Анджела Родел: Българите са като доктор Джекил и мистър Хайд. Много топли и много груби

Надявам се, че емигрантите ще внесат гражданска култура в България, казва американката, която от пет години живее в София

Анджела Родел. Снимка: Нели Томова

Името на Анджела Родел нашумя покрай филма на Георги Дюлгеров „Козелът”, който тръгна по кината в началото на октомври. Анджела играе ролята на американка, която е омъжена за българин и обича да пее български народни песни. Без да е професионална актриса, тя се справя чудесно с поверената й задача – може би защото историята на героинята й силно се доближава до нейната собствена…

Анджела израства в Минесота и завършва eзикознание в Университета Йейл, със специалност Славянска филология. Започва да пее в Женския славянски хор на университета, където за пръв път чува „Мистерията на българските гласове” и се влюбва завинаги в българската народна музика. „Казах си, че това е моят звук, звукът, който винаги съм търсила”, категорична е американката. През 1995 попада на фолклорен събор в Копривщица и остава омагьосана от музиката и атмосферата на градчето. След това посещенията й в България зачестяват. Печели стипендия и учи българска филология в Софийския университет. От 2004 година насам постоянният й адрес е в България. Говори чудесен български и е усвоила до съвършенство софийския жаргон, който според нея прави езика по-истински. Омъжена е за Иван Христов – поет и запален кавалджия, с когото основават етно-рок групата „Гологан”. Имат 8-месечна дъщеря, която са нарекли с българско име – Керана. Освен с музика, Анджела се занимава и с литература – превежда съвременни български автори на английски език.

За пръв път дойдох в България през 1995 година. В трети курс спечелих стипендия, с която отидох в Русия. Понеже е близо (поне според нашите представи), реших да отскоча до България за две седмици. Дойдох на големия фолклорен събор в Копривщица, който се прави веднъж на пет години. Беше като приказка – баби в носии, полянки, много беше ефектно, а и градът е много красиво място. И си казах: „Тук е супер, идеално, ще дойда за цяла година”. След като завърших, кандидатствах за една стипендия и записах Българска филология в Софийския университет.

Анджела в кадър от „Козелът“. Снимка: официален сайт на филма.

Първите ми впечатления от София бяха много добри, въпреки че пристигнах 96-97-а година, когато тук беше супер криза. Една моя приятелка от Русия, наполовина българка, ме свърза с неин приятел, който ме посрещна на летището. Беше адски готино, пристигнах през нощта с някакъв самолет, след това цяла нощ обикаляхме София, хората бяха много готини… Това момче беше от Бургас, покани ме в Бургас у тях, цяла нощ пътувахме, във влака стояхме прави, защото нямаше места… беше голямо приключение, но въпреки неудобството беше адски готино. Казах си, че явно тук хората са интересни, има някаква специфична атмосфера… В Русия особено към американците има някакво отношение „love-hate” –  „Америка е интересна страна, но ние сме руснаци, имаме руската литература, руската душа…”. Има малко враждебност или затвореност към американците. Докато тук през 95-а година повечето българи не се бяха запознавали с американци, тук нямаше много чужденци и хората бяха много контактни, много отворени към нас, беше идеално време да се запозная с България и с българите. Много неща са се променили оттогава, но все пак съм останала с хубави спомени. Харесваше ми, въпреки кризата, въпреки трудностите. Културата ми се виждаше страшно интересна – езикът, музиката, хората. Затова после съм се връщала всяка година. От 2004-а вече живея тук. Не беше мислено отначалото да остана завинаги. Дойдох заради докторската си работа, пиша докторат по българско народно пеене, който в момента завършвам.

