Пасков – актьорът-спасител и неговите пътешествия

Александър Пасков. Снимки: авторът

50-годишният Александър Пасков дълги години е актьор в пазарджишкия театър, а от няколко години лятно време работи като спасител на нудисткия плаж на курорта Албена. Съчетава Шекспир с работа, която обича – всяко лято на плажа, където за него душата и тялото се завръщат у дома си…

***
Как станах спасител?! Сега ще ви учудя – преди три години, когато бях на 47 години, изкарах курса за спасители. Беше на 23 юли 2007 година, а на 26-и същия месец бях вече на спасителския пост тук – нудиския плаж в Албена. Даже много се учудих, че това място е „запазено” като за мен. Постът беше свободен, защото никои не искал да ходи на него, заради нудистите ли, или може би за това, че е краен пост, далеч от цивилизацията. Но, все едно, се “пазеше” за мен. А това да си намериш работа в разгара на сезона, когато вече туристите са на плажа – това е абсурдно. Това е повече от пръст на съдбата, която ми посочи – ти си на това място. И затова аз казвам – Господи БЛАГОДАРЯ ТИ.

На нудисткия плаж в Албена. Снимки: авторът

Спасител е  професия за която съжалявам, че този решителен ход не съм го направил много преди това, като човек, който се е занимавал със спорт, и е завършил спортното ущилище през 1978 година, с профил модерен петобой, заслужил майстор на спорта. Но от друга страна и органиката на актьорската ми професия го изисква, да си в кондиция – здрав дух в здраво тяло. Има едно неписано правило в театъра – на сцената няма място за трътльовци, може да изглеждаш такъв, но тялото ти трябва да е като струна. И да можеш да го накараш да се тътрузи на сцената по-добре от  това на един трътльо. Това вече е художествен ефект, който може да се постигне.
Иначе работният инструмент на спасителя е свирката, по – свирката ще ни познаете. Винаги има туристи, които се самонадценяват. Но има и такива спасители на плажа, които се превъплъщават  в ролята на граничари. Те смятат, че са поставени да охраняват морската ни граница от пришълци във водата. А туристите много навлизат…

Реформа и реформатори в театъра

Спомням си през 1994 година лятото как Стефан Янков от министерство на културата буквално ни изгони на улицата цялата актьорска гилдия от пазарджишкия театър. Тогава съобщиха какво ще представлява реформата – съкращаване на актьори, режисьори, осветители от театъра, като естествено трябваше да започнат с най-кадърните, защото те винаги могат да си намерят работа. Или другият вариант – „системата 6+” – за да не се унищожи театъра де юре, дефакто се разпуска актьорската трупа. Но директора запазва поста си, счетоводителката, която ще води баланса по сметките, и по един сценичен работник осветител, озвучител, ключар и.т.н. които да посрещат благоволилите да гастролират съществуващи трупи. Тогава пазарджишкия театър оцеля благодарение и на това, че направихме с моите колеги една подписка придружена с акция, обесихме едно чучело на дърво пред сградата на театъра с табелка: „Културата на министъра на културата”.

Александър Пасков. Снимки: авторът

По това време в програма „Всяка Неделя” гостуваха Иван Радоев (Бог да го прости) и Недялко Йорданов, и още  интелектуалци, имащи отношение към темата. Тогава Иван Радоев каза една фраза, която ми се отпечати в съзнанието и важи със същата сила и до днес – че много реформи е имало във всички сфери на човешката цивилизация, но когато се прави в министерството на културата, трябва да се направи с необходимата култура.
Театрите са несравними, не може да  сравняваш пазарджишкия театър с разградския, в единия регион има различно население от другия, което има различно усещане и възприятие за култура. Това е свързано с представления ориентирани към определена публика…

