на изкушението да контролират съдилищата. Всъщност обаче китайското правителство наистина позволи на Хонконг да запази свободите си.

Годишното отбелязване на събитията от „Тянанмън“ оказва болезнен натиск върху най-чувствителното място в съвременната история на Китай, но това се толерира и не е изолиран случай. Хонконгските медии са все още свободни, съдилищата са все още независими. Местни вестници като „Епъл дейли“ редовно отправят силни критики към Пекин. Духовното течение фалунгун, забранено в континентален Китай като опасен култ, направи така, че правото му да организира демонстрации в Хонконг бе защитено в местни съдилища.

Миналата седмица в Хонконг срещнах Мартин Ли, който от много години е лицето на демократичното движение в Хонконг и е безпощаден критик на китайското правителство. Припомних на Ли, че последно се срещнахме през 1996 г., малко преди връщането на Хонконг на Китай. Тогава го заведох в луксозен ресторант в Лондон и бях изненадан и малко смутен, че той си поръча само чаша вода и малка питка. „Свикнах с тази затворническа диета“, отбеляза той и не смятам, че се шегуваше. Малко преди връщането на Хонконг изглеждаше напълно възможно хора като Ли да свършат в затвора.

Тринайсет години по-късно Ли искаше да яде печени стриди и каза, че е приятно изненадан от развоя на събитията. Той твърди обаче, че запазването на свободите в Хонконг е свързано колкото с решимостта на местните хора, толкова и с търпението на правителството в Пекин.
През 2003 г. местното хонконгско правителство, което работеше с централните власти в Китай, предложи проектозакони за драконови мерки за национална сигурност, които всъщност застрашаваха свободата на словото и сдружаването в Хонконг. Стотици хиляди местни жители излязоха по улиците да протестират и правителството отстъпи и оттегли законопроектите.

Ли далеч не е самонадеян. Подобно на мнозина в Хонконг той е дълбоко недоволен от предложенията на правителството да въведе електорална демокрация в територията. Идеята е, че от 2017 г. главният администратор на Хонконг ще бъде избиран в преки избори. Спънката е обаче, че всички кандидати първо ще трябва да бъдат одобрени от официална комисия по номинациите. Демократичното движение на Хонконг е разбираемо скептично дали китайското правителство има действително намерение да позволи на Хонконг сам да избере свой собствен лидер.
И въпреки това, макар Хонконг да е все още далеч от електорална демокрация, той запази много от свободите на либералното общество – най-вече независими съдилища и медии.

Ли се притеснява, че без свободно избрано правителство всички други свободи на Хонконг ще бъдат изведнъж пометени от капризни решения, взети в Пекин. Има много причини да се опасяваме от нетърпимостта на китайското правителство. По някои въпроси като Тибет и Тайван официалната китайска политика и риторика остава твърда и непоклатима. В континентален Китай дисиденти продължават да бъдат затваряни – Лю Сяобо, известен активист за човешките права, бе осъден на 11 години затвор миналата година.

Но макар Китай все още да отвръща на недоволството с железен юмрук, урокът, който Хонконг научи през последните 13 години, е че Пекин умее да използва и кадифена ръкавица. Китай е изправен пред опасен и несигурен политически път, ако иска да мине постепенно към по-свободна политическа система. Преди няколко дни в Хонконг успях да видя как един по-свободен Китай би изглеждал в бъдеще.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.