Кара ли ни „Гугъл“ да оглупяваме?

Никълъс Кар

„Дейв, престани. Престани, моля те! Престани, Дейв. Ще престанеш ли, Дейв?“ Така суперкомпютърът HAL се моли на безстрастния астронавт Дейв Бауман в една всеизвестна и странно мъчителна сцена някъде към края на „2001: Една космическа одисея“ на Стенли Кубрик. Бауман, след като почти е бил умъртвен от нефункциониращата машина, спокойно и хладнокръвно откача блоковете на паметта, които контролират нейния изкуствен „мозък“. „Дейв, умът ми си отива“, казва HAL отчаяно. „Аз го чувствам. Чувствам го.“

Аз също го чувствам. В течение на последните няколко години ме преследва неудобното усещане, че някой, или нещо, бърника из мозъка ми, пренарежда нервните връзки, препрограмира паметта. Умът ми не си отива – доколкото мога да го почувствам – но се променя. Вече не мисля по начина, по който го правех преди. Чувствам го най-силно когато чета. Преди беше лесно да се потопя в някоя книга или дълга статия. Мисълта ми се оказваше запленена от разказа или от повратите на дискусията и аз прекарвах цели часове, бродейки из дълги късове проза. Но това ми се случва все по-рядко. Сега концентрацията ми често започва да отпада след две-три страници. Ставам неспокоен, губя нишката, търся си нещо друго за вършене. Изпитвам усещането, че трябва да влача капризния си мозък обратно към текста. Задълбоченото четене, което преди се получаваше така естествено, днес се е превърнало в борба.

Мисля, че знам какво става. В продължение на повече от едно десетилетие аз прекарвам голяма част от времето си онлайн, в търсене или сърфиране, а понякога и в добавяне на нещо към огромната база данни на Интернет. За мен като писател мрежата се оказа Божа благодат. Изследвания, които преди изискваха цели дни из библиотечните зали за преса и белетристика, сега могат да бъдат извършени за броени минути. Няколко търсения в „Гугъл“, няколко бързи щраквания върху хиперлинковете – и аз вече притежавам издайническия факт или съдържателен цитат, от който съм имал нужда. Дори и ако не работя, много вероятно е по всяко време да събирам фураж из Мрежата – четейки или пишейки Е-мейлове, преглеждайки заглавия и блогове, гледайки видеоклипове, слушайки подкастове или просто подскачайки от линк към линк. (За разлика от забележките под линия, на които понякога биват оприличавани, хиперлинковете не просто посочват към определени текстове; те направо ви запращат към тях).

За мен, както и за други хора, Мрежата се превръща в универсален медиум, носител на повечето информация, която протича по посока на очите, ушите и мисълта ми. Предимствата от това да имаш незабавен достъп до един толкова невероятно богат запас от информация са много, и те са обширно описани, надлежно възхвалявани. „Перфектното позоваване на една силиконова памет“, пише Клайв Томпсън от Wired, „може да бъде огромна благодат за мисълта.“ Но тази благодат си има своята цена. Както посочва медийният теоретик Маршал Маклуън още през 1960-те, медиите са не просто пасивни канали за информация. Те предоставят материала на мисълта, но заедно с това те оформят и процеса на мисълта. И онова, което Мрежата изглежда върши, е че тя орязва моята способност за концентрация и съзерцание. Мисълта ми сега очаква да поеме информацията по начина, по който мрежата я предоставя: като един бързо движещ се поток от частици. Някога аз бях гмуркач в морето от думи. Сега се нося по повърхността му като човек, който кара водни ски.

И аз не съм единственият. Когато споменавам неприятностите с четенето пред приятелите и познатите си – литературни типове, повечето от тях – мнозина казват, че и те имат подобен опит. Колкото повече използват Мрежата, толкова повече трябва да се борят със себе си, за да се концентрират върху по-дълги текстове. Някои от блогърите, които следя, също започват да споменават този феномен. Скот Карп, който води блог за онлайн-медиите, наскоро призна, че напълно е престанал да чете книги. „В колежа първата ми специалност беше литература и аз бях страстен читател“, пише той. „Какво се е случило?“ А след това спекулира: „А какво ще кажете, ако аз съм започнал да чета единствено от Мрежата не толкова защото начинът, по който чета, се е променил, тоест, защото търся удобство, а защото се е променил начинът, ПО КОЙТО МИСЛЯ?“