Спомен за Киркор Азарян

Той имаше онзи режисьорски поглед на обобщение, който вече не е режисьорски, а преминава към философски – концептуален за театъра. Той искаше да постигне онази всепроникваща сила на душата чрез изкуството. В този му път той беше последователен и всеотдаен, неговият дух беше такъв – да прозре, да се извиси и да погледне…
В класа на Коко, в който бях  и аз, по мое време асистент му беше Иван Добчев, който правеше своя прощрапулник като талантлив режисьор с различен поглед за театъра. Тодор Колев също беше асистент на Азарян, с който продължиха да работят до последно заедно.
Нашият клас беше късметлийски клас и това беше много добро. Дори предизвиквахме любопитството на останалите класове по актьорско майсторство да посещават наши репетиции. Естествено и ние им връщехме, защото театъра е магия, която трябва да бъде споделена.
В тази професия от този клас на Коко сме действащи артисти Вальо Танев, Тошко Цачев, моя милост, Владимир Люцканов и една колежка Малинка Лютибродска, която преди беше Гайдарджиева. Малко след 25 години на театралната сцена не се предавам, защото с това си отгледах и децата.
Дълбок поклон пред този режисжьорски тандем – Иван Добчев, да е жив и здрав, и Коко Азарян, мир на праха му. Те двамата направиха един елитен театрален клас.
Коко Азарян не е издавал театроведски съчинения и не е споделял опита си, освен в статии в списание „Театър”, но в този смисъл живото общуване с класовете… Сещам се за Сократ, който го питали, защо не пишеш, а той отговорил аз с много повече хора искам да се видя и да говоря с тях. Платон всъщност след това е описал сократовите диалози. Та живият контакт на Азарян като водещ режисьор през ония години и особено през последните му години от живота, когато направи своята “Вишнева градина” и отиде да почива в нея, това живо общуване с артистите е жестоко изпитание за режисжьорския дух, да пресъздаде концепцията си, така че да дишат в едно на сцената.
Театралите, които са работили с Коко имат частица от неговото съзнание за режисура, формирана от неговия  мироглед. Това е част от тяхната култура.

Нудисткият плаж в Албена. Снимки: авторът


Как душата си тръгва от плажа

…В неохраняемата зона момчето беше дошло да се къпе, просто нелепа смърт. Човекът го имаше, тялото му беше изхвърлено от морето, не може да говори. Дойдоха следствените полицай да установят причината за инцидента, разпитаха свидетели…
Но най- абсурдното беше, че тялото лежеше тук ( показва мястото където вече има спасителски пункт), а по – назад имаше една група която си провеждаше заниманията по йога, за тях това бе поредния удавник в морето, чиято смърт навява ненужен спомен.

Подходящо стихотворение от Фотев по тази тема:

Mорето само живите обича,
а мъртвите изхвърля на брега.
Едно момиче, ах, едно момиче
морето не изхвърли на брега.
Остана само кърпата позната
да се прелива с белите вълни.
Момичето обичаше моряка,
моряка – всички хубави жени.
Остана само кърпата с червени
и лилави ресни като преди.
Ний плакахме безшумни и смутени
и скочихме в студените води…
До дъно преобърнахме морето
със пръсти, посинели от тъга,
да търсиме момичето, което
морето не изхвърли на брега.

Спортно училище, ВИТИЗ, казарма…

Шест години бях в спортното ущилище, което беше интернат, имаше затворен тренировъчен цикъл, който продължаваше с месеци, и беше прекъсван с малки ваканции, в който да се завърнем при своите майки. Това беше убийствен и изтощителен режим, на който бяхме подложени в името на добрите резултати и постижения. В годините на социализма ние изглеждахме като истински спартанци, хората, които завършиха това училище, някои от тях после станаха най-големите разбойници по време на прехода, преразпределението на собствеността и капиталите. От това се възползва Димитър Джамов, мой съученик. Спортното ущилище ти дава една закалка, че може да изплуваш, но може и да умреш, да се жертваш в името на успеха.

Александър Пасков на спасителния си пост. Снимки: авторът

Слава на Бога, че реших преди казармата да поема пътя към ВИТИЗ, иначе бях изгорял, след това в казармата ме направиха танкист – командир на танк. Но казармата се оказа една друга сцена за актьора, там видях как едни сериозни хора получили висше образование, с които си играеха като с малки деца, защото са новобранци.
…Един достолепен, красив  мъж , синеок, който е на възраст около 25 години и се търкаля по плаца и играе на „кър – кър”, и бута една кибритена кутийка като камионче и произвежда звук „бръм – бръм”, след което разтоварва клечка по клечка. Попикавал съм се от смях, защото и ние във ВИТИЗ, първи курс, играехме на подобни идиотски игри по сцената, които предизвикваха бурен смях, но ти помагат да контролираш самочуствието си.