Фолклорът беше най-голямата ми изненада, когато пристигнах тук. В Америка имахме много романтична представа за него, имахме само някакви плочи, беше преди интернет. Колко невероятно – аз бях студентка преди Интернет… Та някакви плочи, някакви снимки. И това е – каквото видиш, каквото чуеш. Нямахме представа, че има училища за такава музика, че има професионални ансамбли. Това беше свързано с едно движение в Америка – хипарско, от 70-те години – хора, които танцуват народни танци от целия свят. Самите те имат една такава философия, че обичат първичното, древното. Мислехме, че това е някаква стара селска музика, че хората още живеят по някакъв прост начин. Когато дойдох тук, разбрах, че това въобще не е така. Те са професионалисти, много образовани музиканти. Това са ансамбли, които имат страхотна административна структура, това са композиции, това не е народна музика, да, има нещо от народа, но Филип Кутев е композитор, той не е народен певец. Не бях разочарована, но тези неща ме изненадаха.

Анджела в народна носия. Снимка: личен архив

По отношение на хората – има едно нещо, което дълго време ме учудваше, но сега вече имам теория за него. Първите две неща, които ми направиха впечатление за българите – че са супер дружелюбни, някак си много отворени и че същевременно са супер груби. Това е малко като доктор Джекил и мистър Хайд. Момчето, което ме посрещна, веднага започна да говори „ела вкъщи, ще те запозная с майка ми” и такива неща, в същото време във влака имаше контрольори, с които се държа гадно. Какви са тия хора – от една страна са много топли, готини, гостоприемни, от друга – до този момент не ми се беше случвало да отида до магазина за хляб и някой да се държи зле. Чудих се много време и накрая стигнах до извода, това е само личната ми теория, социолозите трябва да го тълкуват, че българите са като двете страни на една монета. От една страна преди комунизма 80 % от хората не са живели в град, не е имало много развита градска култура, и хората са имали някакво „провинциално” мислене – „този човек е от моя род, той е наш човек, наше момче”. Имаш някаква лична връзка с някого – в моя случай, приятелката, която ни свърза с момчето от Бургас – и аз вече съм негов човек. Докато с този контрольор, с тази жена от магазина, аз нямам лична връзка, и нямаме граждански отношения. Или имаме лична връзка, или отношението е враждебно. Когато хората казват, че няма гражданско общество в България, мисля, че това е някакъв симптом на този проблем. Дълго време не е имало как да развиваш истинска градска, гражданска култура – че аз имам отношения с теб като съгражданин, че имаме общи неща, че например този парк е и мой и твой и че ние трябва да го пазим, а не да си хвърляме боклука в него… Или да се държим ужасно едни към други, само защото не сме братовчеди. Ако може това да се балансира, да няма такива крайности, ще бъде супер. Надявам се, че хората, които са живели навън, работили са в страни с по-развита гражданска култура, ще „внесат” това нещо в България, например от Америка. Не че нашето общество е перфектно, но като дойда тук, виждам, че това нещо го няма. А то е много важно.

Харесва ми, че в центъра на София можеш да ходиш навсякъде пеша. Живях в Лос Анджелис 8 години – от 1997 до 2004 г. Там е адски дразнещо това, че навсякъде трябва да си с кола, много си откъснат от другите, постоянно си сам в колата, не говориш с никого. И това много ми харесва тук – София е много компактен град. Аз израснах в Минеаполис, който е горе-долу като София – два милиона. И това много ми харесва – има достатъчно много хора, има култура, театър, музика, интелектуален живот, но не е толкова огромно, че да стане някакъв гигант, който не можеш да видиш наведнъж. Хората много критикуват София като някакъв провинциален град, но все пак на мен ми харесва това, че всичко е много концентрирано в едно място. Разбира се, има неща, които са неприятни – това, че хората хвърлят много боклуци, не се грижат за обществените неща. Все пак би трябвало след 20 години хората да са се възпитали малко. Мъжът ми е писател, аз съм музикант и преводач и общо взето движим в едни артистични среди, има някакво общество, което го нямаше в Лос Анджелис – ти си един от десет милиона. Дори да се интересуваш само от музика, никога няма да видиш едни и същи хора, когато отидеш на концерт. Докато тук всички се знаем – от една страна това може да създава напрежение, но от друга – все пак можеш да имаш някакъв диалог.

