Над Мондиал 2014 витае призракът на „Чудото от Маракана“ – 2

Продължение. Виж Над Мондиал 2014 витае призракът на „Чудото от Маракана“ – 1

Не са изтекли и две минути от второто полувреме и при поредната атака на Бразилия Фриаса нанася тежък удар по диагонала, от ъгъла на наказателното. Вратарят на Уругвай, легендарният Густаво Рока Масполи, отбива, но топката се връща във Фриаса и той с точен удар я насочва към вратата – 1:0 за Бразилия. Гол, гоооооооооооооооооол, гооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооооол!, както обичат да крещят бразилските коментатори. Трибуните са в пълен екстаз, хората се прегръщат и плачат от радост, непознати се целуват, лудостта е обхванала мало и голямо.

А какво се случва в тоя момент в Монтевидео? Небето се раздира от свекавици, дъждът се усилва, а една 50-хилядна въздишка на мъка отеква на Plaza Independencia. Да, никой не си го е признавал, но всеки тайничко в душата си се е надявал на чудото, а сега? Сега остава само да броят головете във вратата на Масполи.

Но да се върнем на „Маракана“. Топката от вратата на Селесте я вади най-добрият им играч, Хуан Алберто „Пепе“ Скиафино, с пребледняло, изпито лице. Занася я бавно в централния кръг, поставя я на точката в центъра и се изправя. Пред него има само два пътя – към Уругвай и към вечността, и двата са еднакво сладки… А бразилците в пълен делириум продължават да атакуват. Публиката иска още голове, публиката иска празник. Атакуват всички – нападатели, халфове, защитници, всеки иска да вкара, всеки иска да стане част от историята. Забравят за тактически указания, за това, че им стига и победа с един гол.

Не, темпераментните кариоки са на крилете на вдъхновението. Всеки от тях иска 200-хилядната тълпа да скандира името му като голмайстор. Стрелят от всевъзможни позиции, плетат своите магични комбинации. Уругвайците обаче са като юмрук. Ще паднат, ама ще паднат прави! Монтевидео продължава да е притихнал до неузнаваемост. А надеждата? Надеждата се разхожда самодоволна, мокра и гола някъде край Колония дел Сакраменто, готова всеки момент да се разтопи в продължаващия да вали дъжд. Урусите постепенно успокояват играта. Не се усеща никаква паника. В този инфарктен момент Обдулио Варела е поел нещата в свои ръце и умело ръководи отбора си така, че да не се сринат. Посрещат първоначалния устрем на ентусиазма, укротяват го, както се укротява диво животно в цирка, приспиват го леко със спокойното си поведение. А после все по-често поглеждат напред.

Тече вече 66-ата минута, когато отляво по уругвайската атака напредва Моран, навлиза необезпокояван, сякаш на шега, в разредената бразилска защита. Та те, милите кариоки, всички атакуват, всички искат да се запишат в паметния мач, който ще им донесе първата световна титла. Моран поднася топката пред наказателното поле на Бразилия. Там я поема Скиафино, слаб и строен като среновековен принц (какъвто е и прякорът му!), и започва елегантен танц с нея. Все пак уругвайците претендират, че именно те, а не аржентинците, са измислили тангото. В тоя момент май всички са готови да им повярват. Скиафино танцува близо минута с топката около двама бразилски защитници…, но нека в този момент замълча и ви оставя в ръцете на най-известния уругвайски коментатор за всички времена Карлос Веласкес:

„Скъпи приятели, скъпи сънародници, Обдулио отби поредната атака на кариоките и последва бърз пас към Моран. Пред Моран има много празно пространство, той напредва, десет, двайсет метра, абсолютно сам е. Напред се изнася Пепе Скиафино, Моран му поднася топката. Пред Пепе са само двама бразилски защитници, блокират го. Хайде, Пепе, измисли нещо, Пепе, моля ти се, Пепе, измисли нещо, моля ти се, Пепеееее! Пробва финт отдясно, неуспешно, пробва финт отляво, блокиран е. Рязко движение напред, слабата му фигура се промъква като сянка, като дух между двамата, премерен удар горе вляво, Барбоса се разпъва и… аааааааааааааааааааааааааааааааааааааа, Господи неееееее, Господи дааааа, топката е във вратата, Господииииии, един… един… един на един. ПЕПЕ СКИАФИНО! Скъпи приятели, Пепе Скиафино бележи, Уругвай изравнява 1:1!“
В притихналия допреди малко Монтевидео се случва чудо: градът изригва. Във въздуха хвърчат радиоапарати, покъщнина, чадъри, малки деца. Монтевидео и малкото петънце на картата Уругвай са пред делириум. Дори дъждът спира да вали.

