Сделка, война или примирение с ядрен Иран?

Драмата около иранската ядрена програма минава в нова фаза, след която се очертава да стигне и финалния кръстопът. После нещата ще се насочат или към някаква „голяма сделка“ между Техеран и Вашингтон, или към силова акция, която да препречи на Иран пътя към статут на ядрена държава, или пък към мълчаливо признание от страна на водещите световни сили, че стремежът на Ислямската република към създаване на бомба е невъзможно да бъде спрян.

Санкциите на ООН, за които гласуваха през май и петте постоянни членки на Съвета за сигурност, включително Русия и Китай, бяха по-скоро символични, но станаха един важен жалон. И неприятна изненада за Техеран. Научила се майсторски да разиграва комбинации с външните си партньори, иранската дипломация явно е била сигурна, че ще сполучи да осуети единството и да избегне гласуване в Съвета. Днешната заплашителна риторика, адресирана към Москва, и личните нападки срещу Дмитрий Медведев изглежда се дължат на раздразнение.

Относно Китай впрочем иранският лидер си мълчи, сякаш има сливи в устата. Нищо чудно всъщност. Не само защото Техеран се страхува донейде от КНР с икономическите й лостове, но и поради вярната му преценка, че позицията на Русия в случая е по-важна. Пекин избягва „лидерските“ позиции по иранския въпрос – както в полза на Техеран, така и против него. Ако през май Москва се беше обявила категорично против санкциите, Пекин най-вероятно би я подкрепил.

Китай обаче категорично не желае да остане сам срещу всички и да наложи вето, като поеме отговорността за развоя на събитията. Изглежда, в общи линии това ще продължи и занапред – Пекин все тъй ще се пазари със САЩ, но ще поглежда и към Русия, та да не разклати, пази боже, баланса, мил и скъп на китайските сърца. Съответно с въздействието си върху Москва Иран разчита да получи „две в едно“.

Наистина не е сигурно, че Ахмадинеджад ще успее да „засрами“ Русия с обвинението срещу Медведев, че бил рупор на Запада – Москва реагира на тези изявления с нескрита досада. Между другото, Русия отдавна не си прави илюзии относно прямотата на Техеран, ако изобщо ги е хранела някога. Сред иранските стъпки, тласнали Москва към санкции, бе и отказът от руско-френската оферта за обогатяване на уран миналата есен. А щом иранците тържествено приеха почти същия вариант, само че предложен от Турция и Бразилия, това вече стана последната капка.

Тук се намесва впрочем и трети фактор, добре дошъл за Иран. След като санкциите бяха одобрени от Съвета за сигурност, САЩ и ЕС въведоха – и в двата случая едностранно – собствени, далеч по-сурови. Всъщност точно онези, които съпротивата на Москва и на Пекин не позволи да бъдат прокарани в Съвета за сигурност – „задушаващи“, сиреч засягащи бизнеса с Техеран, включително в енергийната сфера. Те нямат международноправен характер, тъй че Русия и Китай не са задължени да ги спазват. Може обаче да обхванат руски компании, които имат интереси в САЩ и особено в Европа, а това крие риска от реални щети в твърде важни сектори.

Москва го разбира, затова развива предпазливо бизнеса с Иран. Например неотдавнашното общо изявление на иранския петролен министър Сеид Масуд Мир-Каземи и на руския министър на енергетиката Сергей Шматко за сътрудничеството в сферата на петрола, газа и нефтохимическия отрасъл, вдигнало много шум на Запад, не е нищо повече от „пътна карта“, а съдържа и уговорката „при наличие на търговски интерес“. Зад тази мъглява формулировка може да се крият различни причини, поради които такъв интерес липсва.

„Газпром“ или „Лукойл“ едва ли биха рискували заради Иран позициите си в ЕС или в САЩ. Положението на „Росатом“ е по-сложно. Дори най-войнствените ястреби в Америка вече не твърдят, че АЕЦ в Бушехр има нещо общо с хипотетичната тайна програма на Иран. Под удара на едностранните санкции обаче може да попадне самият факт, че се прави бизнес с Техеран. Естествено ще е направо абсурдно да се откажем от атомната централа в Бушехр след толкова мъки по строежа години наред. Прочее, това няма да стане. От друга страна, няма да се сбъднат и доставките на С-300 за Иран. Колкото и неприятно да е това за руския военнопромишлен комплекс (неизпълнението на един договор подронва бизнесрепутацията на съответния участник), тук явно ще надделеят политическите мотиви.

Но при все че на практика Русия държи сметка за едностранните санкции, на политическо равнище яростно и последователно ги отхвърля. Според американски коментатори, причината е, че Москва продължава да води двойна игра и се надява в бъдеще да предразположи с нещо Иран. По-вероятно обаче го прави от принципни съображения. Едностранните санкции сами по себе си фактически означават отказ от принципа за съгласувани решения, който важи за случая със санкциите на ООН.
Русия винаги е реагирала крайно болезнено на всички опити да бъде заобикаляна, щом се решават важни международни въпроси, и тук Иран не представлява изключение. Техеран обаче безспорно ще положи усилия да обърне тази тема в своя полза.

Русия няма автоматично да склони за въвеждане на по-сурови санкции. Москва смята, че бездруго е стигнала доста далеч – изявлението на Медведев на срещата му с руския дипломатически корпус за иранската ядрена заплаха звучи съвсем по американски. Но руската подкрепа за санкциите през май, а и цялата видима промяна в позицията й през последната половин година произтича най-вече оттам, че иранският въпрос е „разменен“ срещу неразполагане на ПРО в Източна Европа.

За да се издейства нещо повече от Москва, трябва да има нова договореност – засега впрочем не е ясно каква.
Много неща зависят от съдбата на договора за стратегическите нападателни въоръжения – ако ратификацията му в Сената на САЩ се провали, това ще се отрази на всички съпътстващи теми, включително върху Иран. Някои изявления на Ахмадинеджад, а и на други високопоставени ирански представители, създават впечатлението, че Иран са го хванали бесните. Вероятно обаче това не е съвсем вярно. Майсторството на иранските дипломати ни кара да предположим, че нападките ще бъдат последвани от примирителни жестове, насочени към Русия.

В момента Техеран явно претегля внимателно различни варианти за развитие на събитията. Трезвата сметка налага извода, че ще му излезе скъпичко, ако съвсем се скара с Москва – следващият рунд от санкции на ООН ще е доста по-осезаем от сегашния и ако Русия ги подкрепи, положението ще се изостри още повече. При това всяка следваща стъпка по пътя на натиска срещу Техеран ще стеснява коридора от възможности – за всяка от двете страни ще е все по-трудно да направи крачка назад, без да признае своето поражение. Засега споменатият вече троен кръстопът все още е на дневен ред, но това няма да трае дълго.

Шансовете за „голяма сделка“ между САЩ и Иран се топят. Ръката, протегната от американския президент преди година и половина, все още си виси във въздуха. И колкото са по-слаби позициите на Барак Обама (а те може да се разклатят след ноемврийските избори за Конгреса), толкова ще е по-трудно да склони за отстъпки. Невъзможно е днес да сравним доколко са вероятни другите два сценария – войната и примирението. И единият, и другият носят заплаха от непредсказуеми политически щети. Явно обаче логиката на конфронтацията неизбежно ще доведе до един от тях.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.