Пасков и Пасков

Бях в Албена като съдия на световно първенство за младежи по модерен петобой. Случайно или не, в същия хотел бяха Иван Гранитски, който развеждаше Виктор Пасков, Антон Дончев, Вели Чаушев. Имаше представяния на авторите в Добричкия район. Реших, че това е случай, който мога да се запозная лично с Виктор Пасков, когото познавах от “Балада за Георг Хених”, “Германия – мръсна приказка” и други негови неща. На него му стана много приятно, защото започнах с думите – “Планина с планина не се среща, но човек с човек – много пъти”. Невероятното започна като се разбра, че сме съименници освен на фамилия и в бащините ни имена. Разликата ни е десетина години, баща ми е от Средногорието, а неговия от видинско. Той ми разказа, за още по-невероятно съвпадение, на негов съименик, който имал съвпадение и в трите имена, даже били съседи по вход. Но Бог да го прости, с тази среща си останахме. Пожела да го поканя на наша премиера и да се прегърнем като братя, пред очите на колегите, но това никога не се случи.

Нудистки се снимат на плажа. Снимки: авторът

Влизането в образ става по неведомите пътища на актьорската интуиция…  Жена ми е православна християнка и редовно посещава църквата. Попът я попитал какво работя, тя му казала. Свещеникът отвърнал, че това е грешно, защото ние имаме само една душа и не можеш да се превъплъщаваш в душите на друг. Като са ме питали какво точно работя, отговорът ми е бил – играя си с нервите, за да играя по нервите на другите.

Прекосих Балканите с 50 евро в джоба

Миналата година направих незабравимо лято, трябваше официално да започна сезона като спасител на нудиския плаж в Албена, но, обажда ми се секретарката на пазарджишкия театър – абе, Саше, така и така, да не си правиш някви планове, поканиха ни да направим едно турне в Котор (Черна гора). След няколко минути се обади, като се извини за нахалството и сподели, че  имаме и покана за Охридско лято с пиеса на Шекспир, и аз казах, ами добре… няма да отида спасител от 1 юли.

Александър Пасков. Снимки: авторът

Веднага се обадих на водноспасителната служба в Албена да задържат малко топката. Но междувременно пък дойде и брат ми. Отново им звъннах да питам имат ли нужда от резервни спасители, само чух в слушалката – “да пристига”.
И брат ми започна и сега втора година тука ме благославя, че съм му отворил очите за тая естетично подредена природа в резерват Балтата. Така се получи, че всяко зло за добро…

Тръгнах на 1 юли, на следващия ден бях в Адриатика при Котор, един ден бяхме в Дубровник играхме си представленията, и аз бях решил съвместно с още един колега, с който играем в „Бурята” да не се прибираме до България, а направо да продължим на автостоп през Албания към Охрид. Първата вечер тръгнахме от Черна Гора и пресякохме албанската граница с един местен контрабандист, който караше мерцедес, албански. Абсолютно изпечен контрабандист, въпреки че ние си показахме документите, той и нас прекара контрабандно през граничния пункт. Той подкупи черногорския митничар с две кутии “Фанта”-портокал. Остави ни в Шкодревци. Преспахме първата вечер  на шкодревското езеро, там където изтича. На едно девствено място, където кравите намират паша и пият вода, бяха наторили полянката. Палатката си опънахме там, а срещу нас светеха лазерите на нощно увеселително заведение, на около 200 метра през реката. Изкъпахме се  сутринта в близост до една древна крепост, която се извисяваше точно до изтичалото на шкодревското езеро.