Да, и с равен бразилците са световни шампиони, ама вече са налели оловото в краката. Движат се като сенки, страхът се прокрадва в душичките им, ами ако все пак нещо се обърка? Атакуват, ама от предишната им самоувереност и самбата не е останал и помен. Стадионът също сякаш усеща нещо. Подкрепят ги, но сърцата им са се свили от страх. А единайсетте в небесносини фланелки след гола на Скиафино са изключили външния свят. Въобще не мислят за противника, за двестате хиляди зрители, мислят само за това, че не са се изложили, че и да паднат – ще паднат прави, че оттатък Рио де ла Плата ги очакват близките им. Каквото и да стане до края, те вече са герои. В крайна сметка футболът е само една игра, игра като живота. Важното е да вярваш и да не се предаваш.

Тече 79-ата минута, по дясното крило на уругвайската атака топката получава Алсидес Гиджа, единственият останал жив футболист от този паметен мач, макар вече да е на 86 години. Часовникът показва 19,29, когато Алсидес поема топката и си спомня думите на първия си треньор Хайме Морено: „Алсидес, видиш ли празно пространство пред себе си, бягай, бягай, бягай, сякаш дяволът те гони, и нанасяй удар!“. И Алсидес бяга, бяга, бяга, стига ъгъла на наказателното поле. В тоя момент там като сянка се промъква Пепе Скиафино. Вратарят на кариоките Моазир Барбоса предусеща какво ще последва и прави крачка настрани, за да пресрещне очаквания пас. Ала Алсидес усеща дъха на дявола зад гърба си. Не поглежда нито към наказателното поле, нито към съотборниците си, нито към вратаря, без да вдига глава, нанася остър удар. Топката минава по късия диагонал между слисания вратар и гредата и се оплита в мрежата!

2:1 за Уругвай! Уругвай е световен шампион! Чудото от „Маракана“!

Останалото е за историята, за сухата статистика и патетичните журналисти. В оставащите 10 минути бразилците нападат, но без резултат. Монтевидео е притихнал, всеки се е надявал, но май никой не е очаквал чудото. Има, разбира се, и шампанско, и луда латиноамериканска фиеста, и пияни от радост хора, но повече от всичко има гордост. Гордост от силата на духа и невъзможните възможни неща. Дори дъждът спира и иззад хоризонта над океана между четири небесносини хоризонтални линии се появява едно усмихнато Слънце.

Последен удар на кариоките. 91 м и 13 секунди, Густаво Рока Масполи боксира и докато топката е още във въздуха, прозвучава последният съдийски сигнал. На терена настъпва суматоха, всеки се щура в различна посока и не знае какво да прави. А „Маракана“ е така странно притихнал. Едва ли можем да си го представим – 200 000 души, а гробна тишина. Чуват се само хлипове, стенания, провлачен плач. Ако се вярва на бразилската статистика, на стадиона има 8 самоубили се, включая отишлите си преждевременно от инфаркт, а в страната загиналите са десетки. След години президентът на ФИФА Жул Риме ще си спомни: „Изведнъж се озовах сред море от хаотично блъскащи се хора, нямаше церемония, нямаше закриване, нямаше речи, президентът на бразилската федерация ридаеше като малко дете. В един момент видях капитана на уругвайците, потупах го по рамото и му тикнах купата в ръцете, сякаш скришом. Толкоз!“.

Бразилският вратар Моазир Барбоса се оказва дълголетник „за зла участ“, защото след този мач е презрян до края на дните си. Не му продават в магазина, не му сервират в заведенията, на улицата хората го разпознават и отвръщат лице от него. 30 години след финала си спомня как в кварталната сладкарница баба казва на внучето си, което случайно се е спряло до неговата маса: „Не говори с него, той е този, който закопа Бразилия!“.

Има още една история, която не знам дали е истинска, но на мене ми се иска да е. Докато чакат полета си на летището, уругвайските играчи, уморени и щастливи, наблюдават морето от скръб, което е заляло Рио, и тогава капитанът Обдулио изрича следното: „Пичове, ако знаех, че ще предизвикаме такава всенародна болка и тъга, лично щях да си вкарам автогол!“
Но Монтевидео вече очаква своите герои!

Виж още за книгата: Доцентът разказвач или „27 велики футболни истории“

* Из 27 велики футболни истории, подготвена от Сиела – книга, събрала истории за аутсайдери, отписвани от всички футболисти и отбори, за малкия човек дръзнал да се изправи срещу големите, фаворитите, прогнозите, съдбата и традициите. Тук е и „Чудото от Маракана”, най-феноменалният мач в историята на футбола. Георги Бърдаров е трикратен победител в състезанието за оратори, презентатори и разказвачи „Майстор на думите”. Автор на най-четения български разказ в интернет „За петата ракия или колко е хубав животът”. Дългогодишен сценарист на „Стани богат”, „Аз обичам България”, „Това го знае всяко хлапе” и др. Гордее се с произхода си от с. Кулата и е луд фен на Уругвай. Доц. д-р е в Геолого-географския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.