СофияПловдивВарнаБургасРусе

Борис II и войната с Русия през Х век

Доц. Пламен Павлов

Драматичните изпитания за България през втората половина на Х в. имат своето особено, “двойно олицетворение” – синовете на цар Петър, внуците на Симеон Велики, братята Борис и Роман.  Нашествието на киевския княз Светослав Игоревич (един средновековен български хронист го е нарекъл “плен руски”), последвалата византийска окупация на източните български земи, неколкократното плячкосване от чужди войски на богати градове като Велики Преслав, Пловдив, Дръстър (Силистра), всички тези “ратни беди” причиняват смъртта на хиляди тогавашни българи, носят страдания и изпитания за целия български народ…

Такава е епохата на царете Борис ІІ (969-971) и Роман (978-991), която ще се опитаме да обрисуваме накратко.

Едва ли е нужно да доказваме, че цар Борис II (968-971) е сред най-слабо познатите средновековни български владетели. Син на “светия цар Петър” и Мария-Ирина, внук на цар Симеон Велики и правнук на неговия противник император Роман I Лакапин – това е “рамката”, в която остава и днес Борис ІІ. Нещо повече, в нея той е трябвало да живее и да доказва себе си, при това в условията на “дълбок” или “вечен мир” между двете християнски държави. Тези “първокласни” дадености се оказват илюзорни. Българският принц прекарва години наред в Константинопол фактически като български заложник пред византийското правителство. Той царува за около две години във Велики Преслав, като в по-голямата част от това време се намира в условията на мним „съюз“ с киевския княз Светослав. Този “съюз”, представян години наред като свидетелство за “българо-руската дружба”, на практика е “почетен“, а в същност унизителен плен. Руската агресия е онзи фатален удар, който предопределя гибелта на Първото българско царство.

Върху Борис ІІ тегне тежката присъда на историци проф. Васил Златарски, проф. Петър Мутафчиев и др., според която той е слаб, безволев, застъпник на „зловредното византийско влияние“ в България. Един от куриозните примери за забравата, тегнеща над Борис ІІ, е в най-новата ни история. Става дума за несъществен, но куриозен спор между български министър-председател и журналисти относно “номерацията” на царете. Въпросният политик погрешно нарече “Борис ІІ” не някой друг, а … цар Борис ІІІ (1918-1943)! Нещо повече, премиерът на България спореше с опонентите си, че след княз Борис І не си спомня да е имало друг владетел със същото име…

* * *

Когато през есента на 968 г. цар Петър получава удар и се оттегля в манастир, българската дипломация успява да върне във Велики Преслав неговите синове Борис и Роман. Според византийският хронист Йоан Скилица това е сторено от самата Византия, за да спре “… напредването на Комитопулите…” Оттук се гради невярната теория за “въстание” в западните земи, създаването на паралелно “западно царство” и т.н. Вероятно в България е съществувала опозиция, най-малкото борба за власт вследствие на изненадващия удар на Светослав и още по-изненадващото физическо рухване на цар Петър. Логично е синовете на комит Никола – Давид, Мойсей, Арон и Самуил да са сред най-активните фигури в българския политически живот, най-малкото силните им позиции след 971 г. го предполагат. В какво се състои тяхното “напредване” или дали не става дума всъщност за събитията през 976 г., както мислят повечето учени, е трудно да се каже.

На кого са били опозиция четиримата братя, за да будят опасения във Византия? В тяхното антивизантийско поведение не можем да се съмняваме, но това ни най-малко не означава, че те са принципиални противници на цар Петър и неговите синове. Напротив, не е изключено, ако съдим по бягството на Борис и Роман именно при тях през 978 г., синовете на комит Никола да са между най-близките хора на легитимните владетели във Велики Преслав.

Възцаряването на Борис II не носи така нужната стабилизация. През лятото на 969 г. Светослав е в Киев, вкл. по време на смъртта на неговата майка княгиня Олга-Елена (11 юли с.г.). Преди кончината си Олга обсипва с упреци Светослав. Част от руската знат не одобрява авантюристичните походи, вкл. и този в България. Светослав обаче е непоколебим, като дори заявява, че не желае повече да управлява от Киев, а от „Преславец“! Там била „средата“ на „неговата земя“, т.е. на замисляната фантастична държава от Балтика до Византия. Князът представя завзетия български Преславец като истински „рай“, където „… се стичат всякакви блага: от Гръцката земя злато, коприна, вина и различни плодове, от Чехите и Угрите – сребро и коне, от Русия пък – кожи и восък, мед и роби…”

Лъв Дякон свидетелства, че след нападението над България Светослав и приближените му „… не искали да се връщат в страната си, но възхитени от благоденствието на тези земи, съвсем пренебрегнали сключения договор с император Никифор и сметнали, че за тях е изгодно да останат и завладеят тази страна.“ Воден от подобни намерения, Светослав се готви усилено за втория си поход, което отнема поне няколко месеца.

