От серж. Бойчев до Били Джоел

И от радиоапарата “Марек” до клуб “Тера Блус”...

Енчо Господинов. Рисунка: Валентин Ангелов

И така, мили читатели, дойде ред да напиша последното си писмо от Ню Йорк. През 12-те месеца на 2007 ви изпратих 14 писма. И ако не беше редакторът на е-вестник със своята тактична настойчивост, както и вашите (в повечето случаи) окуражаващи думи, едва ли щях да се захвана с това дело. Макар че навремето си изкарвах хляба с писане на репортажи в “стария” “Поглед” от прашните кръстопътища на историята.

През тези месеци ви писах за живота на различни хора тук, много от които срещах всеки ден – служебно или случайно, писах за литература, журналистика, ООН, за Стайнбек и Йовков, за очарователния, задъхан, блестящ и брутален град, известен като “Голямата ябълка”, за амалгамата, наречена Америка. Писах така, както аз съм видял и усетил тази невероятна страна и нейните необикновени хора. Опитах се да ви я представя във всичките й цветове и настроения, както и да “напъхам” нещо между редовете, така че дъгата да стане още по-мнoгoцветна.

Сега ще напиша за една малко по-нестандартна страна от живота тук: музиката като начин на живот, като втора природа, и като муза за много американци, бедни и богати, бели и “афро“, азиатци и латиноси…

Не зная за колко от вас, мили читатели, Америка (имам предвид САЩ разбира се, не целия континент) е синоним на музиката. В края на краищата тя не е Италия, нито Франция, Германия, Австрия и Русия, които са дали на света Верди и Росини, Бетовен и Гуно, Чайковски и Моцарт… Меломаните и музикалните критици вероятно биха описали САЩ като една много по-скромна в това отношение страна. Статистиката също може да покаже различна картина. Даже в литературата Америка изостава след Франция с 12 Нобелови награди (макар че французите водят с 13, когато ирландецът Самуел Бекет става френски гражданин, ако не ме лъже паметта). Но не за това е думата.

За повечето американци, и особено тези, които познавам, музиката е начин на живот, средство за опознаване на света, начин да направиш живота по-приятен и красив, особено когато за мнозина той не е лек… Животът тук не е песен за всички, но песента е начин на изразяване, на общуване и на оцеляване в бясната надпревара с времето, с конкурентите, със самия живот…

В далечните години на вълкочервенковска България, в тихата и далечна Добруджа, баща ми купи едно радио, голямо като (малък) гардероб, с внушителни лампи отвътре и ясен глас, който промени живота ни. Казваше се “Марек”, вероятно кръстено на Станке Димитров*, беше поставено в нашата спалня и така ние с брат ми открихме “звука на Америка”. Той нахлу в нашия голям и спокоен дом и го преобрази из основи. “Марек” доведе у дома Луис Армстронг и Елвис Пресли, Гершуин и Ървин Берлин, Ленард Бърнстейн и Махалия Джаксън, Кони Френсис и Бийч бойс… И колко още други… Мемфис, Тенеси, Калифорния и делтата на Мисисипи някак си странно се смесиха с необятното синьо небе и равните зелени поля на Добруджа…, изкарвайки я от странната културна летаргия която царуваше тогава.

Всяка вечер с брат ми стояхме захласнати пред вълшебния “Марек”, който ни пренасяше в един друг, непознат свят, населен с други звуци и ритми, с цветове и хармония, непозната в онези сложни години, които покойният наш добруджанец Ивайло Петров така щедро описа в “Хайка за вълци” и в много от книгите си, пълни с красота… И много се сърдехме на баща ни, когато изместваше “станцията”, за да слуша новини вечерта, връщайки ни за секунди от слънчевия ритъм на Ню Орлийнс към сивата действителност на изпълнени и преизпълнени петилетки, на ядрени заплахи от империализма и вечната борба за мир…

Години по-късно (1969-1971), когато бях в казармата (радиотелеграфист), работата на полка ми беше да поддържаме 24-часова връзка между нашата армия и щаба на Варшавския договор. Работехме с едни чудни германски машини РФТ, останали май още от времето на Райха (или правени в ГДР?). Но работеха като бесни на къси вълни и естествено половината от времето ние слушахме Би Би Си и “Войс ъф Америка”, предимно музика, трябва да призная (по-малко политика), и то предимно американска музика.
Сержантат Бойчев, добър човек, който след “Под Игото” не беше прочел нито една книга, непрекъснато ни ловеше, че слушаме “вражески станции”. И запечатваше превключвателя за вълните на РФТ-тата с червен восък… Ясно беше, че нищо не можеше да ни спре да слушаме музикалните предавания на “Гласът на Америка” вместо “Гласът на Варшавския договор”… В ония години Боб Дилън ни привличаше много повече от Йосиф Кобзон, например.