Анджела Родел. Снимка: Нели Томова

Гологан” за мен е нещо като група-мечта. Всичко стана случайно. Учих българска филология с един японец – Шинджи Ивасаки. След като си заминах за САЩ, той и мъжът ми направили една група – „Палеонтолозите” – пак с някакви обработки на фолклора в по-съвременен вид. Когато дойдох отново през 2004 година, Шинджи ме покани на един купон, каза, че там ще бъде негов приятел музикант, вика: „той е музикант, ти си музикантка, ще стане джемсешън”. И така се запознах с Иван Христов и с Петър Чухов, който сега е китарист в групата – влязох на купона и направихме няколко часа джемсешън, беше много готино. Иван точно мислеше да създава група с Пешо. Аз им казах: „Хубаво, аз съм в Пловдив, но идвам често до София, ако нямате нищо против, ще свирим заедно”. За мен групата е много готина, защото в Щатите хората, които се занимават с български, с балкански фолклор, малко се ограничават с по-автентичната музика, повечето свирят за хора, които искат да танцуват. Да, ако искаш да танцуваш хоро, не можеш много да импровизираш. Аз исках нещо по-авторско да направя и понеже съм слушала по-тежка музика, ми беше много интересно да направим тази комбинация между рок и фолк, защото според мен имат нещо общо. Преди редовно свирехме по клубове, сега покрай бебето малко по-трудно става. Свирим на много литературни събития, понеже Иван и Петър са писатели, свирили сме извън България – в Австрия, Македония, Словакия, по разни фестивали. До края на годината мислим да издадем албум. И около това ще има концерти.

Много хора ме питат какво мисля за чалгата. От дадена гледна точка разбирам българските интелектуалци и музиканти, които я приемат много емоционално. По времето на комунизма високата култура е получавала много пари и поддръжка. И тогава е имало някаква чалга – от Югославия, от Гърция, имало е сватбарски оркестри, които не са точно чалга, но народната музика е била на почит. Когато идва пазарната икономика, хората виждат, че вече няма пари за високо изкуство, няма пари за народна музика. И аз разбирам колко са огорчени и защо приемат чалгата като някакво олицетворение на българската култура и на българското общество. Но като един външен наблюдател, и особено от Америка, която е център на тази индустрия на масовата култура, според мен това е капитализъм отвсякъде. Много българи смятат, че това е някаква чисто българска простотия и че говори нещо за българската душа. Според мен това говори за човешката душа. Навсякъде по света ще намериш такава музика – с някакви голи момичета, с някакви хора, които пеят за секс с много вулгарни текстове. Ами Бритни Спиърс? Това е масова култура. Разбирам защо хората са фрустрирани от това, че масовата култура е превзела пазара и не можеш да изкарваш пари като народен музикант, класически или джаз музикант. Но дори да отидеш в Лос Анджелис или Ню Йорк, ще откриеш, че и там е трудно. И там трябва да се борят за някакви малки пари. Докато, ако си Бритни Спиърс, или рапър, там са парите.

Анджела и Иван Бърнев в кадър от филма „Козелът“. Снимка: официален сайт на филма.

Когато някой разбере, че се занимавам с български фолклор, има горе долу два типа реакции. Единият е: „А, супер, колко готино!”, а другият  – „Абе ти си луда, какво правиш тук? Ние бягаме там, а вие идвате тука!”. С моя хор от Лос Анджелис бяхме на един купон при Иван и Цветанка Варимезови, доста известни музиканти… Един техен съсед дойде и гледа някакви 30 американци пеят народни песни, играят хоро. И вика „И вие сте американци? Нямате си какво да правите и учите български фолклор!”. Просто не можеше да повярва… Но българите или са поласкани и ентусиазирани, или не могат да го приемат изобщо. Много рядко срещаш хора, които ти казват: „Вие какво правите тука, що не се занимавате със собствения си фолклор?”, макар че има и такива. Като героя на Иван Бърнев във филма „Козелът”, който за мен беше много интересно преживяване.

