e-vestnik.bg

Кои българи имат милиони в Швейцария? Никога няма да кажат

Wed, 10 Mar 2010 23:48:23 +0000

Банкерката Цветелина Бориславова и бизнесменът Христо Ковачки са двама от българските милионери. Нормално е хора като тях да имат сметки в швейцарски банки и това само по себе си не е престъпление. Снимка: Булфото

Допуска ли някой , че банкерката Цветелина Бориславова, другарката в живота на премиера Борисов, няма сметка в швейцарска банка? Тя е собственик на ¼ от Сибанк, както и да е придобила този дял. Може ли един милионер да няма сметка в Швейцария? Нормалните милионери, дори българските, имат по няколко сметки – в Швейцария, Лихтенщайн, Лондон, поне в няколко различни банки…

Преди седмица шефът на НАП Красимир Стефанов ходи до Берлин и оттам заяви, че българи държат на влог в Швейцария над 200 млн. евро – става дума за 2007-2008 г. “Това не означава, че те са престъпници”, направи уговорка Стефанов. Но той разигра дяволито информацията – разговарял в Германия с колегите си данъчни, те му обещали данни от прословутия диск с крадени имена и банкови сметки, който данъчни от провинция Северен Рейн Вестфалия купили за 2,5 млн. евро, за да видят кои германци крият доходи.

Стефанов каза, че сме щели да получим данни от този диск, като приключи експертизата. И всичко благодарение на близките връзки на канцлерката Мрекел с премиера Борисов, подчерта данъчният шеф. Абе, сериозна работа.
Сега ще ги изловят, коментира народът. В медиите някой пусна и бройката 58 – толкова били българите, които държат над 200 млн. евро в Швейцария. “Дали можем да си приберем тия пари”, каза по едно радио една водеща. В съзнанието на народа това са “наши” пари. Няма начин някой да има сметка в Швейцария и да не ги е откраднал тия милиони, нали? Разбойници. Сега Бойко ще ги излови, Меркел ще му ги каже.

Ако погледнем сериозно - какво може да изскочи от този диск? Много са богатите българи, които имат сметки в Швейцария. Дори и не толкова богатите. Най-вероятно поне 10-15 хиляди са българите със сметки там. Ами ако от тоя диск изскочи и името на Цветелина Бориславова? Затова ли прави уговорки данъчният шеф?

Цялата работа е една пиар кампания, от която нищо няма да излезе. От Швейцария вече неофициално заявиха, че властите няма да потвърдят никакви крадени данни от банки. Самите швейцарски банки посмъртно няма да съобщят кой има влог в тях и с каква сума. На това се крепи швейцарската банкова система. Изнасянето на такива данни е и нарушение на закона. Трябва да има съдебно искане, доказано престъпление, за да се разкрие нечия сметка в банки (а не сметки въобще). И то след като и швейцарски съд прецени, че става дума за престъпление.
У нас мислят обратно – щом някой има милиони в швейцарска банка, вече е престъпник, веднага трябва да му ги вземат и да го вкарат в затвора.

В самата Германия има спорове за купуването на диск с крадени данни. Партиите са разделени по въпроса, дори в рамките на управляващата партия се карат – не можело да се купува нещо, придобито с престъпление. Преди 10-ина години германските данъчни платиха половин милион марки за крадени данни за сметките на 270 германци в банки в Люксембург. И са успели да приберат от тях 150 млн. марки данъци. Преди 2 години финансовото министерство на Германия и разузнавателната им служба платиха 5 млн. евро за крадени данни от банков чиновник, който им разкри стотици германци с влогове в Лихтенщайн. Сред тях се оказа тогавашният шеф на държавните пощи Клаус Цумвинкел. Той получи две години условна присъда, но след самопризнания. И неговият случай е друг – той е държавен чиновник, а има милиони. Тези данни могат да се превърнат в улика ...

Долу ръцете от изтрезвителя!

Wed, 10 Mar 2010 22:45:36 +0000

Румен Белчев

Лоша работа – вместо болниците, почнаха да закриват изтрезвителите. Първо – в Перник, после – и в други градове.
Макар че, както и да го погледне човек, през живота си човек много по-често има нужда от изтрезвител, отколкото от болница.

Да не говорим за това – колко повече един изтрезвител е по-полезен за държавата от някаква си болница. Говорим за икономическата изгода, естествено.

Каква файда има държавата от болницата?
Само пари за доктори, лекарства, осветление и отопление.
И с каква цел се харчат тия пари?
За да се лекувал данъкоплатеца.

И кво като се излекува? Като се излекува и излезе навън, открива, че вече е уволнен, и търчи към борсата за помощи, с което още повече разширява дупката в джоба на държавния бюджет.
Как трябва да постъпи в днешно време един съвестен гражданин, милеещ за отечеството и неговия балансиран бюджет?

Най-патриотичното, естествено, е моментално да легне и да умре.

Така ще остави на държавата осигуровките си, няма да й виси в пенсионното, няма да я кара да троши пари за здравеопазването му, ще може да се изнесат докторите и медицинските сестри по Европата, за да се грижат за други страни и народи, а у нас само да си внасят данъците, изобщо – ако седнем и сериозно, с моливче в ръка, изчислим колко много ще спечели държавата, ако всички се тръшнем и изпукаме едновременно – свят ще ни се извие.

Обаче Европа не дава. В Брюксел казват – как така ще си морите населението наведнъж – това не е цивилизовано, пробвайте постепенно, с малки суми, но редовно! Ако не стане номерът с болниците – пробвайте да спрете парите на личните лекари. Ако и с тях не се получи – сръчкайте аптекарите да вземат по два кинта на рецепта заради това, че могат да я прочетат…

Друга, не по-малко патриотична, но много по-приятна постъпка, е да се напука човек.
Всеки според възможностите си – и – кой с каквото може.

От това държавата има файда – акцизът от изпитото отива право в бюджета и може да послужи за закърпване на дупките по джобовете му. По-заможните патриоти поръчват и мезенце, с което подпомагат развитието на родното земеделие.
А след третата не им пука за ГМО-тата и ефектите им – те самите накрая така се модифицират, че и жените им трудно ги познават.