Но да не се отплесваме от темата. Не е за чудене, че за 8-те години в Ню Йорк или при пътуванията ми из САЩ, този “Марек” и онова РФТ бяха постоянно с мен, някъде дълбоко в душата ми, и ме караха непрекъснато да ловя звуците на тази необятна и красива с музиката си страна.
Още от малки повечето деца тук са изложени на едно невероятно богатство от тонове и хармония. За хубаво или за лошо, кой както го разбира. Били Джоел, роден в бедняшки район на Ню Йорк, е имал щастието от малък да учи пиано, което по-късно го направи звезда, с артистичния му глас и бягащите пръсти по клавишите…Който си спомня песента “Ню Йорк стейт ъф майнд” (New York State of Mind) знае какво искам да кажа… Обратно, Рей Чарлс, когото загубихме неотдавна, не е имал тази възможност. Открива музиката в църквата. Сляп от 6-годишна възраст, той виждаше красотата на музиката повече от нас, зрящите.

В годините, когато България още не може да повярва, че е свободна от 500-години турско робство, а Стефан Стамболов и Захарий Стоянов поставят основите на новата държава, Андрю Карнеги е вече един от най-богатите хора в Америка (пристигнал беден като църковна мишка от Шотландия). И знаете ли какво прави той, мили читатели. Освен библиотеки, университети и други потребни на американците институции, бащата на съвременната филантропия Андрю Карнеги започва бясно да купува органи за стотици църкви… Защото смятал, че музиката играе решаваща роля в образованието и формирането на всеки млад човек. И тъй като повечето американчета тогава не са имали достъп до частни учители по музика, Карнеги вижда, че единствената “всенародна консерватория”, достъпна и задължителна, е във всяка църква да има орган, та децата да свикват отрано да разпознават и да се наслаждават не само на задължителните псалми, но и на Бах и Бетовен… Един само гений като Рей Чарлс да беше се създал от богатството на църковните “консерватории”, пак щедростта на Карнеги щеше де е оправдана…

Изглежда, че традицията да се предлага музика на всяка крачка в Америка, продължава и до днес. Който има повечко пари, ще отиде в “Метрополитен” (Мет) или “Сити опера” в Ню Йорк и ще се наслаждава на Лучано Павароти (покоен вече), на Пласидо Доминго или на някоя от другите световни звезди. Билетите варират от 40 до 2000 долара, според джоба и мястото.
Концерт на голям майстор или известен оркестър в “Карнеги Хол” (построена от същия Андрю Карнеги) може да струва от 30 до 300 долара… Подобно е положението с концерти на Елтън Джон, Ролинг Стоунс, Пол Маккартни, Ерик Клептън, Сантана… Цените са различни, едно е общото: Ню Йорк с големите си пари, с богатите си хора и тлъстите хонорари за звездите, е най-притегателният магнит за музиканти и певци от всички жанрове и стилове. (Не случайно кариерата на Бийтълс излетя шеметно нагоре след участието им в “Ед Съливън Шоу” в Ню Йорк преди 40-тина години, ако не се лъжа). В една вечер може да слушате както Б. Б. Кинг, така и Мирела Френи. На другия ден музикалният критик на “Ню Йорк таймс” А. Томасини ще ви обясни в детайли кое е било както трябва и къде звездата се е препънала в една от по-високите октави. Музикалната критика в големите вестници е на същото високо равнище, на каквото е и самият музикален живот.