Завръщането в България е осъществено с привличането на допълнителни сили, вкл. нови групи наемници от Скандинавия. Според руския летописец съпротивата сега е много по-упорита.  В завързалата се битка „… българите започнали да надделяват“, което показва, че преславското правителство все пак не е така бездейно… И този път численото надмощие и опитът на варяго-руските „мъже на кървите“ си казват думата, а българската войска отново е разгромена.

Североизточната част на страната, вкл. Дръстър и столицата Велики Преслав, са окупирани. Според археологическите проучвания, колкото и частични да са те, руско-българската война е ожесточена. Важни крепости (Цар Асен, Руйно, Скала, навярно и други) са разрушени. Отделни находки маркират руското присъствие – ритуални брадвички и амулети с киевски произход, „варяжки“ меч и т.н., открити на различни места (Дръстър/Силистра, о-в Пъкуюл луй Соаре, Преслав). В определен момент двете страни стигат до споразумение, наложено от Светослав с груба сила.

Цар Борис II запазва известна власт, а не само нейните символи и инсигнии. Споменава се за български части под руско командване, както и за крепости под контрола на български градоначалници. Езичниците руси не посягат на църквите – те остават непокътнати до идването на ромеите, които не се свенят да ги ограбват… Вероятно, за да не създава допълнително напрежение, Светослав е заставен да се съобразява и с други български изисквания. Българо-руските отношения са уредени с договор, който формално е разглеждал страните като съюзници.

Опитът руско-българските отношения през 969-971 г. да бъдат представени като взаимноизгоден „съюз“ датират още от времето на българското Възраждане. Неизживените романтични и русофилски нагласи не подминават дори именит учен като Петър Мутафчиев. От своя страна, авторитетни руски (съветски) изследователи не могат да преболедуват традиционното имперско мислене, твърдейки че Светослав не искал да завладее България, а само тъй нужната на Киевска Русия Дунавска делта (?!) – неразделна част от България, към която князът има едва ли не най-приятелски намерения…

Действията на Светослав са насочени срещу суверенна държава, която с нищо не му дава повод за война. Отначало те са свързани с грабеж и директна услуга за трета страна – Византия. Когато повторно нахлува в България, киевският княз има още по-опасни намерения. Мнимият „съюз“ е категорично неравноправен. Борис II продължава да резидира в столицата Велики Преслав, но в нея е разположен силен руски гарнизон…

Фактът, че през 971 г. Светослав в Дръстър екзекутира голям брой (според изворите триста!) български боляри ни навежда на мисълта, че „съюзът“ е основан на фактическото заложничество на българския цар и най-видните личности от неговото обкръжение. Светослав смята партньорството си с Борис II за временно. То му е необходимо до постигането на решителна победа над империята, която би открила перспектива за нови споразумения и решаване на вече открития „български въпрос“. Твърдението, че „Преславец“ (някои учени допускат, че става дума дори за Велики Преслав!) за Светослав е „средата на моята земя“ показва княза-„варяг“ във всеки случай не като български съюзник и радетел на славянско „братство“, а като откровен завоевател.

Тези намерения стават още по-неприкрити след смъртта на Никифор II Фока, когато неговият приятел Калокир е още по-настойчив в намеренията си да завземе византийския трон с руска помощ. Светослав разполага с облечен в някаква „легитимна“ форма мотив да завладее България, обещана му от Калокир като бъдещ византийски василевс. Така от агресор, окупатор и тираничен „съюзник“ на Борис II киевският княз съвсем естествено започва да се превръща, ако използваме емоционалния език на старите автори, в чужд поробител.

Още в хода на боевете между руси и българи (лятото-есента на 969 г.) в Константинопол е постигнато ново българо-византийско съглашение. То е скрепено с проектиран „двоен“ династичен брак – две малолетни български принцеси са сгодени за също така малолетните Василий II и Константин VIII. Византийските обещания за съюзна помощ се оказват несъстоятелни. Едва през пролетта на 971 г. император Йоан Цимиски представя похода си в България като изпълнение на поетите през 969 г. съюзни ангажименти.