Най-патриотично настроените ги откарват в изтрезвителя, на сутринта ги преджобват за трийсетачка, дават им по едно аналгинче и ги пращат обратно навън, в суровия трезвен свят – да произвежда национален продукт.

Пак вземете моливчето и изчислете колко много ще спечели държавата само от едно едновременно напиване на всичките седем милиона и нещо останали в нея – свят ще ви се извие. Ей затова не мога да разбера защо вместо болниците започнаха да закриват изтрезвителите.

Без изтрезвители никога няма да балансираме бюджета като хората!

Япония се преориентира от Америка към Китай

Wed, 10 Mar 2010 22:40:08 +0000

Гидиън Рахман

В кабинета си в Токио миналата седмица високопоставен държавен служител ми показа току-що издадена книга със заглавие “Япония във възход”.”Надниквам в нея от време на време, за да се ободря”, каза той. Лесно е да се разбере защо. Точно сега Япония има чувството, че потъва.

Китай е на път да я измести като втората най-голяма икономика в света. Държавният дълг на страната достигна внушителните 180 процента от брутния вътрешен продукт - (не)удобно най-големият в кръга на богатите държави - и надежден план за съкращаването му няма. “Тойота” - компания, която олицетворяваше японската репутация за качество - затъна в пиар кошмар заради проблеми със сигурността. Миналата година японската икономика се сви с над пет процента, а големите надежди, които се възлагаха на реформисткото правителство на Юкио Хатояма - премиерът, избран миналото лято - набързо се изпариха. Рейтингът на Хатояма пада и японският бизнес и държавен елит вече явно го е преценил като безполезен. Въпросът как Япония реагира на това ново усещане за слабост - колкото и преувеличено да е - ще има значение за целия свят. Размерът на страната и нейното стратегическо значение я правяг изключително важна и за американската тихоокеанска стратегия, и за геополитическите сметки на Китай.

Адаптирайки се към новото положение на Япония, правителството на Хатояма инициира, почти неволно, дебати за ценноста на японския съюз със САЩ. Някои западни наблюдатели в Токио предполагат, че Япония вероятно за пореден път следва историческата си политика да се нагажда към завоите в световната политика, като се съюзява с великите сили. Преди Първата световна война страната имаше специални отношения с Великобритания. В периода между двете световни войни Япония се съюзи с Германия. След 1945 г. се сприятели със САЩ. Може би сега почвата се подготвя за нова “специална връзка” с Китай?

Когато Демократическата партия на Хатояма взе властта миналия август, тя сложи край на почти непрекъснатото 50-годишно управление на Либералнодемократическата партия. Тя се старае да се разграничи от либералдемократите в почти всички отношения и външната политика не е изключение. В интервю миналата седмица външният министър на Япония Кацуя Окада каза, че ЛДП “прекалено тясно” следвала американската външна политика”. “Отсега нататък”, добави Окада, “започва ерата на Азия”. Според външния министър е безсмислено да се говори,че Япония избира между Китай и САЩ, и че приятелството на Токио с Америка ще остане “качествено различно” от отношенията му с Пекин. Някои членове на Демократическата партия обаче призоваха за политика на “равноотдалеченост” от Китай и САЩ.

Първоначалната политика на правителството на Хатояма затвърди впечатлението, че нещо се готви. Демократическата партия иска да премести жизненоважната американска база на остров Окинава - ход, който разтревожи и разгневи американците и повдигна въпроси за бъдещето на американско-японския пакт за сигурност и за съдбата на приблизително 50-те хиляди американски войници, базирани в Япония. Ако спорът за Окинава беше изолиран инцидент, можеше да се възприеме като случайност, произтекла, както наситина си беше, от едно предизборно обещание. Хатояма обаче изглежда полага всички усилия, за да потвърди, че нещата се променят. В статия за “Ню Йорк таймс”, публикувана малко преди да дойде на власт, той порица недостатъците на американския капитализъм, наричайки го “необуздан пазарен фундаментализъм”, и намекна, че САЩ са в необратим упадък. Новият японски премиер говореше и за създаване на нова Източноазиатска общност, включваща Китай, но без САЩ, по модела на ранните версии на Европейския съюз.

Впечатлението, че Япония се отдръпва от Америка и клони към Китай бе потвърдено декември, когато Ичиро Одзава, доминиращата фигура в Демократическата партия, посети Пекин с делегация от над 600 членове, сред които 143 депутати. Китайският лидер Ху Цзинтао позира усмихнат за снимка с всеки един от тях. Когато ...

Легендарният вратар Брус Гробелар: Имах чудесен живот само за 9 паунда

Wed, 10 Mar 2010 22:35:59 +0000

Брус Гробелар с екипа на Ливърпул. За 13 години на “Анфилд” легендарният вратар от Зимбабве спечели 6 пъти титлата на Англия и КЕШ през 1984 година. Снимка: ДМ

Всичко можеше да е различно за най-успешния вратар в английския футбол. 13 медала за 13 години в „Ливърпул” трябваше да му осигурят друго място в историята. Вместо това се стигна до лична и професионална трагедия.

През 1994 година бизнесменът Крис Винсънт обяви пред „Сън”, че Гробелар е замесен в уговорени мачове. В оборудвана с бръмбари хотелска стая тогавашният вратар вече на „Саутхемптън” говори за продадени срещи, признава за получени 40 000 паунда за мача „Ливърпул” – „Нюкасъл” през 1993-а и е филмиран как приема 2000 паунда като вноска за следващия уговорен двубой.

