Как да победим в сблъсъка на цивилизациите

в. Уолстрийт джърнъл

Книгата на Аян Хирси Али „Неверница“ (2007)

Какво е общото между противоречията, свързани с предложението за джамия на Кота Нула в Ню Йорк, прогонването на американски мисионери от Мароко по-рано тази година, забраната на минарета в Швейцария миналата година и неотдавнашната забрана на бурката във Франция? Всички те са представяни в западните медии като въпроси, свързани с религиозната толерантност. Това обаче не е същината им. В основата си всички те са симптоми на това, което покойният политолог от Харвард Самюъл Хънтингтън нарече „Сблъсък на цивилизациите“, и най-вече на сблъсъка между исляма и Запада.

Тезата на Хънтингтън си струва да бъде накратко представена за онези, които помнят само впечатляващото заглавие на книгата. Градивната основа на света след студената война, писа той, са седем или осем исторически цивилизации, от които западната, мюсюлманската и конфуцианската са най-важните.

Балансът на сили между тези цивилизации, твърди той, се променя. Западът има все по-малко относителна власт, ислямът експлодира демографски, а азиатските цивилизации, особено Китай, са в икономически възход. Хънтингтън казва също, че се появява основаващ се на цивилизации световен ред, в който държави, имащи културни сходства, ще си сътрудничат една с друга и ще се групират около водещите за тяхната цивилизация държави.

Универсалистичните претенции на Запада все повече го поставят в конфликт с другите цивилизации, като най-сериозният е с исляма и Китай. Така оцеляването на Запада зависи от американците, европейците и други западняци, които затвърждават общата си цивилизация като уникална и се обединяват, за да я защитят срещу предизвикателства от страна на незападни цивилизации.

Моделът на Хънтингтън, особено след рухването на комунизма, не бе популярен. Модерната идея бе представена в есето на Франсис Фукуяма от 1989 г. „Краят на историята“, в което той пише, че всички държави ще възприемат един институционален стандарт на либерална капиталистическа демокрация и никога няма да воюват една с друга. Еквивалентният неоконсерваторски розов сценарий бе „еднополюсен“ свят на неоспорима американска хегемония. И в двата случая вървим към Единен Свят.

Президентът Обама по свой собствен начин е поддръжник на идеята за Единен Свят. В речта си в Кайро през 2009 г. той призова за нова ера на разбирателство между Америка и мюсюлманския свят. Това ще е свят, основаващ се на „взаимно уважение и …на истината, че Америка и ислямът не са взаимноизключващи се и не е необходимо да се съревновават. Вместо това те се застъпват и споделят общи принципи.“

Надеждата на президента Обама бе, че умерените мюсюлмани с нетърпение ще приемат поканата му да бъдат приятели. Екстремисткото малцинство – играчи без държава като Ал Каида – могат да бъдат елиминирани с безпилотни самолети.
Разбира се това не се случи, както бе планирано. Перфектен пример за безполезността на този подход и превъзходството на модела на Хънтингтън е неотдавнашното поведение на Турция

Според представата за Единен Свят Турция е остров на мюсюлманска умереност в море от екстремизъм. Един след друг, американски президенти призоваваха ЕС да приеме Турция за член въз основа на това схващане. Но илюзията, че Турция е умереният приятел на Запада в мюсюлманския свят, бе разбита.

Преди година турският президент Реджеп Ердоган поздрави иранския си колега Махмуд Ахмадинеджад за преизбирането му, след като той безцеремонно открадна президентството. След това Турция обедини сили с Бразилия в опит да разводни водените от САЩ усилия за затягане на санкциите на ООН, целящи да спрат програмите на Иран за ядрено оръжие. А съвсем наскоро Турция финансира „флотилия с помощи“, чиято цел бе да пробие израелската блокада на Газа и да предостави на Хамас една „пи ар“ победа.

Истина е, че в Истанбул продължава да има хора, които почитат наследството на Мустафа Кемал Ататюрк, основател на Република Турция. Те обаче нямат думата в ключови министерства и контролът им върху армията отслабва. Днес в Истанбул се говори съвсем открито за „османска алтернатива“ – връщане към дните, когато султанът управлявал цяла империя, простираща се от Северна Африка до Кавказ.

Ако на Турция вече не може да се разчита да върви на запад, на кого другиго в мюсюлманския свят може? Всички арабски страни с изключение на Ирак – несигурна демокрация, създадена от САЩ – са управлявани от най-различни деспоти. А всички опозиционни групи, които имат някаква съществена подкрепа сред местното население, са ръководени от ислямистки фракции като египетските „Мюсюлмански братя“.

В Индонезия и Малайзия ислямистки движения настояват за разширяване на шариата. В Египет времето на Хосни Мубарак изтича. Трябва ли САЩ да подкрепят неговия син на поста? Ако стане така, целият мюсюлмански свят скоро ще започне да обвинява администрацията на Обама в двоен стандарт – като има избори в Ирак, защо да няма в Египет? Анализатори смятат, че в едни честни и свободни избори победа на „Мюсюлмански братя“ не може да се изключва. Алжир? Сомалия? Судан? Трудно ще се сетим дори за една предимно мюсюлманска страна, която се придържа към сценария за Единен Свят.

Най-голямото предимство на цивилизационния модел на Хънтингтън за международните отношения е, че той отразява света такъв, какъвто е – не какъвто на нас ни се иска. Позволява ни да разграничаваме приятелите от враговете си. И ни помага да установим вътрешните конфликти в цивилизациите, особено историческото съперничество между араби, турци и персийци кой да предвожда ислямския свят.

Не можем обаче да водим политика „разделяй и владей“. Трябва да признаем до каква степен настъпването на радикалния ислям е резултат на активна пропагандна кампания. Според доклад на ЦРУ от 2003 г. саудитците са инвестирали най-малко 2 милиарда долара годишно за 30-годишен период за разпространяване на своя вид фундаменталистки ислям. Западният отговор на прокламиране на нашата собствена цивилизация бе незначителен.

Нашата цивилизация не е неразрушима. Тя трябва активно да бъде защитавана. Това може би бе най-важното прозрение на Хънтингтън. Първата стъпка към победа в сблъсъка на цивилизациите е да разберем как другата страна води борбата и да се разделим с илюзията за Единен Свят.

По БТА

*Аян Хирси Али е холандска феминистка и политически деец, дъщеря на сомалийския вожд Хирси Маган Иссе. Тя е известна полемична авторка, критичка на исляма. Депутат до 2006 г. Спор около нейното холандско гражданство непряко води до падането на правителството. Хирси Али понастоящем е постоянен член на Американския предприемачески институт — десноцентристки научноизследователски център. През 2005 г. е включена от сп. „Тайм“ в списъка на 100-те най-влиятелни личности в света.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.