Смъртта на Камю – последният абсурд

Смъртта на Камю е „глупава смърт“ по собственото му определение на подобен инцидент и крайна абсурдност за човека, който назова абсурда. В джоба си Камю е имал билет за влак, за пътуване със семейството си, но в последния момент го убеждават да замине с кола до Париж със семейство Галимар и тяхната дъщеря Ан и кучето, да поемат по пътя на север, да хапнат в някой крайпътен ресторант и да преспят в малък хотел по пътя. В следобеда на катастрофата колата с Мишел Галимар зад волана и Камю на седалката до него се движи по права отсечка на шосе № 5 и вече наближават село Пти Вилблевин, област Бургундия, когато по думите на очевидци колата започва да криволичи, удря се в дърво край пътя, отскача и се забива в съседното. В резултат Камю е със счупен врат и издъхва почти веднага, Мишел е тежко ранен и умира няколко дни по-късно.

Твърде голямата скорост, която Камю по принцип не обича, повредата в мотора и вероятно твърде рязкото завъртане на кормилото се смятат за причина за все още неизясненото напълно произшествие. Камю е пренесен за кратко в близкото кметство, а по-късно и в дома си в Лурмарин, край него са Франсин, брат му Люсиен, Шар, Жан Грьоние, Роблес и още няколко близки приятели. Почти цялото село се стича в къщата сутринта на погребението и се включва в дългата процесия по виещите се улици към малкото гробище в края на града.

В биографиите и мемоарите, издадени след това, последните месеци от живота на Камю са белязани с неизменното „последен“ – последните му дни в Париж, последното му интервю, последното литературно есе, последната публична изява, последните му писма до Мария, Катрин и Ми, с които се среща в Париж. След това Камю сам си налага осеммесечна изолация в Прованс, за да завърши черновата на книгата, преди да се върне в града за първия театрален сезон на своя театър, с надеждата, че ще има дори и своя сцена, като планира следващото лято да се върне в Лурмарин, да редактира текста и да започне новата книга. Такива са били поне плановете му.

В спомените си някои от приятелите му твърдят, че той сякаш имал някакво предчувствие. В свое интервю в началото на ноември Камю говори за това колко мрази магистралите и скоростта и дори размахал билетите си за влак до Лурмарин като доказателство. Горчиво плакал при раздялата си с Мария в края на същата седмица. Съвсем нетипично за него по време на коледните празници споменал на Франсин, че би искал да бъде погребан в Лурмарин. Никакво национално погребение, но не и съвсем скромно. Всякакви такива истории, посочва Лотман, са началото на митологизирането.

Кучетата са една от много тънките, но все пак ясни нишки за връзка с Камю и когато най-сетне поех по каменните стъпала на дома на Катрин Камю в Лурмарин, наследен от баща є, бях посрещната от две лаещи едри кучета. По време на нашата първа среща, провела се в неофициален салон – аз на едно канапе, Катрин на стол до маса, отрупана с книги – кучетата Балу и Чупа не само присъстваха, но и придружени от една котка, не спираха да кръжат. Присъствието им бе така силно, че записът на нашия разговор често, и то на важни места, бе заглушен от гръмкия им лай.

„Папа, който бе много грижовен към нас и който се държеше с уважение към другите, се боеше само от…“ на лентата следваха яростен лай и гласът на Катрин, която се опитва да възстанови реда. Следва затишие. Когато вечерта в хотела прослушах записа, в първия момент страшно се разстроих, едва не се разплаках, но по-късно видях известна ирония в този факт, дори прозрях нещо типично.

За разлика от бележките при останалите ми срещи записаното през първия следобед не съдържаше някаква съществена информация – бяха по-неофициални, по-спонтанни. Срещата ни имаше смисъл по-скоро заради мястото, на което се провеждаше, където физическото присъствие на обекта на моето изследване бе най-силно. Старата провансалска къща, някогашна ферма за копринени буби, се издигаше на стръмна улица, извиваща непосредствено под черквата – най-високото място в селището, и бе напълно подходяща за човек, който търси усамотение.

В бележките му можем да намерим, макар и кратки описания на кабинета, който Камю си организира в таванското помещение, на розите и овощните дървета в градината, с които обича да се занимава, на малката конюшня, в която държи магарето, подарък от приятел от Алжир. От просторната тераса пред салона, в който седяхме, се разкриваше главозамайваща гледка към долината Дюранс, към гробището, замъка и лозята, та чак до планинския силует в далечината. Тук Камю стои, когато споменава, че почти може да усети Алжир.

„Почти“ потвърждава Катрин, защото пейзажът не е достатъчно див като в Алжир, а и тук присъствието на Африка го няма. Не ми предложиха, както очаквах, да разгледам къщата, макар да добих чудесно впечатление от долината, много напомняща за Тоскана. Идеята да погледна вътре бе наистина привлекателна, защото Камю с особена любов и грижа бе подбирал обзавеждането – алжирски литографии, предмети от битпазарите, като се започне от антиквариат, та до съдове за храна, но, от друга страна, нямаше да е лесно да си го представя в стаите, обитавани от други хора в момента.