През 1997-а по време на съдебен процес срещу Ханс Сегърс, Джон Фашъню и малайзийския бизнесмен Хен Суан Лим Гробелар заявява, че има доказателства срещу Винсънт. Заседателите не стигат до присъда. След ново дело четиримата са оправдани. През 1999-а Брус печели 85 000 паунда от дело срещу „Сън”, но впоследствие Апелативният съд отменя присъдата. Камарата на лордовете връща първоначалното решение, но сумата е намалена до 1 паунд, а Гробелар трябва да плати 500 000 паунда съдебни разноски. Неспособен да го направи, той обявява фалит. „Макар че излязох от съда като невинен, „Сън” получи това, което искаше. Боли ме за начина, по който бе направено. Аз не познавах системата за разлика от тях. Те имаха ресурсите да ме пречупят. Моята най-висока заплата в „Саутхемптън” бе 2800 паунда. Плащам обучението на дъщерите си в частно училище, а къщите ми не са на мое име (по време на делото се разбра, че са на съпругата му). Фалитът остана единствената ми възможност”, заявява Гробелар.

Защо изобщо се е захванал със „Сън”? „Това си бе дело за изчистване на името ми, не е било криминален случай, обяснява той. Заседателите ме оневиниха, но в Апелативния съд решиха друго. Когато отидох в Камарата на лордовете, един от тях ми каза, че трябва да крия лицето си от срам. Защо? Никога не съм направил нищо лошо. Случилото се с мен бе прецедент за британското законодателство. Съмнявам се, че изобщо някога ще се случи отново.”

Гробелар обаче е боец - още от дните си като войник на първа линия в Родезия и преминал през критиките за ексцентричните му прояви на „Анфилд”, той винаги остана твърд. После отново се появи – като треньор в Южна Африка. „Първоначално отидох да тренирам деца. Така заработих малко пари, а и имах пенсия от престоя си в „Ливърпул” – без тях щях да стигна дъното.”

За пет години Гробелар бе треньор на „Суперспорт Юнайтед”, „Севън старс”, „Хеленик”, „Манинг Рейнджърс” и „Умтата Бушбъкс”. „Спасих всеки от тях от изпадане, хвали се Брус. Освен това оставих своя отпечатък в „Суперспорт”, където вече знаят каква е ролята на треньора. Днес те не падат под четвърто място. Един ден ще се върна към треньорството. Мечтата ми е да водя „Ливърпул”, ама не знам дали ще закъсат чак толкова!”

Сега Гробелар живее пак на Острова. Член е на организацията на бившите футболисти на „Ливърпул”, играе голф и от време на време рита в демонстративни мачове в Европа за „по-стари състезатели, изпаднали в трудно положение”. Той не иска да влиза в тази категория, но тъй като вече е обявил фалит, не може да натрупа никакво състояние.

Надява се обаче този кошмар скоро да свърши. Освен че играе голф, той наскоро се появи и в мач на аматьорския „Гласхютън уелфеър”. „Все още чувствам тръпката от играта. Мачът бе чудесен, с желанието си да ни бият тези момчета ме накараха да се смея. Чакам с нетърпение всеки ...

Абу Даби налива петролни милиарди в медии

Wed, 10 Mar 2010 22:30:24 +0000

Адам Шрек

С икономика, базирана на изпомпване на петрол, и забележителности, включващи една от най-големите джамии в Близкия изток, изтънченият Абу Даби има на пръв поглед малко общо с разкрепостените медийни магнити като Холивуд и Мидтаун в Манхатън. Тази седмица арабското емирство се надява светът да погледне на него другояче. Градът-държава, известен напоследък с това, че измъкна от финансово затруднение по-лъскавия си съсед Дубай, събира заедно едни от най-големите имена в индустрията на среща, която временно ще пренесе голяма част от световния медиен и шоу елит в луксозен хотел на Персийския залив. Сред водещите лица в събитието са шефът на “Нюз корп” Рупърт Мърдок и шефът на “Гугъл” Ерик Шмид.

Идеята е да се привлекат най-добрите и най-големите медийни мозъци, каза Едуард Боргърдинг, бивш изпълнителен директор на “Уолт Дисни”, който сега заема същата длъжност в държавната компания “Абу Даби Медиа”, домакин на събитието. Форумът обаче е също тържество за “въвеждане в обществото” на Абу Даби, който става свидетел как собствената му звезда изгрява докато тази на съседен Дубай залязва, и отразява нарастващата тежест на емирството в медийната индустрия. Както в повечето арабски държави, правителството тук отдавна контролира голяма част от родните медии, управлява телевизионни мрежи, вестници и радиостанции, включително една, посветена на четене на Корана. Редовно са цензурирани изображения на разголени тела и политически деликатни теми и е спрян достъпът до стотици уебсайтове. Медиен закон, приет миналата година, задушава печата и увеличава самоцензурата, твърдят правозащитници.

Въпреки това все по-често столицата на ОАЕ използва огромното си петролно богатство, за да разшири медийния си захват в чужбина, макар и да не смекчава ограниченията върху журналисти и интернет потребители у дома. Тя създаде компания, за да финансира холивудски филми, построи офиспарк, за да настани чужди новинарски агенции и похарчи милиарди долари, за да инвестира в микрочипове, които захранват електронни уреди, все по-често служещи за платформа за медийно потребление. Абу Даби си партнира също с утвърдени западни марки, като “Нешънъл Джиографик” и “Комеди Сентръл”, за да разработи арабскоезични програми, и харчи пари за концерти на широкоизвестни изпълнители за копнеещата публика у дома. Последните концерти бяха на Риана, “Аеросмит” и Бионсе.

Инвестициите са част от по-широкото желание на наследствените лидери на Абу Даби да диверсифицират икономиката далеч от петрола и да осигурят по-широк спектър от работни места за местните жители. Те служат и на друга цел - да представят Абу Даби, столицата на ОАЕ и най-голямото от седемте полуавтономни градове-държави, като толерантно, културно и международно адекватно арабско общество. “Работим, за да представим по-прогресивна гледна точка за този регион”, каза Майк Феъбърн, директор на маркетинга и планирането във Флаш ентъртейнмънт, създадена от правителството компания, уреждаща концерти и други събития. “Голяма част от народното забавление се отнася до това да се оспорват определени представи”.

