Защо българската естественост избива в дебелащина

Юлиан Вучков. Илюстрация от корицата на книгата

Като народ ние имаме европейско мислене, защото сме пословично любознателни и сме много отворени за последните събития, за опита и за новостите в целия свят. Различаваме се от европейския манталитет най-вече видимо, като поведение. Възпитанието в много други държави – големи, по-малки, източни и доста повече западни – е на значително по-високо равнище, отколкото нашето. Преждевременното заличаване на българската аристокрация през петвековното ни съществуване с безподобно дивашката османска власт и живеенето ни на Балканите неизбежно са ни повлияли и са ни отдалечили от по-хармоничното ни разгръщане в публичните пространства.

Ще трябва да признаем, че нашата иначе забавна естественост нерядко избива в дебелащина. Твърде често сме далеч от такива белези на благоприличието, като учтивостта, вежливостта, мярката в проявата на чувствата и на желанията ни, подходящия тактичен подход към отделния човек, към цялата ни околна среда. Обикновено проявите на байганьовците се срещат и у нашите емигранти, но се смекчават благодарение на дългото съприкосновение с нрави от друг тип. Уви, мечешките обноски не са присъщи само за невежите хора. Те се натрапват и у лица с една, две, три дипломи за висше образование и знаещи чужди езици.

Почти всеки втори нашенец смята, че на този свят съществува само или главно той. Не се съобразява с редица задължителни правила на съсловния, на цялостния живот. Думите му често са толкова груби, че ни стряскат, унижават, защото изпитваме усещането, че сме замеряни не със словесност, а с камъни. Не казвам, че цивилизованата чужбина е изключила цялата простотия и простащина. Но тези явления са разпространени по-малко, отколкото у нас. Зад границите ни са характерни най-вече за престъпниците, лумпените, неграмотните. Особено в днешни дни ние, българите, често се люшкаме между бездушието и истерията. Страстта обсебва и друса българина видимо повече от западните европейци. Те са по-често хладни, рационални, макар че това поведение се определя първо от индивидуалните дадености. Някои наши съотечественици постоянно искат да оправдават грубиянството си с искреността си. Но откровението може да е приемано и полезно само ако е изразено любезно, добронамерено.

Типично българската естественост нерядко се оказва ту подкупващо предразполагаща ни, ту дразнеща ни. Често ставаме толкова нахално непредвидими, че стъписваме чужденеца. В такива моменти той се чуди дали сме достатъчно нормални и как да тръгне към общуването си с нас. Много от нас преценяват елегантното внимание към някого като преструване, позиране, вманиачване, лигавене и даже като глезене. По този повод питам кога ние, българите, ще се отучим да говорим бурно и едновременно. Не ни ли е ясно, че само ако се изслушваме, ще чуваме какво казва всеки от нас?! Трябва ли да се убеждаваме, че само тогава ще намалим лошите думи, съкрушителните ни реакции и ще избегнем излишните истерични спорове само върху основата на недоразуменията?!

Нашият импровизиран хумор по традиция е по-груб от този на западните европейци. Но той пък е по-сочен, по-свеж от техния. В най-добрите моменти от живота ни той буквално ври и кипи толкова, че намалява болката ни от сблъсъка с многото злини. Много е жалко, че ние обичаме родината си, като я възнаграждаваме с хубави думи, но не и с делата си. Не изтъкваме нейния неповторим градивен опит, нейните хубавини. Затова тя остава затворена в себе си и губи.

(…)

Всъщност между бедните българи се срещат най-много може би по-грубички, но пък искрени, сърдечни същества. Искам, драги ми читатели, да запомним, че поне според мен Алеко Константинов е създал образа на Бай Ганьо, като е имал предвид войнствените скъперници с претъпкани портфейли. Тези безподобни дебелаци и сега карат луксозната си западна кола като танк през военно време. Гледат горкия пешеходец само свирепо. Сигурно биха го прегазили, и то с удоволствие, ако нямаше опасност да бъдат съдени.

„Свестните у нас считат за луди“ – всички помним, а често и повтаряме това велико откритие на Ботев от най-великото му стихотворение „Борба“. Гениалният поет няма предвид истински лудите, психически увредените, душевно изместените, извратените. Той ни насочва към онези, които напълно забравят себе си и се хвърлят да спасяват било един народ, било цялото човечество, без да се боят от почти сигурната възможност да загубят живота си. Ботев стига до този извод и въз основа на собствената си съдба.