Брус Фрийдман, който редовно пише в блога си за използването на компютри в медицината, също описва как Интернет е променил умствените му навици. „Сега вече напълно съм изгубил способността да чета и абсорбирам по-дълги статии из Мрежата или на хартия“, писа той по-рано тази година. Един патолог, който дълго време е работил в медицинския факултет на Мичиганския университет, Фрийдман продължи коментара си в разговор по телефона с мен. Мисленето му, казва той, е придобило едно качество, което той нарича „стакато“, отразявайки начина, по който той бързо и едновременно преглежда кратки текстови пасажи от много източници. „Вече не мога да чета Война и мир“, признава той. „Изгубил съм способността за това. Дори един постинг от блог с повече от три-четири абзаца е прекалено много за абсорбиране. Аз го чета по диагонал.“

Но сами по себе си анекдотите не доказват особено много. И ние все още очакваме появата на дългосрочните неврологически и психологически експерименти, които ще ни предоставят една по-окончателна картина на начина, по който употребата на Интернет засяга способността ни за познание. Но едно наскоро публикувано изследване за навиците на онлайн-четенето, направено от изследователи от Университетския колеж Лондон, подсказва, че ние може би се намираме по средата на една радикална промяна в начините, по които мислим и четем. Като част от една петгодишна изследователска програма, учените са изследвали компютърни записи, документиращи поведението на посетителите на два популярни сайта за четене – единият поддържан от Британската библиотека, а другият от Британския образователен консорциум – които дават достъп до статии от списания, електронни книги и други източници на писмена информация. И те са открили, че хората, ползващи сайтовете, демонстрират „една форма на бегло четене“ (a form of skimming activity), подскачайки от един източник към друг и рядко завръщайки се към някой от източниците, които вече са посетили. Обикновено те четат не повече от една-две страници от някоя статия или книга, преди да „подскочат“ към друг сайт. Понякога те записват на компютъра някоя дълга статия, но няма свидетелства за това, че действително са се завърнали и са я прочели. Авторите на изследването пишат:

„Ясно е, че потребителите не четат онлайн в традиционния смисъл; всъщност налице са основания да се твърди, че се появяват нови форми на „четене“, при които потребителите „пробягват“ (power browse) хоризонтално през заглавия, съдържания и резюмета, търсейки бързи резултати. Нещата изглеждат така, сякаш те отиват онлайн, за да избегнат нуждата да четат в традиционния смисъл на думата.“

Благодарение на разпространеността на текстове из Интернет, да не говорим пък за популярността на текстовите съобщения по мобилните телефони, днес може би ние четем повече, отколкото сме го правили през 1970-те и 1980-те, когато телевизията беше предпочитаната ни медия. Но това е един друг вид четене, а зад него се крие и един друг вид мислене – може би дори едно ново усещане за самите себе си. „Ние сме не само онова, което четем“, казва Мариън Улф, психоложка в университета Тафтс и авторка на „Пруст и калмарът: Историята и науката на четящия мозък“. „Ние сме също и това как четем“. Улф се безпокои от това, че стилът на четене, налаган от Мрежата – един стил, който поставя „ефективността“ и „незабавността“ над всичко друго, може би отслабва нашата способност за задълбочено четене, появила се когато една по-ранна технология – печатната преса – е направила обичайни дългите и сложни произведения в проза. Когато четем онлайн, казва тя, ние склони да се превръщаме в „дешифровчици на информация“. Нашата способност да интерпретираме един текст, да правим богатите умствени връзки, които се оформят, когато четем задълбочено и без да се разсейваме, си остават до голяма степен неизползвани.

Четенето, обяснява Улф, не е дейност, инстинктивно присъща за човешките същества. Тя не е кодирана в мозъците ни по начина, по който е кодирана речта. Ние трябва да учим умовете си на това как да дешифрират символичните знаци, които виждаме, в езика, който разбираме. И медиите на технологиите, които използваме при научаването и практикуването на способността за четене, играят важна роля при оформянето на невралните връзки вътре в мозъците ни. Експерименти демонстрират, че читателите на идеограми, като например китайците, развиват умствени връзки за четене, които са много различни от връзките, откривани при онези от нас, чийто писмен език използва азбука. Вариациите се простират из множество области на мозъка, включително и онези, които управляват важни познавателни функции като паметта и тълкуването на визуални и слухови стимули. Може да се очаква също така, че и връзките, изграждани чрез използването на Мрежата, ще бъдат различни от онези, създавани при четенето на книги и други печатни материали.

Виж целия текст в сп. Либерален преглед

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.