Абу Даби не е сам в стремежа си да се превърне с регионален медиен играч. Съседен Дубай си изгради репутация на безгрижно бизнес убежище. Въпреки широко разгласения му му икономически спад, пристанищният град продължава да е домакин на регионални офиси на стотици медийни компании от малки рекламни агенции до международни компании като Си Ен Би Ес и Шоутайм. А Доха, столицата на съседен Катар, е дом на добре известната група от арабски сателитни телевизионни канали Ал Джазира. Официални представители на Абу Даби обаче настояват, че създават нещо уникално. Голяма част от това усилие се върти около проект, наречен TwoFour54, каквито са географските координати на града.

Бруленият от пясъчните ветрове офиспарк на проекта, намиращ се в бързо развиващ се край на града, вече привлече няколко международни новинарски агенции, включително Си Ен Ен, която има офис и в Дубай. Компанията използва офиса си в Абу Даби, ...

Броене на гласове и на трупове

Wed, 10 Mar 2010 22:25:26 +0000

Кшищоф Мрожевич

Изборите в Ирак се основават на броене на гласове и на трупове. Трябва да ги “спечели” американската армия, която на мястото на азиатските ценности насила въвежда европейски. Иракчаните не ги щат тези ценности, защото това би означавало съгласие да се зачитат правата на човека (в Близкия изток?), да се зачитат правата на малцинствата (на кюрдите?), да се зачитат границите (с Иран?).

Вносната система нарушава вековния им навик да живеят съгласно племенната традиция, където няма права на човека, има обаче права на бащата и на клана, тоест на мъжете, но не и на жените, които, о, ужас, би трябвало да са една четвърт в новия 325-членен иракски парламент. Дори ако властта на родовете е свързана с насилие, за иракчаните то не е по-страшна напаст от “военната демокрация”. Сегашният премиер Нури ал Малики се опитва да съчетае едната система с втората. Но това може да стане само със сила.

Войските на САЩ и страните от коалицията влязоха в Ирак както знаем незнайно защо. Американските разузнавания излъгаха Буш, той на свой ред излъга съюзниците, включително Полша. Трябваше да бъде ликвидирано оръжието за масово поразяване на Хюсеин, но такова не бе намерено. Затова бе ликвидиран самият Хюсеин. Струваше ли да се дават толкова жертви, че да се обеси един касапин? Да отговори Франсис Фукуяма, един от подписалите писмото до Буш, привърженик на интервенцията в Ирак. Други от подписалите са работели тогава в “Халибъртън”, така че имат цинично алиби. Но Фукуяма? А защо не е настоявал за сваляне на Лукашенко? Или на Ким Чен-ир? Израелското разузнаване е предупреждавало американците , че в Ирак няма да е лесно, защото нахлуването ще задейства патриотичните струнки. Но Буш Младши беше сигурен, че ще се справи, още повече, че клакьорите му говореха колко много иракчани-демократи го чакат в Багдад с цветя в ръце.

Изборите за иракски парламент започнаха на 7 март с експлозия в Наджаф, един от свещените градове на шиитите, близо до гроба на пророка Али. Взриви се автобус, пълен с пътници. Миг след това четирима войници загинаха точно до сградата в центъра на Багдад, в която се помещава избирателната комисия. Атентатите се извършват както от някогашни активисти на партията на Саддам Хюсеин БААС, така и от бойци на шиитския разбойнически предводител Садр, които премиерът Малики масово изби в края на миналата година. Най-спокойно в цялата тази ситуация се държат кюрдите, но те си изграждат автономия в северната част на страната, където край Киркук има огромни петролни залежи. Малко вероятно е групата на премиера Малики да изгуби изборите, след като той командва елитните антитерористичните части.

Американците стоят настрана, но с пръст на спусъка. Първи гласуваха работещите в службите за сигурност, пациентите в болниците, затворниците и иракските граждани, живеещи в съседните страни. Тоест гласуваха тези, които можеха спокойно да стигнат до урните. В самия Ирак обаче не е така. Може да се крадат урни, може да се сплашват, особено на село, хората, които отиват в секциите, може да се извършват бандитски нападения, защото не навсякъде помощният персонал е подпомаган, в случай на нужда от войската, може най-сетне да се купуват гласове. Такива номера се използват в по-голямата част на Азия, защо в Ирак да е по-различно?

Изборите в Ирак не привличат особено вниманието на медиите от района. Среиозният израелски вестник “Аарец” пише само, че Муктада Садр призовава да се гласува. Това бил неговият начин Ирак да се освободи от окупаторите си. Трудно е да се отрече, че в начина на мислене на Садр има племенна логика: шиитите са 60 процента от населението на Ирак. Те слушат моллите и аятоласите. Ако спечелят изборите, ще отстранят сунитите, които са подкрепяни ...

Възможен ли е Европейски валутен фонд?

Wed, 10 Mar 2010 22:20:14 +0000

М. Лици

Роди се и Европейски валутен фонд (ЕВФ). Засега поне на хартия, а идеята бе подкрепена от германския канцлер Ангела Меркел, която обаче изтъкна, че за нейното реализиране ще е нужно да бъдат коригирани европейскити договори. Въпросът е какво може да направи Европейският съюз, за да помогне на себе си. Вярвам, че идеята е добра, заяви Меркел, говорейки в германския съюз на чуждестранните кореспонденти. Тя обаче добави, че има въпроси, като този до колко независим ще е новият фонд, подготвяйки почвата за дълга дискусия в рамките на европейските и по-специално германските институции.

Това не може да стане, без да променяме договора на ЕС. Нужна е промяна на договора, каза Меркел и добави: “Искам Европа да отговаря на новите реалности”. Доколко Гърция би могла да се възползва от една такава институция, каквато ще бъде въпросният фонд, Меркел не изключи възможността да бъдат предприети действия, ако се окаже, че Гърция се нуждае от извънредна помощ. “Но за момента този въпрос не стои на дневен ред”, подчерта германският канцлер.