В края на 969 г. Никифор II Фока става жертва на кървав заговор, организиран от Йоан Цимисхи (969-976) и императрицата Теофано. Ангажиран с утвърждаването на византийската власт в Антиохия и Сирия, новият император предлага мир на Светослав. Цимисхи заявява, че според договора с Никифор ІІ Фока руската страна е получила дължимото заплащане, поради което войските й нямат повече работа в България. В посланието има едно твърдение, което е симптоматично с оглед на близкото бъдеще – русите следва да се изтеглят „… от България, понеже тя принадлежи на ромеите и в минало време е представлявала част от Македония…“, т.е. от някогашния ранновизантийски диоцез Тракия.

Отговорът на Светослав е предизвикателен – да му бъдат заплатени невъобразими суми и откуп за всички градове и пленници, т.е. за завладените от него българи… В противен случай ромеите трябва да напуснат европейските си владения (и Константинопол!) и да се задоволят със земите си оттатък Босфора. Според Лъв Дякон пръв съветник на Светослав в тази полемика е Калокир. На свой ред Йоан Цимисхи припомня на княза тежкото поражение на баща му Игор от византийския флот през 941 г., като заплашва с пълното унищожение на всички руски сили в България.

Император Йоан започва усилена подготовка за война. Той прехвърля основни сили от Мала Азия в Европа, съставя корпус на „безсмъртните“ (младежи от видни семейства, жадни за слава и бърза военна кариера), обновява флота и обсадните машини. В Източна Тракия са базирани елитни отряди, ръководени от първокласни командири. В България се изпращат съгледвачи и шпиони. Предпочитани са „двуезичните мъже“, които да проникват в лагера на противника, преоблечени в „скитски дрехи“. Явно най-често се имат предвид българи на византийска служба. Светослав схваща сериозността на положението – според Скилица „… русите и вождът им Светослав, когато научили за преминаването на ромейската армия (в Тракия), се споразумели с поробените вече българи и след това привлекли като съюзници печенезите и живеещите на запад в Панония турки (маджари)…“

При новата обстановка киевският княз принуждава със заплахи и обещания българските власти да му сътрудничат в очертаващата се скорошна война. Постигнати са и съюзни договорености с отделни печенежки и маджарски вождове. Предвид старата руска вражда с печенезите (нека припомним станалото само две години по-рано пред стените на Киев!), най-вероятно е използван потенциалът и опитът на българската дипломация. Дали тези ходове са одобрявани от Борис II не може да се каже. Във всеки случай, когато т.нар. българо-руски „съюз“ рухва, нещата се променят коренно – маджарите не подпомагат Светослав, а печенезите (според руския летописец по внушение на „переяслявците“ – българите!) го нападат и убиват при праговете на Днепър…

Краят на войната не носи на българите нищо добро. Йоан Цимиски окончателно хвърля маската на „приятел“ и съюзник. Това става при неговото завръщане във Велики Преслав, а може би още в самия Дръстър. Арабският хронист Яхйя Антиохийски мъгляво свързва съдбата на „двамата царски синове“ с византийската победа при града „Тайсара“ (Дръстър).

След победата над русите царят и брат му Роман са отведени с армията в Константинопол. От Велики Преслав са взети българските съкровища, най-представителните книги от дворцовата библиотека (след двадесетина години те са подарени на покръстилия се руски княз Владимир) и т.н. Пред стените на византийската столица Йоан Цимиски е посрещнат от многохилядна тълпа, която го слави, че е „…върнал Мизия (=България) на ромеите…“

Цар Борис II е официално развенчан, като му е заповядано да снеме „царските знаци“ (тиара, багреница, червени ботуши и пр.), което става на специална церемония в императорския дворец. Борис получава високата титла „магистър“, докато за Роман не се споменава нищо специално. Двамата братя остават под особен надзор, продължил до бягството им през 978 г. Така от византийска гледна точка България престава да съществува като суверенна държава, а административното й преустройства трябва да я превърне (първите стъпки в тази посока са вече направени) в неразделна част от византийската имперска територия.

* * *

Проследяването на историческите събития през 968-971 г. дава достатъчно основания за негативна оценка на цар Борис ІІ. Неговото място в тях е толкова незавидно, че в най-добрия случай той може да буди само съжаление… Тук обаче не става дума за личната драма на Борис, а за интересите и съдбата на българската държава. Очевидно е, че политиката, която води или поне олицетворява цар Борис ІІ,  нанася катастрофални вреди на държавата и нейните поданици, унизява българското достойнство, така че няма как той да не бъде оценяван отрицателно. Негодуванието достига връхната си точка при големия наш историк проф. Петър Мутафчиев, който е склонен да изпитва симпатии дори към агресора Светослав Киевски в противовес на „покварените от византинизма“ царе Петър и Борис II…

*Откъс от книгата на доц. Пламен Павлов „Забравени и неразбрани. Събития и личности от българското Средновековие“, подготвена от ИК Сиела

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.