Русия, образът на врага и враговете на образа

Сегодня.ру

Русия се е сблъсквала с много проблеми в постсъветското пространство. Сред най-коварните е, че страната ни се разглежда единствено като „империя на злото“. Негативното е в това, че Русия не предлага нищо позитивно на новите независими държави. Търговските и по-специално „петролно-газовите“ конфликти затвърдиха сред населението вярата, че Русия се стреми да изстиска повечко пари от съседните страни.

Мнозина руски политолози и политтехнолози твърдяха и все още твърдят, че терминът „братска държава“ е остарял, че е време да поставим сближаването изцяло на прагматична основа. Хора от Русия изкупуват икономиките на най-близките държави и това напълно се вписва в дефиницията на прагматизма – руският бизнес брани само себе си и не го е еня за обикновените граждани.

Жизнеспособен формат на интеграцията, макар и нерекламиран с подходящ пиар, са отрасловите холдинги. Има няколко такива, създадени от руски и украински или пък руски и казахстански предприятия. Те обаче просто са неизвестни и не стават за локомотиви на интеграцията. При все това носят реални ползи на бизнеса и на хората, заети в производството. Необходимо е следователно обединение от този род – холдинг, което да е значимо в международен мащаб, да се възприема като сериозна структура, способна да промени настоящето и бъдещето на страните ни.

Имаме нужда от глобален проект, с който бихме могли да се справим само ние и който отново да осигури на държавите ни челни позиции в света. Подобни проекти може да засягат сферата на космоса, водата, алтернативните енергийни източници или военната техника. Задължително е проектът да бъде общ – така ще е ясно, че интеграцията е изгодна за всички, а не само за един.

За Русия изгодата ще е там, че ще може да използва научния и технологическия потенциал на бившите съветски републики, останал още от 80-те, за да започне разработката на печеливши проекти – например за ново ракетно въоръжение на база на индустриалните мощности и конструкторските бюра, да речем, в украинския Днепропетровск.

Защо обаче да не стартираме такива проекти съвместно с други партньори, по-развити в технологически план – с европейците, китайците, японците или американците? Отговорът е прост: ще ни излезе твърде скъпо. Така или иначе, всички междудържавни високотехнологични проекти са нещо сложно от политическо гледище. Никой няма желание да „въоръжава“ другиго с модерни технологии: нито Русия – Китай, нито пък САЩ – Русия. Да си припомним прословутата „поправка Джаксън-Ваник“, заради която американците не могат да договарят с нас доставки на научно-техническа продукция.

Плюс това нито един от световните силови центрове няма интерес да нарасне мощта на Русия – разглеждат ни като пазар за пласмент на стоки, като доставчик на евтина работна ръка и суровини. Световното разделение на труда ни отрежда място в полупериферията или в периферията. Можем да станем център само ако използваме в максимална степен своя потенциал.

Всички вероятно знаят какво е положението днес: по инерция от съветско време висшите училища подготвят голям брой технически специалисти, за които няма търсене в руската икономика. Естествено, най-добрите завинаги напускат Русия (или Украйна, Беларус, Молдова и т. н.).

Днешните руски власти заявяват, че образованието у нас ще бъде съобразено с нуждите на икономиката. Фактически обаче не полагат особени усилия, за да насочат студентите повече към практиката, а не към теорията. Дори един престижен ВУЗ като Московския авиационен институт използва за подготовка на специалисти учебници от 60-те (!). Съответно за реална „прагматизация“ на образованието все още се разчита на отделни „умни глави“ – студенти, преподаватели и бизнесмени.

Това е задънена улица за руското (и не само руското) образование и прехвалената Болонска система просто не може да намери изход от нея. Тя само ще ореже времето за получаване на образование, без изобщо да промени положението с ключовия въпрос – подбора на преподаватели. А преминаването към платено обучение във висшето образование в контекста на практически тоталната корупция във водещите ВУЗ-ове ще превърне образованието в привилегия на заможните и ще препречи пътя към него за бедните самородни таланти.

И това е нещо типично за Украйна и Молдова – а общо взето, и за всички държави от Болонския процес. Единствено Беларус мъдро се държи настрана. Впрочем и относителният дял на беларуската промишленост в икономиката е далеч по-висок, отколкото в съседна, „по-европеизирана“ Украйна. Изходът е да създадем собствена постсъветска, евроазиатска – както и да я наречем, образователна система, която да запази конкуренцията между умовете за сметка на състезанието между кесиите и наистина да стане по-близка до нуждите на икономиката.

Освен обективните минуси в руските предложения ще споменем и друга пречка за сближаването между нас – то има съвсем осезаеми врагове, които винаги са принципно против. Всяка инициатива за междудържавно обединение, лансирана от Русия, почти винаги се сблъсква с три ключови проблема.

Първо, това е страхът на местните политици, че ще изгубят „благините“, завоювани през последните 20 години. Второ, да не забравяме клишетата, използвани от журналисти, които виждат в Русия единствено „Империя на злото“ и са изцяло пропити с идеологията „по-добре да сме с Европа, отколкото с Русия“. Накрая, останалите хора в съответните държави не разбират защо им е всичко това – всички тези процеси на практика протичат над главите им.

Често пъти онези, които слагат начало на интеграционния процес, не схващат значението на масовата агитация. Акцентът се поставя върху усилията да бъдат убеждавани един по един „отговорни ръководители“, бюрократи, а и цели пластове от политическия и икономическия елит. Междувременно политиците популисти (примерно в Украйна) вдигат шумотевица в информационното пространство: руснаците искали отново да възродят Съветския съюз. Твърде мъчно изкореним стереотип. И всички рационални предложения отиват по дяволите – сближаването с Русия започва да се възприема като сговор с Москва, насочен срещу собствената държавна независимост.

Москва още не се е научила да играе на този терен. Има обаче видим напредък. Щом една толкова консервативна институция като Руската православна църква успя да предложи на украинци, беларуси и молдовци образа на своя патриарх като почитател на съответните култури, руската държава също трябва да даде отговор на нивото на ирационалните чувства, а не на разума.

Какъв по-точно? Конкретно погледнато, трябва да се намери ново лице вместо кабинетния икономист Сергей Глазиев, трудно свързван от хората с Митническия съюз, при все че оглавява неговия изпълком. А също и нови символи (само не и тези на днешната руска държава!), които да превърнат Митническия съюз в нещо отделно от държавата Русия, в наднационален орган. Нито да е Съветският съюз, нито Руската империя, а примерно Евроазиатски съюз със собствен герб, химн и знаме.

Начело на процеса трябва да застане нова генерация, несвързана нито със СССР, нито с поколението неудачници бюрократи, изгубили студената война. Това трябва да е младо възрожденско поколение, призвано да изведе съюза от сянката на властовите кабинети в широките простори на страните ни.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.