Все пак един от най-отявлените “ястреби”, германският банкер Юрген Старк, главен икономист на Европейската централна банка, известен с консервативните си икономически възгледи, побърза да заяви, че един Европейски валутен фонд би нарушил европейските норми. Един такъв механизъм не отговаря на принципите на валутния съюз. Това би поставило началото на едно фискално адаптиране на Европа, което ще е много скъпо и ще пречи на страни с по-здрави финанси, каза Старк и добави, че “създаването на такъв валутен фонд ще подкопае публичното възприемане на еврото и на ЕС”.

Изявленията на Старк показват, че пътят към ЕВФ няма да бъде постлан с рози, въпреки че страхът от намеса на Международния валутен фонд МВФ в еврозоната по повод на гръцката криза, активизира европейците за създаване на подобен механизъм за управление на кризи. Гърция изглежда изигра лолята на “опитно мишле”, след като идеята за ЕВФ не цели само да реши гръцката криза в краткосрочен план, а и да бъде използвана превантивно при преодоляване на бъдещи кризи. От германското финансово министерство смятат, че ЕВФ има смисъл само при фалит на държавите.

Все пак, катализаторът за бързото лансиране на идеята за създаване на ЕВФ бе “козът”, използван от МВФ, който увеличи натиска върху ЕС и държавите-членки, заяви преди дни политически анализатор от Берлинския университет, помолен да коментира дали страна от еврозонота като Гърция може да прибегне до помощта на тази международна организация. Дали обаче новосъздаващият се фонд ще бъде нещо по-различно от МВФ, който остро бе критикуван заради неефикасните си действия и заради безразличието на неговите политици. Мерките за икономии, обявени от гръцкото правителство, сякаш изглежда да са приети по рецепта на МВФ, въпреки че международната организация може да се намесва само с техническа помощ при такива случаи.

Създаването на ЕВФ върви ръка за ръка с усилията на ЕС за ограничаване на мощта на спекулантите, които чрез редица финансови инструменти провокираха изостряне на бюджетните проблеми на Гърция. Дипломатически източник каза, че се говори Европейската комисия да поеме инициатива за създаване на такъв фонд и да постави този въпрос пред Съвета на икономическите и финансови министри на ЕС ЕКОФИН на 16 март, след съответна договореност по този въпрос между Меркел, Саркози и Юнкер.

По БТА

За сиуксите и арменците

Wed, 10 Mar 2010 22:10:42 +0000

Юсуф Канлъ

Представете си, че турският парламент се събере и прокара решение, препоръчващо на президента Абдуллах Гюл да направи изявление по повод 5 ноември 1862 г., когато военен съд в Минесота “осъдил” набързо на смърт чрез обесване 303 сиукси сантии, на които им било отказано правото да се защитават, нямали адвокати или свидетели, с което да осъди бруталния американски геноцид над народа на сиуксите. Или ако турският парламент реши датата 26 декември 1862 г., деня, в който Ейбрахам Линкълн наредил обесването на 38 сиукси сантии, да бъде отбелязвана като “Ден на най-жестоката бруталност на човек към човека”?

С малко труд могат да бъдат открити много такива ужасни дати за отбелязване, ако турският парламент служи като историческа комисия за възпоменание на тъжните събития в историята на “белите хора” в двете Америки, или на французите в Алжир, или на британците, холандците, португалците, испанците и германците в разни части на света, или като съд, който осъжда тези нации, както се е случвало в предишни векове. За какво друго биха послужили такива “креативни” и “реваншистки” или по-скоро вмешателски начинания, освен да навредят на отношенията на Турция с тези страни? Би ли помогнала такава стъпка на турския парламент да се разпръсне скръбта, която тези трагедии са причинили преди няколко века или ще добави още нова болка към старите рани?

Фарсът в комисията по външните работи на американската Камара на представителите, разбира се, ще има някои дългосрочни отзвуци върху турско-американските отношения, не само защото комисията обвини Османска Турция, че е извършила геноцид срещу арменското си население, но в по-голяма степен заради фарсовото отношение на председателя на комисията Хауард Бенсън (Бърман - бел. ред.), който разпъна до максимум правомощията си като председател на комисията, действа като активист и привлече достатъчен брой представители, за да бъде приета преокторезолюцията за геноцида.

Никой не може да отрече огромните страдания, които арменците, както и арабите, кюрдите и турците от тези земи са понесли в периода на разпадане на Османската империя. Никой не може да отрече атмосферата на гражданска война в рушащата се империя между етническите групи, вандализма на въоръжени банди върху селищата, принадлежащи на други етнически групи. Решението за принудителното изселване, взето от тогавашното османско правителство, на арменското население, което си сътрудничело с вражеските руски сили, предизвика някои много тъжни, непредвидени последствия, които причиниха огромно човешко страдание.

Установяването на това кой е убил повече или кой е бил по-брутален към другите няма да помогне за утешаването на огромната болка, на която хората от Анадола са били подложени през тези ужасни години. Дали политическата експлоатация на историята с едностранни и в повечето случаи непроверени твърдения, които обвиняват турската нация в предприемане на геноцид срещу арменското население на Анадол ще помогне за каквато й да е друга цел, освен отваряне на стари рани и създаването на нова враждебност, които определено не влияят благоприятно на усилията за нормализиране на отношенията между Анкара и Ереван? Естествено правителството и опозицията в Турция се оплакват от нечестна игра за това, че Турция е подложена на неприемливи обвинения и настояват, че Турция няма да се огъне под натиска. Слушай, но не вярвай. Това е естеството на турско-американските отношения.

Винаги, когато САЩ искат от Турция някакви услуги, страната се оказва под натиск и в повечето случаи накрая се съгласява на направи каквото иска Вашингтон. Има някои изключения, като 1 март 2003 г., когато парламентът отказа да разреши на САЩ да открият втори фронт във войната в Ирак през територията на Турция, но страната плати цената на отказа си по много начини оттогава.

Важността на Турция за американските планове в Ирак, Афганистан или Кавказ, или по отношение на енергийните трасета не е ...