Катрин бе намекнала, че множеството туристи, поискали да надникнат през миналото лято, били направо „ужасни“ и реших, че едно подобно желание от моя страна би прозвучало нахално. Успехът на „Първият човек“, така старателно преписана, редактирана и почти самостоятелно издадена с подробен увод, бе привлякъл общественото внимание към нея и баща є и тя бе усетила, че на моменти подобно нещо тежи. От друга страна, продължителната работа с ръкописа бе оказала освобождаващ ефект и бе помогнала на процеса, наричан от нея „порастване“.

Катрин, висока и русокоса като майка си, имаше нейните големи питащи очи, говореше свободно и от нея се излъчваше атмосфера на нещо средно между „крехкост и сила“. Беше силно привързана към бляскавия си, закачлив и в същото време много сериозен баща, напуснал този свят по време, когато тя е още тийнейджърка. Обичта Й личи в мекотата, с която произнася името му и говори за него, както и за близкото до ярост чувство, с което брани идеите му. Открих в едно от списанията много хубава снимка на двамата и съдейки по размера, вероятно е правена няколко години преди смъртта му: с щастлива и някак пакостлива усмивка, той държи ръката й, докато тя гледа право в обектива мило, но и с огромна гордост и чувство за собственост към мъжа до нея.

Смъртта на Камю е двоен удар за момичето, което до този момент е било държано настрани от обществения живот. „Шар идваше, идваше и Луи Гийо“, животът тече мирно и спокойно, докато траурът по целия свят сякаш го отнема от нея. „Ако е известен, рано или късно го приемаш“ сподели тя с мен. „Но в същото време той изобщо не беше част от тази известност. Изпитваш скръб, която ще трае до края на дните ти.“

Като литературен агент на баща си Катрин приема не само славата му, но и се старае да поддържа позицията на вярна дъщеря на Албер Камю или Катрин зад Камю, което, както сама изтъква, не е съвсем същото като да си дъщеря на своя баща. Доста дълго време се опитва да избегне този ангажимент и работи като юрист, докато най-сетне се съгласява да наследи майка си като литературен представител, задача, която се пада на семейството поради липса на завещание. (Жан продължава да се занимава с право и тя „се подчинява“ с известна съпротива и недоволство от този брат, който непрестанно създава проблеми.)

Говорейки за решението си, Катрин споменава думи като „бунт“ и „смирение“, „най-уязвимото място на истината“, фрази, които вероятно означават, че се налага да преодоляваш някаква съпротива. С течение на времето напълно се потопява в мислите и езика на баща си и думите є звучат така, все едно ги изрича той, когато става дума за живота му. „Човек среща единомислие в момент на щастие, но единомислието липсва в моменти на нещастие“ заявява тя, опитвайки се да обясни Камю и думите є ми напомнят за нещо, на което попаднах в дневниците. Била на тринайсет, спомня си Катрин, когато решила да прочете „Калигула“, за да добие представа от работите на баща си. Пиесата й се видяла забавна и много се смяла, споделя тя с усмивка, но той съвсем не мислел така.

По време на разговорите ни Катрин бе едновременно и дъщерята на Албер Камю, и момичето на Камю, професионалистката и самата себе си – в един момент обяснява нещо за творбите му и в същото време примесва семейни спомени. Като литературен агент или по-скоро пазител на правата, тя има сериозна роля за това творбите му да имат по-дълъг живот. Следи за издаването на третия дневник, на публицистичните му работи, на есета, „Щастлива смърт“ и други ранни творби, както и за публикуването на „Първият човек“, което в крайна сметка довежда до издаването на многотомно издание със събрани съчинения в престижната поредица „Плеяд“. Първите два тома излизат от печат през 2006 г. и за пореден път привличат вниманието към автора.

Срещите ми с Катрин по някакъв начин затвориха цикъла. Като пазител на наследството на Камю – нейно дело бяха всички онези записи, каталогизирани в дебел дневник, който за първи път видях преди много години – тя бе началото, човекът, който дава разрешение, и сега за пореден път отново прегледа работите на баща си с мен. Фактът, че е само с няколко години по-млада от мен и следователно е от моето поколение, има странен ефект, превърна ме в част от второто поколение Камю. Можех да се идентифицирам с нея и с желанието є да държи така ревностно на баща си. Може да звучи самонадеяно от моя страна, но то превърна Камю в много достъпен и лесен за опознаване образ. Същият ефект имаха разговорите ми и с Жан Камю и Ми.