Всички знаем, че и негови съвременници, но особено днешните телевизионни шоумени, безбройните роби на личното си удобство и други негодници изкарват Ботев нередовен човек, авантюрист, маниак, фукльо, който проявява безумието да тръгне към освобождаването на България само с една чета. Тези изключително опасни мижитурки, шушумиги не схващат колко той е убеден, че ще загине. Но Ботев тръгва към тази хем огнена, хем отчаяна стъпка, за да стъписа Европа, като предизвика нейната помощ за поробена България. И така става. В най-великия български роман „Под игото“ Вазов включва главата „Пиянството на един народ“. Но това не е обичайното лудуване, изкукуригване, обезумяване, а е опиянение, вдъхновение, летеж на душите към борбата за свободен живот.

Много българи са толкова страхливи, че се стъписват, когато чуват как достойният човек казва най-страшните истини за България, за нейното управление и решават, че той е напълно откачен. „Лудите, лудите. Те да дойдат!“, се провиква огнено чорбаджи Марко от същата творба. Той също има предвид не перковците, серсемите, че може би и нормално страхуващите се от своето умиране, а презрелите боязънта за кожата си, готовите да си отидат от този свят заради доброто на всички. Мунчо от „Под игото“ е смятан за малоумен. Но този светец е единственият, който се осмелява да протестира срещу избиването на революционерите, и османлиите го обесват до касапницата. А много наши съотечественици погазват ценното с делата си от мързел, но и от скотско треперене да не загубят дори само един косъм от главата си.

Ние, българите, често се оплакваме от другите и даже ги ругаем, макар че трябва да се сърдим първо на себе си, защото сме затънали в грешки и в глупости. Напоследък се отчуждихме и се затворихме в себе си. Разделихме се с многовековното си гостоприемство. Оправдаваме се с бедността си, макар че можем да се срещаме в уютната домашна обстановка, без да се черпим или само на чаша чай.

Поотделно взети, българите често са добри и дори твърде полезни. Но като се съберем на едно място, ние не се трудим продуктивно, защото всеки дърпа чергата към себе си, защото нямаме чувство за общност. Щом отиде в чужбина обаче, сънародникът ни често напредва в професията. Защото тамошната среда не му позволява да върви срещу спазването на задължителната дисциплина в колективното съжителство, сътрудничество.

Много българи безмерно и редовно ни хвалят на 4 очи. Но те млъкват като заклани или пък заявяват, че са неутрални, щом нашият бездарен, но чудовищно самолюбив и славолюбив съперник се появи и се опита да смаже самочувствието ни, като отрече обществено всепризнатите ни достойнства, успехи.

Завистта далеч не е изобретение на нашия народ. Тя е общочовешка и за съжаление безсмъртна категория. Много са убитите, омаломощените, ограбените от нея достойни хора. У нас тя много често е не само словесно свирепа, а и жестока в действията си. Тя ликува, когато мачка жертвите си и най-вече когато им нанася необратими вреди. За нея няма почивен ден и почивна нощ. Напада не само мощно превъзхождащия я конкурент, а и всеки блестящ творец, макар че няма преки връзки с него. Повечето от моите колеги организирано са се мъчели да отровят радостта от развитието ми и да го отрекат, като дълги години ме лишаваха от удостояването ми с научни отличия. Не съм страдал. Но много съм се ядосвал. И в крайна сметка никога не съм понижавал високото ми професионално самочувствие.

За щастие почти винаги съм получавал голямото признание на обществото за приносите ми в рамките на скромните ми природни и култивирани дадености. Това взе да се случва особено след като започнах да се посвещавам не само на писането, а и на телевизионната ми работа. Мое желязно правило е никога да не се интересувам от мнението на колегите ми за мен. Защото то, с малки изключения, е или лицемерно хвалебствено, или злостно. В същото време аз се интересувам от гледните точки за моите прояви на всички редови хора, но на първо място на интелигенцията.

Гледах един концерт на гостуващия у нас Филип Киркоров в Зала 1на Националния дворец на културата. Чакахме да застане пред нас 50 минути. Никой не напусна залата. Не се организирахме, така че да ни върнат взетите пари за билетите. Само аз се опитах да възразя с мощния си глас. Но всички ме изгледаха с недоумение, макар че много от тях са почитатели на моята телевизионна работа. А подобен факт е напълно изключен във всяка цивилизована държава. А ние търпим подобни нетърпими положения, унижаването ни, защото ако не винаги, поне често се държим като мижитурки и се обичаме, треперим за себе си, но нямаме достойнство, гордост.

Според мен българското търпение е толкова безгранично, че ми прилича на доброволно и съвсем садистично самоизмъчване. Явно е, че предпочитаме само сигурното, защото то ни е по-удобно от борбата за много по-голямото от него. Като че ли е важно само да съществуваш. Сякаш няма значение как живееш. Аз лично бих искал българите да стават не само по-волеви, по-твърди, а даже и по-твърдоглави, щом някой се опитва да ги подчини на бруталните си лични изгоди.