Службите неспособни да опазят правителство и президент в инцидент, подминат без коментар

Wed, 10 Mar 2010 04:35:15 +0000

Мотористът преминава пред официалните лица, а гвардеец от официалната рота, като го вижда, се отдръпва от пътя му. Снимка: от екрана на бТВ

Инцидент на 3 март, подминат като любопитна новина в медиите, е показал опасна неспособност на Националната служба за охрана и полицията да защитят правителството и президента от терористични атаки.

На 3 март стотици специално обучени служители и полицаи са станали за смях, когато дрогиран моторист влезе безпрепятствено на площада пред парламента, мина на 3-4 метра от правителството и президента, и направи кръгче около паметника на Цар Освободител, преди да се блъсне в минувач и да падне (виж клипа).

Случаят беше заснет и от тв-камерите, и описан във вестниците, но остана без сериозен коментар. Истината е, че службите за сигурност са показали много лоша организация и професионализъм, за да може мотоциклетист да мине кордоните и да стигне до официалните лица в този момент.

Мотористът е отминал и в следващия момент ще завие край паметника, зад “опашката на коня”, където пада и полицаите се втурват да го бият. Снимка: от екрана на бТВ

На митинга - заря по случай 3 март в сряда, когато специален гост на събитието беше и председателят на европейския парламент Йежи Бузек, мотористът профуча и край него, и правителството, мина пред тържествено строените военни, зави край паметника на бул. „Цар Освободител“ към ул. “Цар Шишман”. Чак след като се блъсна и падна, полицаи се спуснаха върху него да го бият. Това се случи 10 минути преди началото на тържествената церемония. Охраната на събитието е под ръководството на Национална служба за охрана (НСО), но на практика не е ясно дали въобще е имало нужната организация между службите и полицията. Очевидно не е имало навсякъде и нужните заграждения, за да не могат да проникнат моторни превозни средства.

Какво щеше да се стане, ако мотористът беше въоръжен; ако беше открил стрелба; ако моторът се беше взривил на 3 метра от правителството? И това става в държава, в която министър-председателят е професионален бодигард. Но, за съжаление не той, а президентът ръководи НСО.

Провалът е и на полицията. Някои експерти дори обясняват този колективен провал на службите с липса на координация между подчинената на президента НСО от една страна, и МВР от друга, което се ръководи от премиера Борисов и вицепремиера Цветанов. Всеки уж пази, а накрая стават за смях.

Николай Марков, бивш служител и подполковник от НСО, за когото e-vestnik писа, направи следният коментар на случая:

„Погледнато от професионална гледна точка, ако това беше насочен терористичен акт, трябва да ни интересува само мигът, в който мотоциклетът е на 3 метра от цялото правителство. Всичко останало – как е влязъл, откъде е минал, отклонява вниманието от основния въпрос – какво прави там, на 3 метра от правителството, под контрола на всички специални служби? Манипулациите, че са го пуснали да мине, за да не се стига до крайности (б. р. - вътрешният министър Цветанов заяви, че полицията го е оставила, за да не го застреля), че бил дрогиран и т. н., са, грубо казано, бръщолевения. Всички изпълнители на терористични актове са дрогирани или пияни. Част от тях дори не знаят какво ги очаква – някой дистанционно ги взривява в подходящия момент. Багажникът на този моторист хипотетично може да е пълен с експлозиви. За мен това беше поредният случай, в който лъсна, че национална сигурност в България не съществува.

Николай Марков. Снимка: ...

Как диктаторите ни следят по мрежата

Tue, 09 Mar 2010 22:40:28 +0000

Евгений Морозов

Моята родина Беларус е място, където е малко вероятно да се стигне до интернет-революция. Страната, контролирана от авторитарния президент Александър Лукашенко от 1994 насам, веднъж беше описана от Кондолиза Райс като „последният аванпост на тиранията в Европа“.Президентските избори в Беларус от март 2006 бяха последвани от една краткотрайна и неуспешна революция. Първоначалните протести бяха брутално смазани. Но там, където публичните събрания не можеха да успеят, протестиращите откриха по-изобретателни форми на неподчинение: краткотрайни тълпи (flash mobs). При една краткотрайна тълпа се използват социални медии или Е-мейл, за да се събере група хора на публично място, след което те изпълняват заедно някаква бърза, понякога сюрреална, акция. Някои млади белоруси използваха блог-общността LiveJournal, за да организират в Минск серия от събития с прикрити антиправителствени послания.

При една типична краткотрайна тълпа младежите се усмихваха, четяха вестници или ядяха сладолед. В това нямаше нищо открито политическо, но подтекстът беше: „По-добре да ближем сладолед, отколкото задника на президента!“ Службите за сигурност направиха много арести, но техните действия бяха запечатани на множество фотографии, които бяха пуснати по LiveJournal и по уебсайтове за споделяне на фотографии като Flickr. Западните блогъри, а след това и традиционните медии, подхванаха новините, привличайки вниманието към грубото преследване.Подробностите на това гражданско неподчинение след това бяха разхвалени от някои предимно западни мислители, които вярват, че дигиталният активизъм може да подпомогне свалянето на авторитарните режими. Белоруските краткотрайни тълпи бяха посочени, за да се покаже как едно ново поколение от децентрализирани протестиращи, въоръжени единствено с технология, могат да се противопоставят на държавата по начини, немислими през 1968 или 1989. Но тези дигитални ентусиасти рядко споменават какво се случва след това.

Ентусиазмът относно идеята за дигиталната революция е силен. През октомври аз бях поканен да свидетелствам пред Европейската комисия за сигурност и сътрудничество във Вашингтон – едно сборище от американски конгресмени, дипломати и военни официози. Групата проведе събиране, озаглавено „Туитър против тираните: Новите медии при авторитарните режими“. Имаше време, в което аз щастливо бих приел тази предварителна нагласа, но напоследък мисленето ми се промени. Във времето между 2006–08 аз работих по финансирани от запада Интернет-проекти в бившия Съветски съюз – повечето от тях разглеждани от ъгъла „да насърчаваме демокрацията чрез блогове“. Но миналата година напуснах. Нашата мисия да използваме Интернет за пробуждане гражданите на авторитарните режими имаше толкова много неочаквани последици, че понякога изглеждаше така, сякаш тя вреди на самите каузи, които се опитвахме да насърчаваме.

