Имперските ботуши са големи за вождовете на Русия

Путин и Медведев. Монтаж по картината на Иля Глазунов „Княз Олег и Игор“.

Едно е да изнасяш мюнхенски речи, а съвсем друго е наистина да действаш в духа на тия слова. Както бе нагледно демонстрирано от нерешителния подход на руските власти към киргизстанския въпрос.

* * *

Лесно беше да искаме от „вашингтонския областен комитет“ да признае Русия за регионална свръхсила. А щом я призна, тутакси стана ясно, че имперските ботуши са големшки за нашите вождове. С няколко номера. В Киргизстан започна хуманитарна катастрофа, а „по-големият брат“, слисан, пристъпва от крак на крак нейде встрани.
От общо 700 или 800 хиляди узбеки в Киргизстан над сто хиляди вече са избягали в чужбина. Убитите официално са стотици, неофициално се броят с хиляди. Ако това не е етническо прочистване – що е то етническа чистка тогава?

А в Киргизстан все още има и стотици хиляди етнически руснаци, както и десетки хиляди рускоезични от други племенни категории. Всички са дошли да живеят там в съвсем различни времена, през епохата на единната империя. И при все че в момента май не ги заплашва разправа, според откъслечни информации от руската мисия в Бишкек, броят на желаещите час по-скоро да заминат за Русия е скочил десетки пъти. Накратко, типична хуманитарна катастрофа, и то в държава съюзник на Русия. В страна от постсъветското пространство, мълчаливо признато от администрацията на Барак Обама за сфера на руската хегемония.

Ако Москва гледаше сериозно на хегемонските си задължения, не би имала особен избор: или масово да евакуира от Киргизстан „рисковите групи“, или незабавно да прати там миротворчески контингент с готовност да го държи в страната години и десетилетия.

Вместо това тя с всички сили се опитва да отложи и едното, и другото. Събитията може и да ни въвлекат в конфликта, но руските лидери явно изобщо нямат желание сами да се намърдат в него. Защото едно е да изнасяш мюнхенски речи, а съвсем друго – наистина да действаш в техния дух.

Киргизстанската криза извади наяве истинския репертоар от интереси и възможности на властите в Русия. Тя не им позволява да играят любимата си игра – да се представят за юначни храбреци, отлични организатори и любими вождове на постсъветските си по-малки братя, без всъщност да са нито едното, нито другото, нито третото.

Цялата плащана с руски пари система за контрол върху бившето съветско пространство рухна в един миг.

ОНД не може да бъде сглобена наново. Срещата на Шанхайската организация за сътрудничество посъветва киргизстанците „да възстановят стабилността чрез диалог“. Спешно привикани в Москва, съюзниците й – секретарите на съветите за сигурност от страните в Организацията на договора за колективна сигурност (ОДКС), пристигнаха, само за да се измъкнат от всяка отговорност. А Колективните сили за оперативно реагиране – обединеното войнство на ОДКС, замислено специално за подобни случаи – съществуват само на хартия.

Сред механизмите, които уж обвързват с Русия бившите съветски републики, няма ни един, който да работи. На този фон крехката антитерористична коалиция, скалъпена едва-едва от Джордж Буш, изглежда като чудо, образцов пример за солидарност и взаимопомощ. Ако Русия реши да сърба попарата, тоест киргизстанската каша, ще трябва да го прави сам-самичка.

Дали обаче са налице потребните сили, умения и най-важното – има ли желание? Щом властовият апарат у нас поема грижата да организира нещо, било то във вътрешните или във външните работи, винаги действа в три насоки: подялба на парите от някакви далавери, наказания за дейците, лично неприятни за нашите вождове, и жестикулация с широк замах, както подобава на велика сила. Всяка задача, която не се вписва в тази триада, поставя натясно нашето ръководство – то просто не умее да прави нищо друго. Защото, ако примерно се накани да евакуира стотици хиляди души, нали ще затъне в грижи до шия. Пък ще срещне и проблеми, докато им уреди живота там, където бъдат изпратени.

А лидерите ни едва бяха успели някак да осигурят евтина, сценично отработена защита за интересите на сънародниците ни в чужбина. Едва бяха успели най-подир да убедят публиката, че безкрайните препирни между една-две бивши жителки на Русия и техните финландски екссъпрузи, които делят общите си деца, са къде по-важни от трудностите и бедите на всички останали милиони, взети заедно. И сега какво – да се откажат от тоя цирк, за да се нагърбят с дълга и изморителна работа?
Никак не е съблазнителен и другият вариант – ако все пак се наложи да предприемат миротворческа операция в пълен формат. Отсега е ясно, че няма да е същото като днес – мирно да си мерят с американците контингентите в киргизстанските въздушни бази.

Какво ще могат да сторят войските ни в размирната държава? Да осуетят етническите чистки? Как обаче? Както например нашите миротворци „осуетяваха“ прочистванията на Южна Осетия от грузинци по време на кампанията от 2008 г.?
Или да защитават местните руснаци? Но федералният център е абсолютно безсилен да спре изселването на руснаците дори от подчинения му Северен Кавказ, камо ли от чужди земи.

Или нашите власти с щедра ръка да уредят като хората живота в Киргизстан, ако окупираме временно страната? Пак ще запитаме – как? Както са го „уредили“ вече за две години в споменатата Южна Осетия, ли? Да, резултатът вероятно ще е същият, само дето ще ни струва 50 пъти по-скъпо, според броя на населението.

Ами ако миротворческата интервенция се проточи, ако прерасне в продължителна война? Перспектива, която не изглежда твърде абстрактна. На руското обществено мнение му е дошло вече до гуша от войни; колкото и да е гъвкаво, след време то ще започне да протестира. И дори ако допуснем, че Вашингтон няма да възразява (срещу възможността да запази там базата за прехвърляне на военни товари), никой не би дал такава гаранция за Пекин и дори за Ташкент.

Прочее, излиза, че е добре и твърде приятно да се представяш като велика сила, ако го правиш наужким, в театрализиран вариант, предназначен за тихите американци и кротките западноевропейци. За нашите властници обаче е тежко и мъчително наистина да се държат като лидери на велика сила и хегемони.

И макар че с толкова плам са защитили най-сетне правото да имат сфера на влияние, стане ли в нея хуманитарна катастрофа, те просто не знаят какво да правят. Тъй че сега или няма да предприемат нищо – дори онова, което изисква обикновената държавническа отговорност, или ще рискуват с някоя шеметна авантюрна импровизация и ще затънат за години напред в безизходен колониален конфликт.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.