Какво се крие зад „либералния империализъм“ на Кремъл

През август 2008 г., след руско-грузинската война, отношенията на Русия с постсъветските й съседи стигнаха до най-ниската си точка за всички времена. Нито една страна от региона не призна независимостта на Абхазия и Южна Осетия, тъй като това би застрашило собствения й стремеж към териториална цялост.

Общността на независимите държави (ОНД) стигна до връхна точка на осмиването на годишната си среща в Кишинев, Молдова, на 9 октомври м.г. Заглавието на „Независимая газета“ казва всичко: „Среща на върха за 30 минути. Лидерите на ОНД нямаха какво да си кажат“. От 11-те членове на ОНД пристигнаха само шест: Русия, Беларус, Украйна, Армения, Азербайджан и Киргизстан, като тогава Молдова временно бе без президент. Само един от президентите на средноазиатските републики си направи труда да дойде.

Излишно е да се казва, че на срещата не бе постигнато нищо. За да се влошат допълнително нещата, президентът на Русия Дмитрий Медведев отказа да се срещне с президентите на Украйна Виктор Юшченко и на Беларус Александър Лукашенко. Всички се разотидоха веднага след половинчасовата среща. Насрочената гала вечеря бе отменена. ОНД е едновременно отроче и провал на Русия.

Как Русия сложи край на това положение и какво трябва да направи, за да изгради още по-конструктивни отношения със своите съседи? Тя има най-добри отношения със съседи, които никога не са били част от Съветския съюз: Китай, Финландия и Норвегия. Руските грешки са очевидни. Тя се опита да се наложи над бившите съветски републики чрез „замразени конфликти“, като подкопаваше техния национален интегритет. В добавка Кремъл натрапи на другите страни безсмислената Организация на Договора за колективна сигурност. Освен това руската монополистична газова политика и нефункциониращия митнически съюз усложниха ситуацията.

Фундаменталният проблем е, че всички се отнасят с подозрение към истинските намерения на Русия. През април 2005 г. тогавашният президент Владимир Путин разсея всички съмнения, като в годишното си обръщение към нацията заяви, че „разпадането на СССР е най-голямата геополитическа катастрофа на века. Десетки милиони наши съграждани и сънародници се озоваха извън руска територия. Старите идеали бяха унищожени“. Путин се представи като неоимпериалист и от този момент отношенията на Русия с всичките й съседи тръгнаха надолу.

Все пак има един светъл лъч: частните преки чуждестранни инвестиции, които преживяха бум след 2000 г., без да предизвикват особени разногласия. През септември 2003 г. Анатолий Чубайс разбуни духовете, въвеждайки концепцията за „либералния империализъм“, като на практика каза, че Русия ще си възвърне влиянието в бившия Съветски съюз чрез корпоративни инвестиции.

Тези думи могат да изглеждат провокативни, но руските газови компании се заеха с инвестиции надолу в петролни рафинерии и бензиностанции в стремеж към вертикална интеграция. Руски металургични компании и вериги за продажби на дребно извършиха хоризонтална интеграция в голям мащаб, което бяха направили също толкова добре и у дома. Компании за мобилна комуникация и за потребителски стоки приложиха своите успешни бизнесмодели в чужбина.

И изведнъж тази политика стана главната руска външна политика в региона. В сърцевината си тя не е нищо друго освен пазарноикономическа интеграция, но ако някои руснаци предпочитат да я наричат „империализъм“, могат да го правят. Тази международна интеграция повиши стандартите на производството и услугите и подобри икономическата ефективност в целия регион.

През миналата година другите руски политики към съседите се промениха радикално. Докато Путин агитираше за Виктор Янукович в украинските президентски избори през 2004 г., през януари т.г. Русия се държа доста благопристойно по време на президентската кампания в Украйна. Всъщност може би руската сдържаност помогна на Янукович този път, след като той спечели без подозрения за измами. Естествено отношенията между Русия и Украйна станаха значително по-добри, отколкото след предишните избори, когато Русия използва всички възможни методи на границата на войната, за да бъде победен опонента. Един наблюдател определено би имал големи съмнения относно нравствената стойност на разни междудържавни споразумения, но главният проблем е корумпираността на двете страни, а не империализмът.

Още по-забележителна бе руската позиция относно народното въстание в Киргизстан на 7 април. Режимът на сваления президент Курманбек Бакиев бе наистина жалък – ужасно корумпиран, шуробаджанашки и авторитарен. Нито една телевизионна мрежа не показа жестоките действия на военните както руските НТВ и РБК, които засенчиха Би Би Си. И нито един политик не предложи по-бързо и по-ясно морално заклеймяване на киргизкия режим от Путин, докато напускаше Белия дом с пребледняло лице.

През последните две години Естония, Латвия и Литва преминаха през остри финансови кризи. Като имаме предвид традиционно напрегнатите отношения между тях и Русия, трябваше да очакваме Кремъл да се възползва от тази възможност, но той не го направа. Когато през януари 2009 г. в Латвия и Литва избухнаха дребни социални размирици, всички съзираха руски пръст в драмата, но нищо не бе доказано. Напротив, отношенията на Русия с трите балтийски страни са по-добри от всякога.

Междувременно не се случи нищо позитивно в отношенията на Русия с Грузия, но няма и никакво влошаване, така че конфликтът изглежда отново замразен. Само преди една година изглеждаше много вероятно Русия да провокира повторение на конфликта от август 2008 г. Авторът на книгата „Малка война, която шокира света“ Роналд Асмъс предрече войната от август 2008 г. Наскоро той предупреди за нова война, но този август това изглежда малко вероятно.

Няма нищо изненадващо във факта, че Русия има може би най-лоши отношения с Беларус – единствената авторитарна държава (освен самата Русия) в Европа. Двете страни вече проиграха една от тези безсмислени газови войни и още една война на думи в медиите. Такива войни са характерни за авторитарните режими, които за да останат на власт, целят да настроят своя народ срещу съседа.

Сред западните анализатори битуват два главни възгледа относно настоящата позиция на Русия в света. Една група твърди, че за да възстанови своята хегемония, Русия просто използва вакуума след оттеглянето на САЩ и преди навлизането на Европейския съюз в региона. Другата група, към която принадлежа аз, твърди, че руската политика в региона наистина се е променила по простата причина, че Кремъл осъзнава, че старата агресивна политика се е провалила напълно.

Съгласно изтекъл от външното министерство документ и скорошна реч на Медведев пред дипломати новата политика на Русия е в основата си прагматична и съсредоточена върху националните интереси с оглед нуждата от модернизиране и привличане на чуждестранни инвестиции. Това е добра възможност за Запада да се ангажира наново с Русия. Най-добрата гаранция, че прагматичните стремежи на Русия ще вземат връх би било ако Русия най-сетне бъде приета в Световната търговска организация, което ще тласне Русия към повече прозрачност и спазване на международното право.

По БТА

*Авторът е старши изследовател в Института за международна икономика „Питърсън“ и съредактор (заедно със Сергей Гуриев и Андрю Кътчинс) на студията „Русия след глобалната икономическа криза“

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.