По време на събирането във Вашингтон аз бях самотният глас на разкол сред едно море от оптимизъм. В една реч сенаторът Сам Браунбак – републиканец, известен с консервативните си християнски възгледи – ни замоли да „съборим новите стени на 21 век, кибернетичните стени и електронната технология за цензура, използвана от тираните.“

Джон Стюарт, домакин на сатиричната програма The Daily Show, наскоро се пошегува с едно подобно предложение, направено от един конгресмен – че мрежата била освобождавала народите на Ирак, Афганистан и Иран: „Какво, ние сме можели да ги освободим чрез Интернет? Защо тогава изпратихме армия, когато бихме могли да го направим по същия начин, по който си купуваме обувки?“ За съжаление подобни критични гласове са рядкост. Мнозинството от медиите, така сърдити когато говорят за влиянието на Интернет върху собствената им индустрия, продължават да предоставят сладникави примери за женитбата на политическия протест и социалните медии. А какъв списък е това! Бирмански монаси, противопоставящи се на злата хунта с дигитални камери; филипински тийнейджъри, ползващи СМС, за да създадат „текстуална революция“; египетски активисти, използващи шифровани данни, за да се скрият от всевиждащото око на Мухабарат; дори и бразилски еколози, използващи карти от Гугъл, за да показват скоростта, с която напредва обезлесяването на ...

Медведев излиза срещу Путин с губернаторско назначение

Tue, 09 Mar 2010 22:35:40 +0000

Матиас Шеп

Никита Белих с Дмитрий Медведев. Снимка: Пресслужба на президента на РФ

Никита Белих има трудни отношения с въоръжените сили. Въпреки това в Деня на защитника на Отечеството (23 февруари) като губернатор на Кировска област, отдалечена на около 800 км североизточно от Москва, той трябваше да присъства на церемонията в почит към руските военни ветерани. Руските области са подобни на федералните провинции и щати в Германия и САЩ и Белих представлява Кремъл в Кировска област. На тази важна дата в руския календар Белих явно не харесваше задълженията си. Личеше си, че обикновено красноречивият губернатор се чувстваше неловко, докато четеше речта си от лист хартия.

На сцената и зад трибуната осем войници стояха мирно, парадните им униформи искряха под прожекторите. На тях също им беше неловко в ситуацията. Военните смятат Белих за мекушав либерал и ръкоплясканието беше съответно вяло.Така че за Белих това появяване беше стъпка на вражеска територия - доскоро той беше гласовит противник на правителството.

Няма и две години, откакто полицаи в сивите униформи на частите за борба с безредиците арестуваха Белих по време на демонстрация. По онова време той беше водач на опозиционната коалиция “Другата Русия” заедно с Гари Каспаров, бившият световен шампион по шах и непримирим противник на министър-председателя Владимир Путин. И въпреки това преди година президентът Дмитрий Медведев назначи Белих за губернатор на Кировска област. Белих беше едва на 33 години.

Решението на Медведев да назначи водач от опозицията и бивш дисидент беше ясен сигнал. Макар че наставникът на Медведев и негов предшественик Владимир Путин иска да държи опозицията под контрол с всички средства, Медведев се надява да я спечели на своя страна, за да му помогне да прокара плановете си за модернизация. Но стремглавото повишение на Белих раздразни и старата гвардия в Кремъл, и удобно устроилия се местен елит, създал нещо като миниатюрен Съветски съюз, където улиците все още носят имената на Маркс и Ленин.

Белих имаше нужда от съюзници. Той доведе Мария Гайдар, 27-годишната дъщеря на бившия министър-председател Егор Гайдар, архитект на пазарната икономика в Русия, който ръководеше първото реформаторско правителство по времето на президента Борис Елцин. Мария Гайдар освен това си спечели известност с дързък протест. Ядосана от решението на Путин да премахне изборите за губернатори, тя скача с бънджи от мост, който се вижда от Кремъл, и разгъва транспарант с текст: “Върнете си ни изборите, мръсници такива!”

Сега, когато Гайдар вече отговаря за здравните и социалните въпроси в кабинета на Белих, тя трябва да се научи да управлява. Средните месечни доходи в град Киров, център на областта, са около 200 евро (272 долара), а 20 процента от жителите му живеят под прага на бедността. Въпреки че тя посещава болници и обяви откриването на първия частен дом за пенсионери, и Мария Гайдар, и шефът й са презирани от местните “ястреби”.

Президентът Медведев подкрепя своите “младотурци”. Макар че неговият предшественик Владимир Путин, докато командваше в Кремъл, назначаваше за губернатори предимно висши служители на разузнаването, повечето от 23-мата губернатори, назначени от Медведев, са млади, ориентирани към бизнеса технократи. Нещо повече, миналата година Медведев нарочно гостува на Белих, най-спорният от неговите назначения. Никой руски лидер не бе посещавал далечния Киров от 1824 г. - нито цар, нито комунистически генерален секретар, нито руски президент.

Така областта се превърна в нещо като полигон за изпитание на лидерството на Медведев, който ще покаже дали президентът може да прокара плановете за модернизация, които постави в центъра на своето управление. При условие, че остават две години до следващите президентски избори, мнозина се чудят дали той е способен да изгради своя собствена база на властта и най-сетне да излезе от сянката на Путин. ...

Топ 10 на най-мразените футболни отбори в света

Tue, 09 Mar 2010 22:32:41 +0000

Марадона, Каниджа и компания демонстрираха най-грозния футбол, игран някога на световни финали. Снимка: ибей.пх

Съперниците на осминафиналите в Шампионската лига Интер и Челси са два от най-недолюбваните отбора през последните години. Кои обаче са шампионите по омраза през годините - такава класация направи Goal.com.

