Как строежът на джамия край мястото на двете кули скара нюйоркчани

Демонстранти срещу джамията през юли т. г. На плаката пише: „Всичко, което трябва да знам за исляма, го научих на 9/11“. Снимка: Ред дог рипорт

Те имат много общо една с друга, включително и трагедията, която определя животите им. И двете жени са родени в Бронкс и са получили образование в католически училища. Омъжили са се и са отгледали децата си в общините, обграждащи Манхатън. Като родители и те – също като повечето от нас – са се борили много и не са получавали почти никакви благодеяния.

На 11 септември 2001 Сали Регенхард и Адел Уелти са изгубили по един смел и красив син – и двамата пожарникари – в гигантския пожар на Световния търговски център. Тялото на сина на Уелти – Тими, на 34 – било възстановено само отчасти, на парчета – един факт, който тя, седемдесет и четири годишната баба, все още не може да си припомни, без брадичката й да затрепери като на малко дете. Крисчън Регенхард, на 28, просто е изчезнал; от него не е била открита нито една-единствена клетка. „Той е безследно изчезнал“, припомня си Регенхард думите на стария, прегракнал пожарникар, с когото разговаряла, когато най-после успяла да се свърже с пожарната команда в онази нощ. Тя имитира неговия твърд бруклински акцент – „исчезнъл“ – и когато го прави, лицето й се сгърчва от скръб. „Изчезнал?“, спомня си тя как е запитала? „Но такива неща се казват само по време на война.“

Сградите на ул. „Парк плейс“ 51, където ще се издигне ислямският център-джамия. Снимка: Блог на Крис Хамби

Срещнах се скоро с Уелти и Регенхард, на неутрална територия – залата за конференции на един хотел близо до Сентръл Парк – защото въпреки сходния житейски опит, те твърдо се разминават по една тема. На две пресечки от мястото, където са умрели техните деца, се очаква да се изгради голям ислямски културен център и джамия – и откак бившата губернаторка на Аляска Сара Пейлин изрази съпротивата си срещу проекта („една НЕНУЖНА провокация; това пробожда сърцата ни“), така наречената „джамия Граунд Зеро“ се превърна във фокус на злостна публична битка. Уелти поддържа проекта. Тя вярва, че джамията и културният център ще придадат лице и глас на умерените, мирни, обикновени мюсюлмани и по този начин ще им помогне да застанат срещу силите на тероризма и фундаментализма. „Ако успеем да подпомогнем изграждането му и същевременно да избегнем всякакво насилие, светът ще види, че ние сме голяма нация, че вярваме и прилагаме на практика свободата на религията“. Регенхард е против това. Още е много рано, казва тя. Прекалено близо е до Граунд Зеро и не взема пред вид чувствата на хората, останките на чиито близки може би все още са разпилени някъде из огромната площ, на която някога се издигаха кулите. Ако хората, стоящи зад джамията, действително желаят мир, както твърдят, то те ще я преместят някъде другаде, от чувство на респект към светостта на това място. „Човек никога не печели нечии умове и сърца, натрапвайки религията си на другите.“

Вляво проект-скица на джамията – Ислямски център, вдясно карта на района, на която се вижда, че тя е на две пресечки от „Граунд зиро“, мястото, където се издигаха двете кули в Ню Йорк. Илюстрация: Блог на Крис Хамби

Те са се срещали и преди, но преди много време и като част от тълпата. Сега те се прегръщат, разделят и внимателно оглеждат една друга. Регенхард, по-пълната от двете, е донесла кафе: с мляко, без захар. Съдейки по собственото си настроение, тя предполагала, че Уелти ще се нуждае от някакви провизии.

