В десетката: Quo vadis, Цезаре!

Антоний Тодоров

Бойко Борисов. Снимка: Валентина Петрова

Когато преди година ГЕРБ сформира самостоятелно правителство, макар и на малцинството, вероятно голяма част от гражданите си отдъхнаха. Защото им беше спестена една дълга и тягостна сюита от политически пазарлъци и неочаквани компромиси. Защото също така очакваха някакъв прелом (не на целия живот, разбира се, никой не желаеше това), но прелом в нескончаемата сага на борбата с корупцията и организираната престъпност, в непрестанните заплахи за спиране на европейските фондове, в чувството, че живеем в държава, където частните интереси са приватизирали публичните. Разбира се, революция не се случи.

В първите месеци на управлението на ГЕРБ основните послания на правителството бяха именно за революция – смяна на посоката, смяна на отговорните, наказание за виновните. Но също така и безкрайно вадене на „скелети от гардероба” – разхищения, злоупотреби, скрити задължения на държавата. Всеки ден публичното пространство беше заливано от информации за провалите на предишната тройна коалиция. Както и за намеренията на новото правителство да поправи нещата, да ги върне в коловозите на една, основана на европейските норми, публична политика.

Ревизия и реформиране – това бяха ключовите думи на първите стъпки на правителството на ГЕРБ във всички сектори на управлението. Благоприятното за правителството беше наличието на парламентарна подкрепа от страна на „Атака” и на Синята коалиция (първоначално и от страна на РЗС). Това значително, макар и не изрично договорено парламентарно мнозинство, подсилваше убедеността на управляващите, че са в състояние да осъществят всичко, което искат. Общото разбиране за политиката на ядрото на новия екип беше именно такова: ако имаш волята и властта (т.е. ресурсите и силата на държавата), можеш всичко да постигнеш.

Какво може да се постигне със силата на властта?

Една година по-късно най-висока подкрепа общественото мнение продължава да оказва на МВР заради нестихващите акции със забавни имена. Публиката се радва на разпространяваните от полицията кадри на зрелищни арести, на разбиване на престъпни групировки, на смазване на организираната престъпност и на свързаната с нея корупция по високите етажи на властта. Правителството и неговият вицепремиер и министър на вътрешните работи се радват на аплодисментите на обществото и се изживяват като истински спасители на нацията.

Силата на държавата беше демонстрирана по всякакъв начин. Но няколко ареста заслужава да се припомнят: на бившия министър на отбраната Николай Цонев във фоайето на ВМА и на председателя на общинския съвет във Варна Борислав Гуцанов рано сутринта в дома му. Не знам как ще завършат обвиненията срещу двамата, но съм сигурен, че арестите им бяха зрелище, което накара много хора, които дотогава се отнасяха неутрално или дори подкрепящо към правителството, сериозно да се замислят. Някак си същото усещане остана и при ареста на Алексей Петров, човек, работил в службите и вече достатъчно видима публична фигура, за да може лесно да се укрие.

Общественото мнение бързо се раздели на две: едните се радваха на видимото унижение на доскорошни властници, други се загрижиха дали демонстрацията на сила няма да бъде приложена и към хора, които правителството не обича. Или които близки до правителството лобита са решили да отстранят от своята бизнес територия. Така и не стана ясно, например, какви обществени интереси бяха защитени при зрелищната конфискация на компютрите на нетърговската виртуална библиотека Читанка.бг.

Цялата тази дейност на правителството, често представяна като „възстановяване на държавността”, е единствено и само демонстрация на силата на властта. Но в съвременните демокрации предпочитат силата на правото пред правото на силата. Въпросът е в определено разбиране за управлението преди всичко като използване на сила за налагане на воля. Волята на правителството се приравнява с волята на обществото и така изглежда, че става въпрос за налагането на волята на обществото над отделни престъпни фигури и групировки. Какво става, обаче, ако тази воля се налага при нарушения на закона, т.е. на онези правила, които се предполага, че всички трябва еднакво да спазваме, дори и държавата?

Резултатът е сблъсък между правото на силата и силата на правото – една класическа ситуация. И тук реакцията на правителството е еднотипна – ако съдът не одобрява действията на полицията, значи е на страната на престъпниците. Престрелките между МВР и съдебна власт напоследък прекрачиха всякакви граници на търпимост, подставяйки под въпрос институциите на правовата държава.

Ако съдът постанови оправдателна присъда или откаже продължителен арест, оправданието се намира в „нереформираността на съдебната система” (под това се разбира корумпираност на съдиите). Старата формула „ние ги хващаме, те ги пускат” работи на нови обороти в конфликта между МВР и съда. Лошото е, че публиката в случая застава на страната на МВР, не допуска и за миг, че полицията не си върши добре работата и подозира съда в нечестност. За да спечели морални позиции в този конфликт, правителството се възползва от обществените очаквания за справедливост и ги манипулира успешно, като очаква във всеки случай общественото мнение да подкрепя полицията срещу съда. Излишно е да се посочва какви огромни рискове крие тази игра с нереализираните очаквания за справедливост и колко опасно би било съдът винаги да приема аргументите на полицията.

Едва напоследък професионалисти от системата започнаха да говорят, че всъщност основният проблем в разследването е остарялата техника, вече негодните методи на събиране на доказателства и на обработка на местопрестъплението, дори неподготвеността на състава да събира годни пред съда материали. На обществото, обаче, се внушава, че щом заподозреният е арестуван, значи е виновен и трябва да бъде осъден. Забравя се, че съдът се произнася не изобщо дали някой е честен или нечестен, престъпник или не, почтен или корумпиран. Съдът се произнася единствено върху конкретно дело, т.е. върху конкретно обвинение, съпътствано с конкретно доказателство. Присъдата е дали обвиненият е виновен по точно определени обвинения, а не дали изобщо е по някакъв начин замесен в престъпления.

Засега резултатите от тази политика са двусмислени. От една страна, изглежда, престъпните групировки намалиха активността си (макар нито измамите, нито зрелищните убийства да изчезнаха). Корумпираните чиновници се спотаиха и не смеят да искат подкупи (което не пречи това да става по-безобидно и в по-малки, но масови размери). Но, от друга страна, тази политика на практика парализира администрацията, защото в тази ситуация никой разумен служител не би поел риска да бъде активен – винаги може да го обвинят в нарушение. Залагането единствено на силата парализира много повече, отколкото насърчава движението на обществения механизъм.

Виж целия текст във в. Култура

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.