Не водят ли САЩ грешна политика в Близкия изток

Барак Обама посреща Махмуд Абас в Овалния кабинет. Снимка: Белия дом

Последният конфликт по израелско-ливанската граница увеличи опасенията, че Близкият изток може да е на ръба на следваща война. Затова пристигането на специалния пратеник на САЩ сенатор Джордж Мичъл в Израел тази седмица с надеждата да рестартира мирните преговори трябваше донякъде да ги успокои. Това обаче не се случи. Причината: мирният процес на Обама не включва онези, които може да влязат в сблъсък с израелците това лято. Палестинският президент Махмуд Абас, когото Мичъл придума да преговаря пряко с премиера Бенямин Нетаняху, не е във война с Израел и ще остане встрани, ако избухне нов конфликт, точно както направи по време на войната в Газа.

Силите по фронтовата линия на задаващата се буря – „Хамас“ в Газа, „Хизбула“ в Ливан и Сирия – са съюзници на Иран и администрацията на Обама поддържа политиката на предшественика му да се опитва дипломатически да изолира самозваната „Ос на съпротивата“. Някои ограничени опити за преговори бяха направени по посока на Дамаск, до голяма степен с надеждата Сирия да бъде отдалечена от Иран. Но при липса на какъвто и да е ход да се прекрати израелската окупация на сирийска територия в Голанските възвишения, те няма да доведат до нищо.

Администрацията направи ограничени опити да ангажира Иран по ядрения въпрос и използва предизвикателното отношение на Иран като допълнителен мотив за това, че Иран трябва да бъде изолиран. Вашингтон обаче има малко канали към съответните лидери, в случай че избухне конфликт по северната граница на Израел или в Газа. И на двата фронта крехкото спокойствие се поддържа не от споразумения, а от осъзнатостта на всяка страна за загубите, които може да понесе, както физически, така и политически, в случай на нова конфронтация. И в двата случая обаче противниците действат с презумпцията, че нова война е неизбежна в някакъв момент.

Дипломатическият бойкот на администрацията на Буш към „лагера на съпротивата“ не успя да спре нарастващото му влияние, циментира съюза на страните в него и остави Вашингтон и западните му съюзници с изключително малък достъп до лидерите, които вземат важните решения. Това може и да не е разтревожило много администрацията на Буш, защото тя си представяше региона вкопчен в битка до край между „умерени“ и „радикали“ – голям съюз между умерени араби, които ще се присъединят към Израел и САЩ, за да победят Иран и неговите съюзници.

Стабилността не бе приоритет за администрацията на Буш. Когато загрижени европейци оказаха натиск върху Вашингтон да помогне за прекратяване на опустошителната израелска война през 2006 г. срещу „Хизбула“ в Ливан, тогавашният държавен секретар Кондълиза Райс стана известна с отговора си, че „няма интерес да се върне предишното статукво“. Но, разбира се, до голяма степен стана точно това, защото демонстрирането на сила от страна на САЩ и Израел в региона не успя да елиминира „радикалите“.

Турция бе най-важният съюзник на САЩ, който решително скъса с подхода на администрацията на Буш към региона, като изгради свои собствени мостове към „лагера на съпротивата“ с убеждението, че той не може да бъде подминат и че регионът не може да бъде стабилизиран, без неговите интереси да бъдат взети предвид. Подходът на Турция бе заклеймен от някои на Запад и в Израел като заставане на страната на Иран.

Британският премиер Дейвид Камерън обаче след Вашингтон неотдавна посети и Анкара и поиска да спечели благоразположението на турското лидерство, като нарече Газа „затворнически лагер“, както бе направил премиерът Реджеп Ердоган – очевиден опит да се включи подкрепата на Турция в посредничеството за решаване на конфликтите в региона. Добрите отношения на Турция с „радикалите“, съчетани с дълготрайния и макар и донякъде помрачен, съюз за сигурност с Израел, можеше да са жизнен канал на комуникация за избягване на нови войни в региона.

Разбира се, търсенето на мир между Израел и палестинците, както прави администрацията на Обама чрез насърчаването на преки преговори между палестинския президент Махмуд Абас и израелския премиер Бенямин Нетаняху, не трябва да противоречи на по-големите усилия за стабилизиране на Близкия изток. Но може и да стане така.

Администрацията на Буш в крайна сметка поднови израелско-палестинските мирни преговори като част от стратегията си да се противопостави на Иран, виждайки близкоизточния мирен процес като ключов за осигуряване на политическо прикритие на арабските режими да се съюзят с Израел и САЩ срещу Техеран. Това бе логиката на конференцията в Анаполис и последвалите дискусии между Абас и тогавашния израелски премиер Ехуд Барак. Процесът не стигна доникъде, разбира се.
Но дори Олмерт и Абас да бяха успели да се споразумеят за границите на палестинската държава, е ясно, че всеки процес, който изключва „Хамас“ – който показа в демократичните избори, че говори от името на половината палестински народ – едва ли ще продължи дълго. А мирен процес, замислен като начин да се отслаби и изолират „Хамас“ и неговите съюзници, очевидно им дава огромен стимул да гарантират неговия провал – нещо, което те спокойно могат да направят.

Въпреки това администрацията на Обама поддържа политиката на Буш да ограничава дипломатическия диалог главно с приятели, а не с противници. За пореден път в дебатите във Вашингтон се излага аргументът, че тласкането напред на израелско-палестинския мирен процес е ключово условие за едни успешни усилия да се изолира Иран. Няма обаче очевидна причина да се очаква, че Обама ще успее там, където Буш се провали.

Миналия петък бе публикувано обширно годишно проучване на общественото мнение в шест водещи арабски страни, извършено от професор Шибли Телхами от Университета на Мериленд, и то донесе лоши новини за Белия дом. Не само че процентът на имащите отрицателно мнение за Обама почти се е утроил (до 63 процента) от речта му в Кайро миналата година досега, но и идеята, че арабският свят се чувства застрашен от вероятността Иран да се сдобие с ядрено оръжие изглежда съмнителна.

Президентът Махмуд Ахмадинеджад, с неговите 12 процента, е третият по популярност чужд лидер в региона (след турския Ердоган с 20 процента и венецуелския Чавес с 13 процента. Обама не е в първата двайсетица). Проучването сочи още, че 77 процента от анкетираните смятат, че Техеран има право на ядрена програма, а обезпокояващи 57 на сто дори смятат, че ядрено въоръжен Иран ще е по-добре за Близкия изток.

Има и разделение между арабското обществено мнение и подхода на администрацията на Обама към региона. Ако целта е да се стабилизира регионът и да се предотврати война, може би е време президентът Обама да послуша съвета на покойния израелски премиер Ицхак Рабин. Запитан защо се занимава със смъртния враг на Израел Ясер Арафат, Рабин каза: „Преговаряме за мир с враговете си, не с приятелите си.“

По БТА

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.