Исках да се срещна с Жан, по думите на мнозина затворен и труден човек, който много трудно се съгласява на интервю, отчасти защото исках да го видя, твърдеше се, че много приличал на баща си. Едва когато застанах лице в лице с този слаб висок, среброкос мъж, си дадох сметка – с погледа на страничен наблюдател, изпълнен със съчувствие към Жак Кормери по време на посещението му на гроба на рано отишлия си негов баща в началото на „Първия човек“ – че Жан е с повече от десет години по-възрастен от възрастта, на която баща му умира. Той обитаваше същия апартамент на улица „Мадам“, в който бе отраснал, с лъскавия черен роял на Франсин, на който той продължава да свири, и то съвсем сериозно, с рафтовете с книги на баща му – също част от приемствеността.

И той като Катрин беше напълно автентична връзка с всекидневния Камю и спомените му бяха болезнено непосредствени. За разлика от Катрин нямаше нужда да дава професионална перспектива, нито да бъде „нащрек“ както тя сама описа себе си, нито да се страхува, че ще измени на работите на Камю и на евентуалните му желания. Неговата версия за баща му бе по-сурова, по-точна, по-критична и по-многостепенна, но не и по-малко любяща. Изглеждаше напълно субективна и непреднамерена, което я правеше на моменти направо магнетична.

Бях си подготвила предварително няколко въпроса, но Жан се увлече в разказа и сподели и други спомени. Оказа се, че въпреки нежеланието, с което даваше интервюта в качеството си на син на Камю, той все пак имаше желание да бъде пред аудитория. Първоначално седеше на стол, но с времето се премести на канапето до мен и близостта на този мъж, който може и да приличаше на баща си, а може и да се лъжех, неочаквано ме стресна. Опитах се колкото се може по-дискретно да разгледам чертите му, но това само ми припомни, че всъщност никога не бях виждала Камю на живо. Между нас с Жан се установи неочаквана лекота в общуването, което до голяма степен се дължеше на факта, че познавах доста добре подробностите от живота на семейството – знаех всичко за семейство Полж, за къщата, наречена „Палерм“, за приятелките на Камю, за болестта на Франсин – наложи се дори да си напомням от време на време, че никога не съм била по тези места.

Имах и другото предимство на човек със сетива за дребни детайли и намеци, както и че познавах контекста, в който попадаха незначителни на пръв поглед забележки. Жан бе възприел много важни уроци от баща си, така поне твърдеше. Липсата на интерес към парите, предпочитанието на духовните неща пред славата, но призна, че е страдал много от „твърдостта“ на своя баща. Разказа колко безмилостно баща му го укорявал за работата му в училище, за лошо поведение или неподходяща дреха. Момчето се чувствало толкова унизено, че още не можеше да прости. („Сълзите нищо няма да променят“ обичал да повтаря Камю, като чувал отчаяните хълцания на момчето.)

По-късно, години след смъртта му, когато Жан започнал да чете задълбочено произведенията на баща си, разбрал защо бащата, който се държал като строг учител, бил толкова непоколебим по отношение на образованието на сина си и защо човекът от Средиземноморието с черти на донжуан, се опитвал да коригира сдържаността и затвореността на сина си. Към себе си Камю винаги е бил безмилостно критичен. Жан бе изненадващо наясно с произведенията на баща си, можеше да цитира цели пасажи наизуст, и то със съответното чувство. Вижда съвсем ясно баща си в последните му дневници и в „Първият човек“, макар за него в последната му работа да е някак стеснителен, и се пита дали Камю щеше да остави текстовете, които ние познаваме сега.

Приятно му е да цитира баща си, когото искрено обожава. „Ще отидем да видим моя учител“ предава той думите на баща си, който натоварва децата в колата, спомняйки си, че свенливостта е най-характерната черта на ученическите му години. „Всички усещат тази свенливост и тя е неразделна част от развитието ни“, цитира Жан израз от спомените на Грьоние. Според сина свенливостта е в същността на Камю, макар сестра му да говори преди всичко за приятелството. „Може и да е права“, замислено отбелязва той. „Всеки от нас го усеща по свой начин. Тя – с нейния темперамент, аз – с моя.“

Жан и спомените му дълго витаеха в съзнанието ми, чувствата към баща му все още бяха твърде живи и твърде силни, а болката от детството не бе стихнала. Докато разказваше за раните от детството си, той се опитваше да защити баща си. Продължавам да се изненадвам от нещата, които незабележимо, но непрестанно променят представата ми за Камю. Това може да са сериозни данни като писмата на Пиа например или съвсем дребни на пръв поглед събития, като спонтанните възклицания на група селяни от Лурмарин по време на посещението ми на Сюзан Жино, икономка и приятелка на Камю. „Ола-ла, ла! Камю!“ вдигна високо ръце продавачката в месарницата. „Загубихме го. А обичаше всички, говореше с всички. Лицето му бе толкова добро.“

Превод Теодора Давидова

*Откъс от книгата „Камю, моя любов“ (ИК „Ера“). През 1957 г. 43-годишният Албер Камю е удостоен с Нобелова награда за литература за есето си „Размишления за гилотината“. През 1960 г. загива в автомобилна катастрофа. Така той се превръща в най-младия лауреат след Киплинг, но и в най-рано починалия носител на отличието. Виж повече тук.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.