Преди 100 години може би вече е било възможно да се съзрат изгряващите сили, чиито отношения и надпревара са дали облика на 20-и век. Слънцето, греещо над Британската империя, по онова време залязвало. Могъщи нови сили като Америка, Япония и Германия показват мускули на международната арена. Техният възход носи небивал просперитет, но и невиждано до тогава насилие.

Сега обмислете главното историческо събитие на тази седмица: Китай официално стана втората по големина световна икономика, изпреварвайки Япония. На запад това предизвика притеснения, че Китай ще задмине Америка по-рано, отколкото се смяташе. Погледнете обаче малко по-отдалече, разгледайте нещата в азиатска перспектива и ще видите, че основната дългосрочно противоборство на Китай е с другия възстановяващ се икономически колос - Индия. Тези два азиатски гиганта, които около 1800 г. съставляваха половината от световната икономика, не са просто държави, като Япония и Германия. По площ и население всяка от тях е континент - но въпреки блестящите показатели на растежа, беден континент.

Това е неизследвана територия, за която трябва да се мисли за десетилетия напред, не за години. Демографията не е съдба, нито дългосрочните икономически прогнози на инвестиционните банки. Преди две десетилетия Япония бе възприемана като основен икономически съперник на САЩ. Държави, огромни и сложни като Китай, могат да се представят зле или да се сгромолясат под собствените си противоречия. В краткосрочен план значението на, международните отношения на тези държави може да нарасне, дори и в Азия - например, може да се увеличи рискът от конфликт между изгряващия Китай и застаряващата, но все още силна Япония. Западните държави също все още имат значително влияние.

И така, има много неизвестни. Въпреки това с годините шансовете двата азиатски гиганта да се сблъскат отново заради спорната граница се увеличават. От начина, по който се развият отношенията между Китай и Индия, зависи дали нашият век ще бъде опорочен от същите грешки, които оставиха болезнени белези върху миналия.

Нито една от двете държави не се чувства напълно уютно в сегашното си положение. Лидерите на Китай обичат да представят вторачването на Запада в държавата им като конспирация - претекст за стоварване на повече глобални тежести върху “Средното царство” или за обкръжаването му. Вижте например американските съюзи с Япония и Южна Корея, ангажиментът на САЩ да помага на Тайван да се отбранява и зараждащите се приятелства със съперниците на Китай - Индия, а сега и Виетнам.

Тази параноя е преувеличена. Защо да няма по-големи изисквания към държава, която освен че е най-населената в света, вече е и най-големият износител, най-големият пазар за коли, най-големият източник на парникови газове и най-големият потребител на енергия (нещо, което Китай отрича)? Ако става дума за промяна в съотношението на силите, Народно-освободителната Армия (НОА) постоянно обновява технологичния си капацитет, изгражда военноморски сили за далечно плаване и бързо развива умения за овладяване на космоса и киберпространството, но все още не застрашават превъзходството на Америка, въпреки изразените тази седмица притеснения в доклад на Пентагона, за неяснотата на китайските планове.

Военните постижения на Китай обаче притесняват неговите съседи и регионални съперници. През последните няколко седмици станахме свидетели на скарването между Южна Корея (и Запада) от една страна и Китай от друга, за това как да се реагира на потопяването на южнокорейски военен кораб през март, най-вероятно от севернокорейско торпедо. Между Пекин и южноазиатските държави има спорове заради ненаситните претенции на Китай над почти цялото Южнокитайско море.

Индия също е разтревожена. Тя все още е измъчвана от унижението в кратката война с Китай преди почти 50 години. Стратегическото недоверие към Китай е дълбоко вкоренено. Индия смята, че Китай се опитва да я подкопае на всички нива - да я изпреварва в осигуряването на енергийни доставки, които и двете страни внасят; да маневрира така, че да блокира постоянно място за Индия в Съвета за сигурност на ООН; и преди всичко като създава приятелства с по-малко азиатски държави, като Пакистан. След десетилетията, в които Китай не обръщаше особено внимание на граничните спорове в името на по-широко сътрудничество, сега той зае по-твърда позиция за Тибет и за Кашмир - спорът за който доведе до война през 1962 г. Всичко това тласна Индия стратегически по-близо до САЩ - най-забележимо в оспорвания договор за ядрено сътрудничество.

Автократите в Пекин се отнасят презрително към нерешителната и объркана демокрация в Индия. Те обаче трябва я възприемат като сериозен дългосрочен съперник - особено ако тя продължава да клони към САЩ. Съвсем скоро, през 90-те години на миналия век, Индия беше богата колкото Китай по национален доход на човек от населението. От тогава Китай стремително напредна и изглеждаше, че Индия никога няма да го настигне. Но сега дългосрочните прогнози за нея изглеждат по-добри. В Китай трудоспособното население намалява.

Индия пък се радва на същия прираст на работна ръка, който осигури устойчив икономически ръст в цяла Азия. Вече не е невъзможно да предположим, че по прираст Индия ще изпревари Китай за доста голям период от време. Индия има предимството на демокрацията - най-малкото като предпазен клапан за недоволството. Индийската армия по численост се нарежда след тези на Китай и Америка. Тя поддържа 100 000 войници в спорния Аруначал-Прадеш (двойно повече отколкото САЩ ще имат скоро в Ирак). Понеже не застрашава Запада, Индия има могъщи приятели и заради собствените си заслуги, но и като противовес на Китай.

Възможността отново да избухне война между Индия и Китай засега смущава съня единствено на върлите националисти в китайските медии и на пенсионираните полковници в индийските мозъчни тръстове. Оптимистите предпочитат да гледат към 60-те милиарда долара стокообмен между двете държави, който се очаква да бъде реализиран тази година (230 пъти повече от 1990 г.). През 20-ия век обаче светът научи, че очевидно предвидимите конфликти на интереси могат да прераснат в още по-предвидими войни с непредвидими и страховити последици. Да се разчита, че просперитет и повече демокрация в Китай ще оправят нещата, не изглежда мъдро. Трябва да се направят две неща.

Първо, процесът към уреждане на граничния спор трябва да се възобнови. Голямото бреме тук пада върху Китай. Той има територията, която наистина иска, а поддържа претенциите си към Аруначал-Прадеш само за да ги използва като разменна монета. Той все пак успя да уреди заплетените гранични спорове в Русия, Монголия, Мианмар и Виетнам. Едва ли е толкова трудно да се постигне договореност и с Индия.

Това сочи към необходимостта от уреждане на втори, по-труден проблем, заради който Европа води две световни войни, за да намери решението му: липсата на сериозни институции в изгряваща Азия, които да насърчават подобни споразумения. Регионалният форум на Асоциацията на държавите от Югоизточна Азия е безсилен поради нетърпимостта на Китай към многостранната дипломация. Като всеки колос, Китай предпочита да се справя с противниците си един по един. Би било по-добре, ако Китай и Индия - и Япония, започнат да градят регионални форуми, които да насочат неизбежните им съперничества към сътрудничество и здравословна конкуренция.

Гледайки глобално, системата, базирана на правила, която Западът създаде през втората половина на 20-и век, донесе огромни ползи на изгряващите сили. Тя обаче е резултат от остарял световен ред и не отразява сегашния глобален баланс , да не говорим за бъдещия. Китай и Индия трябва да играят по-голяма роля в създаването на правилата, които ще управляват 21-и век. Това изисква отстъпки от Запада, но също и поемане на ангажименти от Китай и Индия за основан на правила световен ред. Сериозни усилие за уреждане на собствените им противоречия е добра отправна точка.

По БТА