И тук всичко стана случайно. Георги Дюлгеров много вярва в късмета и предопределеността и мисля, че точно така стана. Един месец преди началото на снимките той беше останал без актриса за главната роля. И преди това е работил с непрофесионални актьори, като в „Лейди Зи”… И си казал: „щом нашата героиня е чужденка, дайте да видим дали има такъв човек тука”. Отишъл случайно в Министерството на културата за нещо и говорил със секретарката, която пък е дъщеря на композитора Красимир Кюркчийски. И тя му казала: „има едно момиче – Анджела…”, дала му мои контакти… Един ден съм си вкъщи и ми се обажда самият Георги Дюлгеров. И вика: „Има една малка роля… статисти, няколко дена пеене…”.  Хубаво, аз точно така си го представях – има някакви чужденци и аз съм някъде там отзад и пея. Отидох в офиса на продуцентите, свирих на тамбура, пях, говорихме. И той вика: „Ела пак утре, ще има нещо като кастинг”. С Иван Бърнев направихме малко проби и Дюлгеров каза: „Добре, ти си главната актриса”. Аз никога не съм играла в нищо, освен в училище. Но той наистина имаше метод, благодарение на него и на другите артисти, се получи. Аз не знаех какво да очаквам от себе си, даже отказах да гледам нещата предварително, за да не се шашкам как изглеждам, видях филма, чак когато беше горе-долу монтиран. Бях приятно изненадана. Дюлгеров наистина има много хубав подход с хора като мен, веднага разбира, ако не мога да се справя с нещо. И той е много гъвкав – горе-долу целият филм е импровизация – „Тук имаме тази сцена, дай ми вариант”. С другите актьори се работеше чудесно – те са страхотни професионалисти, но въпреки това не се правят на голяма работа. С Иван Бърнев се работи много приятно, той е много готин човек, нямам достатъчно добри думи да го опиша – съвсем скромен е, въпреки че според мен е от най-добрите млади актьори. Но въобще няма его, няма арогантност и страшно много ми помагаше. Беше екипна работа, никой не се правеше на звезда. И това си личи, според мен има някаква приятна енергия между нас, имаше много творческа атмосфера.

Анджела в кадър от „Козелът“. Снимка: официален сайт на филма.

Мисля, че причината толкова много българи да заминават в САЩ е чисто икономическа. Спомням си 97-а година – всички мои приятели от онова време заминаха в чужбина, не само в Щатите, а и в Европа. Разбирам ги – просто тогава нямаше възможности за реализация за младите хора. От друга страна ситуацията там е доста шокираща за много българи. Да, печелиш пари, но работиш страшно много и то доста черна работа, поне в началото. Ако си млад човек, студент, знаеш добре езика, може много добре да ти тръгне животът. Но за хората, които са отишли като по-възрастни, без да знаят добре езика, е много, много по-трудно. Познавам музиканти, които тук бяха някакви важни фигури, пели са на големи сцени, пътували са, в Америка работят като разносвачи на пица, пазачи. Малко е трудно да приемеш, че си учил цял живот и си най-добрият специалист в нещо си, а се занимаваш със съвсем друго. Забелязала съм и че българите са доста перспективни – ако видят някаква сделка, веднага действат, имат смелост, хитрост, свикнали са да оцеляват. Но понякога трябва да бачкаш нещо, което не си учил и не ти е по душа.

Ако нещо ми липсва от Америка, това са семейството, близките… Но и храната. Такива банални неща. Харесвам българската кухня, но ми е много еднообразна. Докато в Америка има хора от целия свят – има мексиканска, тайландска, индийска кухня – много повече разнообразие. Липсва ми и гражданската ангажираност на хората. Хората там чувстват, че има смисъл да се занимават с по-обществени въпроси, не точно с политика. Но вече имам надежди. От няколко години виждам млади хора, които се занимават с екология, и според мен това е надеждата на България – младите хора, които продължително и организирано се борят за една обществена кауза … Според мен това е голяма стъпка напред”.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.