И не е задължително въобще да плащаш, за да слушаш музика на живо. Всяко лято “Метрополитен опера” изнася серия от спектакли на една от големите поляни в Сентръл Парк (до 72-ра улица и Пето авеню). Още към 5-6 следобед в топлата юнска вечер хиляди нюйоркчани сядат на тревата и в очакване на голямата музикална фиеста (“Тоска”, “Травиата” или “Риголето”) постилат одеала, изваждат бутилка бяло вино и хубаво сирене, и тръпката започва… Няма напивания, няма крясъци и бутане с лакти, всички на поляната немеят докато на сцената пеят звезди от световна величина. Тиха, благородна вечер се стеле наоколо и когато хилядите почитатели на музиката (от тях много деца и млади хора) си тръгнат, поляната остава чиста, а на полицаите не им се налага да въдворяват ред…
В “Линкълн сентър” в Ню Йорк също има много концерти за студенти и ученици на символични цени. В столицата Вашингтон почти всеки следобед има безплатен концерт в “Кенеди сентър”. Както по времето на Карнеги, и днес стотици богати американци са спонсори и дарители на “Метрополитен опера”, на “Сити опера”, на “Карнеги Хол”… Същото е и в Бостън, Сан Франциско, Чикаго, Хюстън, Маями…
Познавам един от тях, бившия президент на Световната банка, Джим Олфенсън… Не само че е редовен спонсор на “Мет опера”, но и веднъж в годината дава благотворителен концерт, на който той свири заедно с дъщерите си, много известни музикантки, едната цигуларка в оркестъра на “Мет”. Богат, даже много богат, с дълга бяла коса като грива на застаряващ, но неуморим мустанг, Джим Олфенсън е една от най-колоритните личности в културния живот на Ню Йорк. Роден в Австралия, но натурализиран американец, Джим Олфенсън става музикант на късна възраст, когато една негова приятелка, прочута майсторка на лъка и струните, се разболява от рак. Отчаяна от тъжния обрат на съдбата, тя е пред самоубийство. Джим я насърчава да започне да преподава музика. “Та аз умирам, кой ще стане мой студент?”, пита го тя… “”Аз”, отговаря банкерът, и на (над) 40-годишна възраст хваща лъка и грифа… Не ги пуска и до днес. Отделно дето дава и по някой и друг милион на “Мет” всяка година… Сигурен съм, че и в София нашите нови “Христо и Евлоги Георгиеви” подпомагат операта и театрите ни с милионите си, изкарани с пот на челото.

Но да не правим сравнения. Може би няма друга област на живота, където Америка да е “котел, в който се претопяват култури и традиции”, така както е в музиката. И до днес остава загадка как Джордж Гершуин (роден в Бруклин, Ню Йорк, като Джейкъб Гершовиц), с неговата руско-еврейска генетична култура, така изумително улавя американския дух в музиката си. Невероятно е как музикалните традиции на Санкт Петербург, откъдето емигрира баща му Моше, така са претопени в американска сплав, че “Рапсодия в синьо” и “Порги и Бес” все едно са написани от американец седмо поколение.

Който от читателите е бил в Ню Орлийнс и се е наслаждавал на музикалната феерия на града, било то по брега на Мисисипи или по “Бърбън стрийт”, сигурно е уловил невероятната смесица от афро ритми, насечените звуци на френския акордеон и ирландската цигулка в кейджън музиката, испанския струнен елемент от времето, когато Луизиана е била управлявана от Мадрид, необуздания тромпет на Луис Армстронг – Сачмо и вълшебното пиано на Дюк Елингтън. А ако добавите устната хармоника и плачещите струни на Мъди Уотърс и Джон Лий Хукър, картината става пълна. Няма такова нещо на света като музикалния облак, който плътно покрива този невероятен град, известен още като “The Big Easy”. Дори ураганът “Катрина” не успя да пречупи волята му за живот, който тук означава музика.

А който не иска да се бори с по-взискателните партитури на класиците, може да прескочи до Гринич Вилидж и с часове да слуша страхотния блуз на Сейрън Грийншоу в “Терра Блус” (Terra Blues ) на Блийкър стрийт 149 (вече съм писал за това). На 2-3 мин от “Терра Блус” е и “Блу ноут” (Blue Note), Източна 3-та улица 131, ако някой иска да вечеря и да слуша по-претенциозен джаз. Понякога може да видите там и Хари Белафонте, винаги елегантен и загадъчно усмихнат. А когато в предколедните дни пресечете Гранд Сентръл, прочутата гара на Ню Йорк, звуците на улични музиканти ви заливат отвсякъде – потоп от невидими ноти. Изсипват се върху вас като милионите снежинки отвън на “Лексингтън авеню”.