Уелти и Регенхард имат множество причини да бъдат настроени една срещу друга. На местно ниво битката около джамията е повече от грозна. Основателите на проекта – един известен активист за религиозен обмен и духовен водач на име Имам Фейзал Абдул Рауф; съпругата му, Дейзи Хан; както и един предприемач от долен Манхатън на име Шариф Ел-Гамал – отначало нарекли проекта си Домът Кордоба, по името на средновековния испански град, в който един от мюсюлманските халифати поставя началото на един от най-активните периоди на междурелигиозен обмен в историята на човечеството. Но критиците се хванали за името като сигнал за това, че Рауф и другите всъщност имат на ум ислямска хегемония, и основателите го променили на по-неутралното Парк51 (според адреса на мястото).

Защитничка на правата на мюсюлманите в Ню Йорк държи плакат с надпис: „Америка подкрепя всяка вяра“. В краката й има надпис „Обичай своя съсед. Обичай своя враг. Исус“. Снимка: Лефтуърд блог

Противниците на джамията се нахвърлили върху тях с расистки епитети; най-злите сред тях дошли от бившия водач на движението Tea Party Express[1], Марк Уилямс, който нарекъл Аллах „маймунски бог“. (По-късно той се извинил за това.) Вбесени, местните политици, поддържащи джамията, се нахвърлили върху противниците си, наричайки ги фанатици и лицемери. Когато общинарите се събрали на 25 май, за да гласуват по проекта, напрежението в залата било толкова осезателно, а взаимните обиди толкова остри, че масовото насилие изглеждало почти неизбежно. „Нещата изглеждаха така: ако сте за проекта, вие сте религиозен фундаменталист, а ако сте против, то тогава сте фанатик и лицемер“, казва госпожа свещеничката Хло Брайър, дългогодишна колежка на Рауф, която е присъствала на събранието.

Разбира се, борбата около джамията отдавна е излязла извън сферата на обидите и се е прехвърлила в емоционалната, политически мотивирана война около американските ценности. Какво означава да бъдеш американец? Дали това е да издигаш личната болка на някого над конституционните права на другите, както твърди Лигата против охулването (Anti-Defamation League) в една прокламация, изискваща преместването на джамията на друго място? Или то означава да виждаш в лицето на тази страна една могъща сила с божествена поръка за изправяне на световните неправди – една реторика, която не сме чували от времето на Джордж У. Буш и дните на „оста на злото“?

На мястото на двете кули върви строителство на нови небостъргачи. Снимка: Блог на Крис Хамби

Републиканците, кандидатиращи се за избори, се хванаха за джамията и Имам Рауф като символи на онова, в което те виждат една неадекватна и политически коректна реакция на президента Обама срещу терористическата заплаха. Не на последно място сред тези е бившият говорител от Конгреса, Нют Гингрич, който се намира в списъка за кандидатите за президентския пост за 2012. „Изграждането на тази постройка на границата на бойното поле, създадено от радикалните ислямисти … е политическо заявление с шокираща арогантност и лицемерие“, писа той наскоро. В същата статия, той свързва името на Имам Рауф с терористки и ислямистки групи. (Когато го попитах откъде знае това, той се позова на една статия от Интернет-изданието на National Review, написана от бившия прокурор и партиен активист Ендрю Макарти). Рауф е заявил публично, че гледа на външната американска политика като на отчасти вдъхновена от бедствието на 11 септември, а в скорошно радиоинтервю е отказал да каже дали вижда Хамас като терористическа организация или не. Той отрича каквито и да било връзки с някакви терористически организации и „силно и последователно“ осъжда всякакви форми на тероризъм, според едно твърдение на Хан.

