Венеция, каналите и някои разлики от Перловска река

Край площад „Сан Марко“ вечер. Снимки: авторката

Автобусът от летището на Тревизо ни кара към Венеция. След около 50 минути ни стоварва на площад „Рим”. Купуваме билети за  градския транспорт, който тук е само воден, и се качваме на корабчето. Обясняват ни, че е най-добре да слезем на моста „Риалто” и оттам да  потърсим хотела, който е наблизо, но е малко труден за намиране.

На „Риалто” попадаме на англичанин, който с готовност приема да ни упъти с думите: сигурно никой друг във Венеция не знае къде се намира този хотел. Хукваме с багажа след него – макар и на солидна възраст, той почти тича и е трудно да бъде догонен. След няколко минути се озоваваме на уличка, не по-широка от метър и половина – но затова по-късно – където е нашия хотел. Бутаме вратата и влизаме в малко фоайе. На рецепцията няма никой, но затова пък на лист хартия са написани нашите имена и любезно ни приканват да вземем ключ номер еди кой си. Това и правим. Намираме стаята си, а след малко се появява и жената от рецепцията – имала работа навън и за да не се разминем, ни оставила бележката. Този знак на внимание ни трогва. Оставили багажа си, веднага тръгваме към прочутия площад, който е на 5 минути от хотела.

Винаги когато човек попадне на известно място, за което много е чел, слушал и гледал,  усещането е много странно. Мислиш, че ще видиш едва ли не нещо познато, но силата на непосредствените впечатления е главозамайваща. Каквито и предварителни представи да имате за Венеция, те се разбиват на пух и прах веднага щом стъпите на площад „Сан Марко” – действителността е много, много по-красива.

На пазара. Снимки: авторката

Тук просто дъхът спира от гледката. Дворецът на дожите, църквата „Сан Марко”, камбанарията и часовниковата кула, Канале гранде, морето, островите отсреща – всичко е подредено като в някаква приказка от „Хиляда и една нощ”.  Тъкмо това осезаемо присъствието на Изтока в един град, който се намира почти в сърцето на Европа, е може би едно от първите неща, които поразяват. Смесването на културите се корени в уникалната история на Венеция, в начина, по който тя се заражда преди повече от десет века, в интензивните й търговски контакти с Византия и Изтока. Гид в нашите обиколки е великолепният пътеводител на „National Geographic” от журналистката Ерла Зуингъл, в който подробно са описани многобройните забележителности.

Освен че е единственият град, построен във вода, може да се каже, че Венеция е и нещо като предвестник на съвременната демокрация в Европа – тук още преди повече от 10 века е имало подобие на избори за президент или премиер, в случая „дож”. Макар и избиран до живот,  титлата никога не се е предавала по наследствена линия. Сложна и строга система на гласуване с теглене на няколко последователни жребия е определяла  първенците, които са избирали дожа. Така са били предотвратявани всякакви евентуални заговори и измами при гласуването. В двореца човек може да види и заседателната зала на някогашния еквивалент на съвременния парламент.

Всеки от дожите се е стремял да увеличава мощта на града и да съхранява направеното преди него. А онзи, който се е отклонявал от този път, е бил низвергнат. През 1355 г. дожът Марино Фалиеро е обезглавен, защото заговорничил за присвояване на абсолютната власт. Портретът му е премахнат от галерията с ликовете на дожите. Паметникът на прочутия военачалник Бартоломео Колеони е край църквата „Св св. Йоан и Павел”, в близост до Голямото братството „Сан Марко”. Преди да почине Колеони завещал пари при условие статуята му  да бъде на площад „Сан Марко”. Но градската управа винаги е отказвала да сложи чиято и да било статуя там.

Снимки: авторката

По същество Венеция е била олигархия,  управлявана от няколко знатни семейства. Като у нас, може да възкликне някой. Но каква разлика само – родните мутри и хора с пари и влияние са готови да съсипят и природа, и културни паметници, и архитектурни планове на селищата само и само да построят паметниците на собствената си глупост – резиденции, хотели, голф игрища, мутробарокови палати. Докато освен много красиви дворците на  венецианските „мутри” са натоварени и с пластове култура. И тя личи независимо от падналата на места мазилка, олющената боя, безпощадните следи от времето – нищо не намалява силата на естетическото въздействие на сградите. Когато пътувате вечер по Канале Гранде, от всеки прозорец се виждат картини по стените и прекрасни полилеи. Всеки детайл е майсторски изпипан, всеки камък и постройка имат своето място в историята и културата на града.  Ето я и църквата, в която е работил Вивалди и където хор от сираци под негово ръководство е изпълнявал гениалните му произведения. Хорът от момиченца е пеел зад дървена решетка, както са повелявали каноните. Когато ги чул, Жан Жак Русо поискал да ги види и не можел да повярва, че толкова невзрачни и зле изглеждащи деца (каквито са били питомците на сиропиталищата) имат такива ангелски гласове.

Тук са родени Марко Поло и Карло Голдони. В града са отсядали и творили Вагнер, Ференц Лист, Байрон.  Близо до рибния пазар край Риалто е статуята на коленичил мъж, откъдето са се чели обявите и градските новини. На една сграда е запазена плоча от петнадесети век, на която са написани различни видове риба и минималната дължина, под която търговците нямали право да я продават. Съхранен е и камъкът, на който жените са удряли рибата, за да я размразят.