На следващата вечер сигнахме Охридското езеро при Струма… На автостоп през Албания… Ако трябва да има циганска държава това е Албания. Даже и нас ни взеха за местни цигани – моят колега изрусен, аз почернял… Викат – комшу, българи, ама си ни взеха за натурални цигани. Качихме се на албански влак – невероятно изживяване. Моят спътник екипиран както трябва, а аз по едни плажни чехли, къси панталони и сламена шапка на дупки и куфарче на колелца, палатката в раницата ни беше над 50 килограма…

Пейзаж край плажа. Снимки: авторът

Спирам международен автобус за Прищина в Албания пред Елбасанте, иначе щяхме да замръкнем в Албания. Успях да предизвикам съчуствие у шофьорите на автобуси с моя вид на чичко изтървал влака, колегата не спря да се хили. Изкарахме една семица на палатка при езерото докато дойдат колегите. На директора, понеже му настръхна косата дали ще оживеем, ни даде пари – по 50 евро, които бяха командировъчни пет дена по 10 евро. Но те ни стигнаха в Албания да си плащахме – там няма автостоп, за 5 евро те карат в желаната от теб посока. Там дори рушветът е узаконен, не е срамно да искаш пари за услуга. Най – скъпо ни взе този международния шофьор на автобуса – първоначално искаше 20-25 евро, но ние му направихме физиономия, та свали на 10 на човек. Но той от нас тези пари си ги прибира направо в джоба.

Александър Пасков. Снимки: авторът

Но албанския контрабандист ни беше прекарал нелегално – нямаме печати на паспорта, защото взеха да се карат нещо с митничаря…

И заради цялата тази история не можах да дойда спасител на нудиския плаж в Албена, миналото лято.
Но отидох спасител на Св. Влас. Буквално извадих голям късмет, след като за Албена вече бях прехвърлил границата на търпение, и се прибирам в Пазарджик, викам си на акъла – много ми върви на мен, по вода, и отивам да си натопя краката в Марица и ще измисля какво да правя. Даже не стигнах до реката – имаме един градски канал, който е чист, взех си една бира – мъжете знаят защо, натопих си краката и взех да мисля. Предната година ми бяха дали един телефонен номер от водноспасителна служба на Слънчев бряг, за спасител на Св. Влас, аз исках първо там да започна, но той  ми каза, че е късно и да му се обадя след една година живот и здраве.
Обаждам му се аз точно както заръча той, припомням  му, а той веднага ме репликира с въпрос колко си годишен. Признавам му, че съм подкарал 50 – така, но съм в добра форма, въпреки че има къде къде по-стари от мен на спасителския пост. Само чух думите – “тръгвай, ако дойдеш утре ти давам 900 лева заплата и ти плащам пътните”. Качвам се вечерта на бургаския влак и от гарата към Св. Влас в уречения ден и час. Концесионерът на плажа ми каза – “Може да останеш на поста до 20 август”, аз му казвам –  “Това е дежавю, щях да ти кажа, че мога да остана точно до тази дата”. Взе да ми се извинява, че негов приятел от София, учител по физическо възпитание и спорт по това време идвал, и той му давал последната смяна, за да изкара някой допълнителен лев до началото на септември, пък и да си направи работен отпуск на морето. А и на мен ми започва сезонът и от 21-и влизам в репетиционен период. Е на това му викам голям късмет и да ти върви по вода.
Само с четири морски стъпки прекосих Балканите от Запад на Изток, Охридското езеро, Шкодревското езеро и Адриатическо море – яко, много яко беше. Това турне го направих абсолютно без пари, само с командировъчните 50 евро, който по график ми стигаха за пет дни…

Плажът е мястото където душата и тялото се завръщат у дома си, едно пречистване от което забравяш кошмарите на цивилизацията, и се изправяш пред безкрайността. Зад този хоризонт има друг, от който се пречистваш  като измиваш страховете и социалните лайна, в който си затънал.
Цяла година живееш, за да се порадваш на слънцето, водата и пясъка. И по време на социализма беше така. Взимаш си отпуската слагаш джапанките в сака и хайде на море. Всичко започваше със специални приготовления като се правеха едни планове да не изпускаш ден на плажа…
Най хубавото е, че това, което го обичам, го работя. И в момента е така – работното ми време е свършило преди повече от два часа, но аз продължавам да съм на плажа и не съм си свалил флага…

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.