Гингрич отрича твърдението, че разпалва една локална междуособица, за да обслужва политическите си амбиции. „Как може да искате от някой, който е сериозно загрижен за националната сигурност, да не може да каже, че се намираме в средата на един сериозен конфликт? Тук става дума не за трагичната загуба на едно семейство. Става дума за Съединените американски щати, които се намират под обсадата на един прикрит джихад, както и на открит военен джихад, който е насилствен.“

Проект-скица на бъдещия ислямски център-джамия в Ню Йорк, на две преки от мястото с разрушените кули в Ню Йорк. Снимка: Блог на Крис Хамби

Миналата седмица кметът на Ню Йорк Майкъл Блумберг предложи едно по-различно гледище за американските ценности в реч, която държа на фона на Статуята на свободата. Да бъдеш американец, каза той, означава да се придържаш стриктно към конституционните права и към върховенството на закона, особено под натиска за капитулация. Тук центристкият кмет зае една непопулярна позиция, защото нюйоркчани се противопоставят на джамията с мнозинство от 52 срещу 31 процента, според едно скорошно проучване на университета Кинипак. Въпреки това той се обръща към висшите американски принципи. „Ние бихме предали собствените си ценности и бихме извършили услуга на противниците си, ако бихме започнали да третираме мюсюлманите по-различно от всички останали. Всъщност, да се преклоним пред популярните настроения би означавало да признаем победа на терористите – а ние не трябва да допускаме това.“ Гласът му се пречупи докато говореше за пожарникарите, втурнали се в сградите, за да спасяват животи, без значение на раса, вяра или религия.

В окото на тази буря се намират двете скърбящи майки, които не искат никога повече да чуят думата „прекратяване“ (на дебати). Всяка от тях си остава убедена в правотата на собствената позиция, и именно по време на приятелската им дискусия човек вижда темата, оголена напълно. Основният конфликт около джамията на Граунд Зеро се отнася не до расизъм, толерантност, параноя или дори политика – макар че всяко от тези неща играе сериозна роля в него. Онова, за което става дума тук, е кое е подходящото място за изразяване на лична болка в обществената сфера и как да се поддържа паметта свята, когато светът, с цялата си малодушна инерция, иска да забрави и да върви напред.

Площадката „Граунд зиро“, където се издигаха двете кули. Снимка: Блог на Крис Хамби

Парк51 е роден преди няколко години, по визията на Рауф, Хан и Ел-Гамал. През 1997 Рауф и Хан основават Американското общество за мюсюлмански напредък – една организация, посветена на междурелигиозната работа и работеща за каузата на умерения ислям. Освен това Руф е бил имам, тоест пастор, на една джамия в Трибека, само на десет пресечки от новото, спорно място, в продължение на почти 30 години. Офисът на Ел-Гамал е наблизо и той често се отбива тук, за да се помоли. Джамията, която все още съществува днес, е мъничка фасада, приклещена между един бар и френско бистро. В петък следобед – което за мюсюлманите е същото, което е за нас неделя сутрин – вярващите се тълпят на тротоара отвън.

Неудовлетворен от тясното място, Ел-Гамал – американец, роден от полска майка и баща-египтянин, се почувствал призован да подобри условията за мюсюлманите в тази част на града – и, след 11 септември, да покаже на съседите и приятелите си „едно ново лице на исляма, един глас, който инак не се чува.“ Две години по-късно той купил сградата на Парк Плейс 45-51 за 5 милиона, и заедно с Хан и Фейзал нахвърлил нов план. Решили да съборят съществуващата сграда и да изградят на нейно място един луксозен, универсален център, достатъчно голям за плувен басейн, зала за фитнес, изложбена зала, зали за конференции, детска градина, център за възрастни хора и аудитория с 500 места. Той щял да удовлетвори нуждите на всички хора, работещи в долен Манхатън – както адвокати, така и обикновени работници – желаещи да се молят в петък; щял да има междукултурен съвет и програма за религиозен обмен; освен това той щял да представи пред света един умерен, обичащ мира, разнообразен, обикновен ислям. Бюджетът на проекта възлиза на 100 милиона, които според Хан ще бъдат събрани най-вече чрез предлагане на акции.