Когато живеех в Бронксвил и веднъж месечно ходех да се подстригвам в местния фризьорски салон, в който работеха 4-ма италианци и един евреин от Узбекистан, в салона винаги звучеше тиха класическа музика от радиостанцията на “Ню Йорк таймс” (96.3 мгхц). Радиото не беше “Марек”, но Тони, Валентино, Масимо и другият италианец, прочути местни бербери, както казва дядо Вазов, винаги създаваха впечатлението, че се подстригваш в Миланската скала. За 13 долара, без бакшиша. Върхът беше, когато случайно пуснаха ария от “Севилския бръснар” докато Масимо разхождаше бръснача си по розовите бузи на един бронксвилски велможа…

Но, ако искате да почувствате истинския музикален дух на Юга, на Мисури и Джорджия, на Луизиана и Южна Каролина, идете в някоя баптистка църква на Великден… Аз ходех години наред в Баптистката църква в Ню Рошел (нашата прима Стефка Евстатиева живееше там по едно време…). Това е празник за душата, тържество на духа… Цели 4-5 часа внушителен хор, воден от диригент, с органист, барабани, понякога пиано и китари, пееше мощно госпели, от които кожата ти настръхва. Една от певиците имаше гласа на Елла Фицджералд, част от песните бяха като това, което у нас се смята, че е близо до ритъм и блуз… Каменните стени на солидната църква всеки момент щяха да рухнат от силата на гласовете, на пианото и ударните. Цели четири часа музикален празник, вакханалия, мили читатели. Не се поддава на описание.

За да е още по-емоционално, веднъж, като бях там с жена ми и тъща ми, се оказа, че сме единствените бели участници в ритуала. Всички останали, вероятно 400-500 души бяха афро-американци, сигурно с корени от Юга. Толкова ни се радваха, че ни накараха да станем прави, да се представим, след което последва специален химн в наша чест… Беше толкова трогателно и човешко. И само да ги бяхте видели как са облечени: мъжете с черни костюми и папионки, жените с елегантни бели дрехи, официални шапки с воали, като на кралица Елизабет Втора, децата като херувимчета от картините на Веласкес… Години наред след този Великден получавахме официални покани за разни тържества в Баптистката църква в Ню Рошел, на брега на океана, където живееше Стефка Евстатиева, Е. Л. Доктороу и, някога в ранните си години, героите на Елиа Казан.

А само на 10-15 мили от Ню Рошел, във Флийтууд, беше руската православна църква, където ходехме на нашия Великден. Хубава църква, нова, елегантна, имаше и семинария до нея. Идваха потомци на някогашни руснаци, вече солидни американци, част от службата беше даже на руски… Имаше и хор, пееха химни хората, колкото могат… Но нямаше нищо общо с мощта, великолепието, хармонията, тържественността и най-вече МУЗИКАТА, в Баптистката църква. Беше все едно да сложиш Дзукеро или Филип Киркоров да пеят до Павароти, Борис Христов или Шаляпин. Разликата беше убийствена… Като добавите към това и скучните и дълги (православни) обреди в сравнение с по-динамичните и осъвременени католически или протестантски обреди, музикалната разлика става още по-очебийна. Може и да греша, но поне на мен така ми се струва….

А след само едно великденско посещение на българската църква в Ню Йорк, където години наред техни преосвещенства показваха единството и обичта си досущ като политиците в София, втори път не успях да намеря сили да отида. Пеенето там беше като в разказ на Чудомир, където попът забравя текста, защото вече му се привиждат печените агнешки плешки… Господ да ме прости за това грешно тълкувание….

Оставям вредните сравнения и се връщам при Били Джоел, в чиято песен New York State of Mind така точно, така елегантно и така хармонично е уловен духът на този неповторим град, и духът на Америка: тази, която е извън клишетата и която ни свързва с Гершуин и Хемингуей, със Стайнбек и Рей Чарлс, с Боб Дилън и Мартин Лутър Кинг.

Тези велики американци са причината да ви напиша това писмо на раздяла с Ню Йорк, защото те са връзката между мен, радиото “Марек”, запечатаното с червен восък РФТ от сержанта Бойчев и вечния ни стремеж да открием нещо, което някога сме носили в детските си сънища и мечти.

Благодаря ви за търпението да изчетете всичко това.

Искрено ваш,

Енчо Господинов

–––––––––––

* Б. р. – Станке Димитров – Марек е български комунист, много активен в антифашистката съпротива. Емигрирал е в СССР, откъдето става популярен в цяла България с радиопредаванията си, в които се намесвал на честотата на радио София и коментирал на живо съобщенията за военните действия и др.

Писмо отПисмо от Ню Йорк
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.