Снимки: авторката

Т. нар. братства – благотворители организации, възникнали през Средновековието – и до ден днешен изпълняват тук социалната си роля. Докато туристите влизат през парадния вход и разглеждат в захлас сбирката от картини в залите на братството „Роко”, отстрани прииждат бедни хора, за да получат своята дажба храна. Разликата с подобни организации в други страни е, че тези братства са възникнали като граждански сдружения, одобрени от държавата (в случая съветът на десетимата във Венеция) и не са свързани с католическата църква, въпреки че са посветени на светци. И това ги прави изключително независими.

Концентрацията на музеи и църкви на сравнително малка площ вероятно е една от най-високите в света – едва ли много градове могат  да се похвалят с подобно нещо. Затова е лесно да се потопиш в култура – буквално няколко преки отделят един музей от друг, един храм от друг. Познатите от албумите с репродукции картини на Тициан или Джорджоне са само на ръка разстояние в църквите, за които са били рисувани. В заседателната зала на Двореца на дожите е най-голямата картина в света – нейн автор е Тинторето. Музейните сбирки съхраняват и големите платна на Карпачо, които удивяват със своята живост и  усет към детайла. Те разкриват точна картина на епохата. Произведенията му са като излъчвани на живо кадри от миналото. Тези платна помагат още по-лесно човек да се пренесе в епохата на Ренесанса  – на тях сградите на площад „Сан Марко” са същите, край които се разхождат днешните туристи, само персонажи са други – съвременниците на самия художник.

Снимки: авторката

В музея „Корер” може да се видят и едни от първите макети на кораби – изработени с удивителна прецизност, както и едни от първите обществени библиотеки. Благодарение на принц Енрико Бурбонски, граф Барди, във Венеция е и една от най-богатите колекции с японско изкуство в света – над 30 000 експонати, в които има удивително красиви шахматни дъски с фигурки, ръчно изработени.  Тя е събирана от принца в продължение на години,  продадена в Австрия след неговата смърт и в последствие откупена от управата на Венеция.

Чешмичка на кея. Снимки: авторката

В музейните сбирки се съхраняват и географски карти на Венеция, които могат доста точно да ориентират всеки и днес. Запазен е и едиктът на Егназио от 15 век, който слага началото на едно екологично законодателство отпреди векове. С този документ се повелява всички да пазят чиста лагуната, която е основна транспортна артерия, а навремето е изпълнявала и ролята на крепост  и е пазела селището от чужди нашествия. За нарушителите са били предвидени най-строги наказания. С просто око се вижда, че и до днес този едикт се спазва.  Водата в каналите е чиста – в нея няма да видите нахвърляни боклуци като в Перловска река (тук някои може да подметне, че от каналите в града понамирисва, но това е силно преувеличено, пък и в никакъв случай не  мирише по-лошо от София). Венецианците са построили града си при много трудни условия и ако не бяха спазвали екологичните си закони, нямаше  да успеят да съхраняват това невероятно постижение на човешкия гений. На венецианците винаги им е било по-трудно и да вдигнат къща – за целта е трябвало да измислят специална техника за полагане на здрави основи във вода, което включва набиването на девет пилона на квадратен метър, всеки с дължина 4 метра, а отгоре им се слагали дървени летви и смес от натрошени камъни и тухли. Не по-малко трудно от градежа на къщите е и тяхното поддържане. Авторката на пътеводителя, която живее във Венеция, пише, че много коренни жители напускат, тъй като им е прекалено скъпо да поддържат къщите си.

Снимки: авторката

Освен каналите, във Венеция впечатляват и изключително тесните улички, в които съвременният човек се чувства така, сякаш е попаднал сред декорите на филм за Средновековието. Но тази липса на разточителство е съвсем оправдана – в града са се борили за всеки сантиметър суша и затова улици, в които могат да се разминат само двама души са нещо напълно в реда на нещата. Доста по-широки от тях са и най-малките канали – но те и досега са основни транспортни артерии и там трябва да има място за превозните средства –  гондолите и моторниците, които тук изпълняват ролята на таксита и трамваи.

Друга причина за отлива на млади хора е, че в града не може да се влиза с кола. Но за туриста това е невероятно предимство. Освен архитектурата, паметниците на културата, дворците и музеите, каналите и гондолите по тях, липсата на коли е другото, което допринася за уникалната атмосфера на Венеция. Гостите на града  могат необезпокоявани да се разхождат наоколо, без да се оглеждат наляво и надясно за фучащи автомобили и мотори.

Във Венеция няма да срещнете и улични кучета, както в повечето цивилизовани градове. Но което е по-удивително – тук няма и котки, и това вече е озадачаващо. Оказва се, че преди години мъркащите създания толкова много са се размножили, че са били на път да завладеят града. Тогава е създадена специална организация за ограничаване на тяхната популация чрез кастриране. И явно в изпълнение на тази задача доста са се престарали – в града сега не може да се види нито една писана. За сметка на това късно вечер на някой от безбройните малки кейове необезпокоявани се разхождат плъхове.

Но плъхове има и в София. Само дето трудно може да се похвалим с доброто си отношение към миналото и историческите, и архитектурните си паметници. Какви ли не постройки и хотели се нароиха, които са в пълен дисонанс с околните сгради. Да не говорим пък за паметници и бюстове на исторически личности и хора на изкуството. Не уважаваме нито миналото си, нито себе си, после се чудим защо сме на този хал. Минаха години, а само една малка част от археологическото богатство в центъра на София е достъпно.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.