Парадоксалното мислене на парадоксалния българин

Едвин Сугарев

Читателят навярно ще се запита: кой парадоксален българин? Моят отговор е: всеки.

Вероятно наистина не е резонно човек да определя цяла една нация като парадоксална. Най-малкото защото се получава оксиморон: априори се приема, че нацията е общност от хора, приели определени правила за общо живеене, от които възникват и определени права и задължения – и които позволяват всеки гражданин на съответната нация да живее нормално, без да пречи на другите и без другите (и на първо място държавата!) да му пречат.

Сиреч – нацията е инструмент, който подрежда хаоса и “изправя” обществените парадокси от всякакъв порядък. Да забелязвате нещо подобно у нас? Аз не. Пречим си един на друг, доколкото можем (а държавата пречи на всички) – и парадоксите са наше битие.

Битието – както твърдеше навремето марксизмът – било определяло съзнанието. Истината е точно обратната: съзнанието определя битието. Няма как да не живееш сред парадокси, ако имаш парадоксално съзнание. Нека обаче приемем за миг, че един призрак основателно е бродил из Европа и брадатите писачи на неговия манифест са били прави: битието определя съзнанието. Веднага възниква един много особен въпрос: а какво битие предполага едно – очевидно налично – шизофренно раздвоено масово съзнание?

Отговорът едва ли ще бъде свързан с едно подредено, систематично регламентирано битие, в което всеки познава правата и задълженията, спазва ги и участва в тяхното общо ставане. Много по-вероятно е прочее шизофренното масово съзнание да е “определено” от шизофренно битие. И наистина е така – като е достатъчно да прегледате кой да е сутрешен вестник, за да се убедите в това.

Подозирам яростните възражения: българинът не е шизофренно раздвоен; напротив, здравомислещ е. Ето прочее плодовете на неговото здравомислие, демонстрирани от проведеното през май проучване на “Евробарометър”.

Според него българинът живее зле – ама много, много зле. На пръв поглед положителен за менталното българско здраве резултат. Вярно е – зле живее, нищо, че му се падат повече луксозни лимузини на глава от населението, отколкото примерно в Германия. Но вижте парадокса: 94-95% от българите са оценили като лошо състоянието на националната си икономика и заетостта. Това е стойност, която предполага най-черноглед песимизъм. Нищо подобно обаче!

Българинът се оказва глобален оптимист – той е всъщност песимист само спрямо собственото му дередже – и този песимизъм е константен. В никакъв аспект не му хрумва, че тъй черното и безнадеждно състояние на нещата може да се оправи със собствените му две ръце – не, това наистина не е за нас. Виж – другите да ни “оправят” – това може, и в това верваме твърде охотно. Вярата в светлото бъдеще, утвърждавана като основен социален ориентир при социализма, се оказва вечна и ненарушима като българо-съветската дружба.

Ако преди тази вяра се крепеше върху комунизма (който, както ни учеха в училище, щял да настъпи през 1980 г. – и тогава всичко, гевреците например, щели да бъдат без пари), то сега тази вяра се крепи върху Европейския съюз – който де факто е експорприирал мястото на комунизма в българското самосъзнание. И затова – при тоталния песимизъм спрямо състоянието на икономиката ни, ние вдъхновено вярваме в глобалното светло бъдеще: например в перспективите за развитието на европейската икономика.

У нас 42% я смятат за добра, докато в ЕС и се доверяват едва 22%. В още по-глобален аспект е същото: в България 39% очакват подобряване и 6% влошаване в света. За сравнение – в ЕС подобряване очакват 23%, а влошаване – 30%. И като капак на всичко – българинът вярва и в социалните перспективи на живота в ЕС: например повече от половината (55%) европейци смятат, че на трудовия пазар тепърва предстои най-лошото, докато българските песимисти са едва 30%.

Изводът? Бидейки песимисти, ние проявяваме своя реализъм – защото наистина живеем зле (по-скоро неподредено, отколкото зле, но тази категория на социалния живот е трудно разбираема за редовия българин). За сметка на това сме оптимисти спрямо общността към която принадлежим – към ЕС.

Живеейки най-зле, сме най-големите оптимисти в самата общност. Следователно: не разбираме ЕС като наш общ дом – разбираме го като пътеводна звезда, която ни води през урвите и джендемите на кризата – и чиято светлина трябва да следваме безкритично и неотклонно, ако искаме все пак да излазим на някакъв читав бряг.

И следователно българинът, бидейки член на ЕС, всъщност не живее там. Обитава някакво свое си, паралелно и парадоксално пространство – но е доволен, че има кой да го води и насочва, кой да му казва кое е добро и кое зло, кой да му бъде идеал – като въпросният идеал в лицето на ЕС е съзерцаван по начин, който го прави достижим точно толкова, колкото и светлия комунизъм.

И най-накрая – още по-следователно и още по-парадоксално: българинът живее в миналото (чрез материалното си дередже, което не отговаря на вече достигнатия от държавата му европейски статус) и в бъдещето (чрез копненията си за утрешния ден, гледан по стар инстинкт през розови очила). В това самосъзнание днешния ден липсва. Настоящето просто не е за него.

Виж още текстове от Едвин Сугарев в сайта svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.