Все повече се питам защо днешният българин се отдалечава от чудотворното богатство на многовековната си фантазия и живее все по-сиво, все по-прозаично. Не искам да диктувам условията за вашето съществуване, драги ми читатели. Защото знам, че много от вас имат
закоравели души и не приемат предложението да стигнат до хубавата промяна, щом тя изисква търпение, време, усилия. Когато карат новата година и други значителни празници, много от вас поемат кръчмарската забава. Ами нека, щом мрат и реват да се друсат заедно с нея. Но нека отделят поне малко минути да чуят благозвучната забавна музика чрез
чужди програми. Защото развлекателните програми на редица наши телевизии отдавна вече са просташки или достатъчно безвкусни.

Не ви препоръчвам, драги ми читатели, да се забутвате в луксозно украсени ресторанти и да се радвате, че не готвите, защото посрещате новата година и желаете да бъдете обслужвани от други. Защото там вие около 4 часа не можете да мръднете и да се поразтъпчете, да глътнете поне малко чист въздух, както на балконите в апартаментите ви. А и трудно ще се измъкнете от претъпканото помещение, за да стигнете до единствената тоалетна, пред която стоят и чакат поне 10 човека.

Но най-важното е, че тук вие не говорите, а викате до прегракване. Защото сте много и не можете да се чуете. Затова само глупаво се усмихвате, за да излъжете, че разбирате какво партньорът ви е казал. Нали иначе може да го засегнете? И помнете, че домашното гостуване винаги е не само по-евтино, а и много по-вкусно от купешкото, дори ако жена ви не е една от най-добрите готвачки. А помнете, че и уютът е по-голям в домашна среда, а не когато сте хем уж в своя компания, хем в чуждите групи на целия ресторант.

Аз се прекланям до земята на българите за това, че те са едно голямо чудо. Защото те притежават сила, воля и търпение за живот дори в най-нетърпимите условия за други народи. Само че им пожелавам не само да носят в себе си, а и да оползотворяват тази си вътрешна енергия в името на доброто, напредъка, справедливостта.

Мисля, че ние, българите, ще спечелим поне малко, ако въведем деня на благодарността от САЩ и като наш официален празник. Защото ние сме един от най-непризнателните, най-неблагодарните народи. Много от нас не само се огорчават, а даже и страдат от човека, когото са подпомогнали. Вместо да отвори душата си и да ни зарадва с обичта си
към нас, той се озлобява от подкрепата ни. Бързо решава, че ние сме му я дали, защото сме го поставили под нас, и ни залива с омразата си.

По този повод аз пак ще запитам защо ние, българите, така често предпочитаме да се дърляме, да се оскърбяваме, дори да се ритаме, вместо да търсим първо допирните си точки и после различията ни. Всички сме се уверявали, че ние много често не сме на едно мнение даже когато става дума не за най-сложните, най-спорните проблеми, а и когато се обсъждат очевадни, прозрачно ясни факти, истини. Често даже крием, че мислим еднакво по един въпрос. И гръмогласно започваме да се ругаем за него само за да наложим нещо свое. А би трябвало да се обединим и да спечелим, като защитим вярната, справедливата, полезната позиция за всички.

Когато говорим за нашата национална принадлежност, ние често абсолютизираме, преувеличаваме нейното значение и стигаме до неверни изводи. Така се случва, защото забравяме, че тя се пречупва през личната ни душевна нагласа, през индивидуалния ни житейски опит. Почти всеки от нас притежава особености на своята нация в различни степени, в различни съотношения. Едни хора носят в себе си всички, а други само някои моменти от нея. Малцина са разминаващите се с националното си потекло. Но то се проявява ту много силно, ту нормално, ту съвсем умерено според нашите лични дадености.

Казвам това, защото ние често не можем да разграничим общото от неповторимото в отделните българи. Затова ги слагаме в един кюп даже когато собственото им начало е доста по-ярко от националното в тях. Тук имат значение семейният произход, ръстът на образованието, самовъзпитанието, училището, генетичното и унаследеното в човека, влиянието на редовното му обкръжение върху него. По същия начин ние често бъркаме националното с общочовешкото. Казваме, че сме едва ли не най-горещият народ на света, след като другите славяни и особено русите са чувствително по-шумни в проявата на страстите си.

Не си ли забелязал, драги ми читателю, че повечето българи са ту неоснователно глупаво войнствени, ту неоправдано, необяснимо страхливи. Смайващо е това робуване на лошите крайности. Ние често вдигаме пара до небесата и сме готови да се сбием за нещо като нищо. Но нямаме капчица воля и смелост да се обединим и 2 месеца да не допуснем управляващата върхушка да се прибере у дома си в продължение на 1–2 часа, докато тя не намали поне обхвата и броя на престъпленията си.

*Откъс от книгата на проф. Юлиан Вучков „Мемоари“, подготвена от ИК Ентусиаст. Заглавието е на редакцията. Виж повече в блога Книжен Ъгъл

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.