САЩ след Ирак – не подценявайте свръхсилата и нейния президент

Барак Обама в Овалния кабинет. Снимка: Белия дом

Когато през следващата седмица Барак Обама потвърди, че всички бойни подразделения на САЩ са напуснали Ирак, можете да бъдете сигурни в едно нещо. Той няма да повтори триумфалния тон на твърдението на Джордж Буш отпреди седем години, че американската мисия е приключила.

Обама винаги е смятал, че това е „негласна“ война и събитията потвърдиха до голяма степен, че той е прав. Америка и съюзниците й може би освободиха Близкия изток от един кървав диктатор, но прехвалените оръжия за масово унищожение на Саддам Хюсеин се оказаха химера и заплатената цена с живот на американци и особено на иракчани бе ужасяваща. Наистина Ирак вече не е диктатура. Благодарение отчасти на самотния отказ на Буш да се вслуша в призивите да удари и да се оттегли сектантското кръвопролитие след инвазията бе овладяно. Но новата демокрация в страната остава хронически несигурна, което е една от причините да останат 50 хиляди „подкрепящи“ войници.

Според мнозина американци злополучията в Ирак символизират големия погрешен завой, направен от Америка, след като Осама бин Ладен я нападна на 11 септември преди девет години. Близо шест от десет американци сега казват, че са против „добрата война“ на Обама – тази срещу Ал Каида и талибаните. Америка, чиято икономика е обезкръвена, с безработица достигаща близо 10 на сто и дългове с размери докъдето стигат очите, губи доверие в своите способности и навярно в своите нужди да формира събитията в далечни райони като Централна Азия или Близкия изток.

Даже и в този период на икономии Америка все още надскача всички по военна мощ и ще дава 700 милиарда долара годишно за военни разходи – почти толкова, колкото целия останал свят заедно. Но изминалото десетилетие изкара наяве границите на високо технологичната мощ. Технологията направи възможно Америка да завоюва Афганистан и Ирак светкавично и при незначителни загуби. Но да бъдат покорени се оказа по-трудна работа. От двата милиона американци, служили в двете войни през изминалото десетилетие около 40 хиляди бяха ранени и над 5000 загинаха.

Ако вземем пред вид всичко това, чест прави на Обама, че устоя на изкушението да не последва настроенията на хората и да премести фокуса си изцяло върху вътрешни проблеми. Вътре в себе си Обама може би е по-загрижен за градивните процеси у дома, отколкото за демонстрации на суперсила в чужбина. Но ако е така, инстинктът му го възпира.

Републиканците обвиняват Обама, че се извинява от името на Америка и се кланя на конкурентите. Те имат право да твърдят, че неговите сондажи дават противоречиви резултати. Китай го сряза на копенхагенската среща на върха за климата, иранците отблъснаха протегнатата от него ръка и голяма част от добрата воля, която той спечели сред мюсюлманския свят след речта си в Кайро, се изпари през последвалата година на застой в Палестина.

Отчитайки чувствителността на Китай, Обама все пак не спря да продава оръжия на Тайван или не отказа да се срещне с Далай Лама. Америка работи много по-усилено, отколкото през последните години за укрепването на своите съюзи в Югоизточна Азия независимо от оплакванията на Китай.

И въпреки че Обама сбърка в първата си намеса в арабско-израелския мирен процес (той поде битка с Израел заради селищата, която после сякаш изостави), той започна да работи по този конфликт още в началото на мандата си за разлика от други президенти и изглежда ще продължи да го прави. Следващата седмица той ще открие нов щурм на директните преговори между Израел и палестинците под егидата на президента на Египет и краля на Йордания.

Барак Обама имаше и своите провали, но този списък от положени усилия най-малкото опровергава твърденията, че той пренебрегва интересите на Америка в света или че не се възползва от уникалните си възможности. В този смисъл Обама е по-малко „трансформиращ“ президент, отколкото може да се съди по думите му за многополюсен свят. Той не е абониран за неоколониалистичната мечта, че Америка е в състояние да сплаши всеки враг и очаква целият свят да споделя ценностите й.

Той работи много усилено да привлече помощта на международните институции и други страни. Но същевременно просто вярва и е прав да вярва, че има някои световни работи, за справянето с които Америка има необходимата военна, икономическа и дипломатическа мощ. Като минимум това включва битката с Ал Каида, поддържане на връзките в Азия, избягването на война между Израел и съседите му, обуздаване на амбициите на Иран да се сдобие с ядрено оръжие и да предизвика надпревара във въоръжаването в Близкия изток.

Даже и този сбит списък представяла тежко бреме за страната, която води войни и се намира в най-тежката рецесия от Втората световна война насам. Мнозина американци ще възприемат изтеглянето на бойните части от Ирак като сигнал за начало на края на американската намеса в затънтени краища на света. Те гледат с разбираема завист въздигащите се сили като Китай и Индия, които посветиха последното десетилетие на сериозна работа за собственото си забогатяване.

Грешката с Ирак подсили инстинкта срещу авантюри в чужбина. Но грешка ще бъде и да се помисли, че заплахата от тероризма, разпространяването на ядрени оръжия просто ще изчезнат, ако Америка сега се оттегли от всички опасни места. Ако Америка не се заеме със задачата да обуздае такива заплахи, кой друг ще го направи, а и кой може да го направи? На фона на трудностите у дома остава фактът, че най-големият печеливш от силна Америка в чужбина е самата Америка. Каквото и да си мисли вътре в себе си, Обама изглежда разбира това.

По БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.