Двете сгради на ул. „Парк плейс“ 51, на мястото на които ще се издигне ислямският център-джамия. Снимка: Ред дог рипорт

Строителното място е огромно, около 9.000 квадратни метра. Когато стоите пред сградата, не можете да видите Граунд Зеро; високи сгради блокират гледката напълно. Хан казва, че са го избрали, защото е достатъчно голямо и е подходящо от гледна точка на грдоустройствения план. Освен това то е много символично. „Ние искаме да предложим нещо, което да противостои на екстремизма“, казва Хан, с която разговарях в офиса й. Ние искаме мир, и ние го искаме там, където това е най-важно. Тук е най-важното място.“ Макар че познава някои от семействата на пострадалите от 11 септември чрез религиозната си работа, Хан казва, че нито тя, нито съпругът й са се обърнали към тях предварително. „Предполагам, че ако предварително бихме знаели колко важен е този въпрос, щяхме да започнем с тях.“ Вместо това те започнали с общинския съвет, с градските чиновници, които евентуално щели да гласуват в тяхна полза.

Защо, попитах я, те не са успели да предвидят протестите, които ще предизвикат? Първо, обяснява тя, самите те са дългогодишни жители на квартала. Но освен това тя говори за „собственост“, за това, че 11 септември е засегнал и самите тях. При катастрофата са загинали и членове на тяхната религиозна общност. „Но на нас не беше разрешено да скърбим, сякаш това беше нечия чужда трагедия. Ние сме обвинявани и рисувани с едра четка, сякаш сме имали нещо общо с хората, които предизвикаха всичко това. Така че за нас преустройството на този квартал е отговорност, защото 11 септември не е просто някакво събитие, това е историческо събитие, което промени целия свят.“

Плакат на протестиращи против джамията с надпис: Не възхвалявайте убийците на 3000 души. Не на победната джамия 9/11. Снимка: от тв екрана.

Но собствеността е сърцевина и на възраженията на Сали Регенхард. Граунд Зеро може и да е ценен имот в един претъпкан град; погледнато теоретично, той може и да принадлежи на всички нюйоркчани или дори на всички американци, а може би и на всички граждани на света, които ценят свободата по-високо от всичко останало. Но по някакъв важен и неподлежащ на промяна начин, Регенхард живее с усещането, че мястото принадлежи на нея и на онова, което тя нарича „семействата“. От момента, в който се случи трагедията, процесът на решаване какво да се изгради там и как да се увековечи паметта на мъртвите, е бил определян от борби, конкурентни интереси, политика и парализа; Регенхард живее с усещането, че е „пропиляла последните девет години от живота си по събрания“, в усилието да възстанови някаква част от Крисчън и останалите, загинали там, и да почете паметта им. Когато научила за ислямския център, тя се почувствала като ударена от гръм. „Бяхме шокирани, това беше откачено… Мислих и мислих, и мислих за това, и най-накрая разбрах, че то не е правилно. Това е пълно неуважение към чувствата, които изпитваме ние. Аз все още търся сина си.“

Регенхард ми напомня за спора около един кармелитски манастир близо до Аушвиц в края на 80-те години – един спор, който беше припомнен отново във връзка с дискусията около джамията. Еврейски групи яростно протестираха против заемането на една сграда близо до концентрационния лагер от монахини, които искаха да се молят за душите на умрелите, твърдейки, че това „християнизира Холокоста“. Нямало никакво значение колко добронамерени били сестрите, твърдяха те, въпреки това те си присвоявали свещената памет на жертвите. Битката продължи в течение на години, докато през 1993 лично папа Йоан-Павел нареди на сестрите да се преместят другаде. „Папа Йоан-Павел ще си остане в историята като един от най-великите хора, допринесли за подобряване на еврейско-християнските взаимоотношения“, казва Регенхард. Тя разбира много добре, че мюсюлманите, които искат да построят Парк51 не са същите, предизвикали катастрофата от онзи ден, но аналогията си остава. „Тук става дума за начин на възприятие“.

Виж целия текст в сп. „Либерален преглед

–––––––––––
* Лайза Милър е американска журналистка и старша редакторка в сп. Newsweek, където пише предимно по въпросите на религията и религиозните обреди.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.