10. „Реал Мадрид” на Рамон Калдерон

Рамон Калдерон побърка „Милан” с искането да вземе Кака, подлуди „Манчестър Юн” с опитите си да вземе Кристиано Роналдо – и в крайна сметка успя да го стори. Босът на Кралския клуб не спря да иска също Санти Касорла от „Виляреал”, както и Давид Вия и/или Давид Силва от „Валенсия”. Той побърка дори собствените си фенове с безумните предизборни обещания да вземе Сеск Фабрегас, Кака и Ариен Робен, но взе само последния, когото „Челси” и без това вече не искаше. Заради неадекватното си поведение този „Реал” на Калдерон печели последната позиция в десятката.

9. „Арсенал” 1986-95

„Скучен, скучен „Арсенал”. Това изглежда невероятно сега, когото „артилеристите” играят красив футбол при Арсен Венгер, но онзи тим под ръководството на Джордж Греъм в периода 1986-95, особено в последните му години, бе най-скучният в историята на футбола. Шотландецът, който по ирония на съдбата бе талантлив халф в годините си на „Хайбъри”, създаде състав със зловеща защитна четворка: Лий Диксън, Стив Боулд, Тони Адамас и Найджъл Уинтърбърн. Този „Арсенал” бе най-добрата английска версия на италианското катеначо от 60-те. „1:0 за „Арсенал” бе по-често съобщавано по радиото от тогавашния хит на „Пет Шоп Бойс” „Go West”. При отсъствието на кой знае какъв талант в отбора Греъм разчиташе най-вече на Йън Райт за голове. Тимът спечели дори две титли – 1989 и 1991, играейки с една идея по-офанзивно, но си спечели омразата на континента, когато ликува с КНК през 1994 година. „Арсенал” надви „Парма” на Джанфранко Дзола и Фаустина Асприля с 1:0 на финала, макар почти да не излезе от собствената си половина.

8. Италия - винаги

В глобален план Италия е може би най-мразената страна – особено в северна Европа, когато сблъсъкът на културите е твърде голям, за да бъде понесен. На футболния терен „скуадра адзура” стереотипно е представяна като прагматичен и ултрадефанзивен отбор, който загърбва невероятен атакуващ потенциал заради тактическите схеми. Казват, че те са измислили професионализма. Дърпането за фланелките, гмурканията, маменето на рефера – за всичко това италианците дори имат дума – „furbo” (лукав – б.р.).

Извън терена пък те са повод за ревност. Малцина биха отрекли, че италианските футболисти изглеждат много добре, за жените им да не започваме дори да говорим. Уверената и експресивна натура на много италианци е нещо, което със сигурност дразни нелатинските нации, които винаги се радват, когато „адзурите” отпаднат от световното първенство.

7. „Манчестър Юнайтед” – след 1993 година

След като спечели първата си титла от 26 години през 1993-а, „Манчестър Юнайтед” на сър Алекс Фъргюсън се превърна в хегемон на Острова. В следващите 17 години „червените дяволи” спечелиха още 10 титли, 2 пъти взеха и Шампионската лига. И докато „Юнайтед” е мразен в Англия заради успехите си, има и много други причини за това.

За мнозина те са просто един късметлийски тим – макар някои да биха нарекли това характер – заради огромния брой късни голове, които отбелязаха, особено през 90-те. Когато Фъргюсън спечели първата си титла през 93-а, това беше заради две попадения на защитника Стив Брус в добавеното време, обърнали мача с „Шефилд Уензди” от 0:1 до 2:1. Черешката на тортата е финалът в Шампионската лига с „Байерн” през 1999-а. Тогава „Юнайтед” бе надигран от първата до последната минута, но пак вкара два гола след 90-ата минута.

Феновете на тима често са определяни като „търсачи на слава” - иначе казано, те подкрепят отбора, ...

Българино, ти купи ли си билет за опера?

Tue, 09 Mar 2010 22:25:40 +0000

Само преди дни българите с гласуване избраха българското оперно чудо за най-значимо събитие в историята на страната през изминалия век (Vek.bnt.bg). То получи 26,56% от гласовете в телевизионната кампания и водеше убедително пред няколко други значими събития в живота на българите.

И на тоя фон от признание и национална гордост с операта и българските гласове, държавата дава мизерни трохи за няколкото опери в страната. Всеки директор и помощниците му – от София до Варна - се разчекват да търсят спонсори и да се молят на дебеловрати, които предпочитат чалгата, да им дадат пари за костюми, за материали да измайсторят декори, да си платят парното… А заплатите какви са мизeрни – даже не се коментира.

Що така се получава – нацията се гордее с оперните си гласове, а за операта пари няма. Но по-страшното е, че в операта и много зрители няма. Пак странно – хем оперното чудо е най-значимо за България, хем не ходим на опера.

Например Софийската национална опера е направила нова постановка – „Хофманови разкази” от Жак Офенбах. Интересът е слаб. За Верди залата се понапълва, ама за Офенбах…

Колко са оперните фенове в България, че да не могат да напълнят една зала за 1000 души? Ами само 2% от тия дето гласуваха, че българското оперно чудо е най-значимото на 20 век да отидат по веднъж на опера, билетите ще свършат.

Но…

Медиите не се интересуват от такива работи и ценителите на операта някой път дори не могат да научат за нещо ново. Телевизиите обръщат внимание на други неща, операта им е последна грижа, вестниците – също.

Чуват се дори гласове да закриват опери и да съкращават хора – за какво били нужни…

Никой не може да пресметне каква щета е това – да ограничиш културната среда, да намалиш хората, които се занимават с музика, декори, които просто правят България едно по-културно място за живеене. Защото на мястото на тези музиканти няма да седи празно – намъква се простащината.

Затова, българино, иди си купи билет за опера. След като държавата ти не помага на операта, помогни й ти. Така помагаш на себе си.

Марионетна война между Индия и Пакистан се води в Афганистан

Tue, 09 Mar 2010 22:25:36 +0000

Елизабет Рош

Вечните съперници в Южна Азия Индия и Пакистан днес водят битка за влияние в Афганистан - ново съперничество, което подклажда атентати срещу индийски мишени в страната, тероризирана от талибаните, смятат анализаторите. Неотдавна седем индийци, сред които и правителствени служители, бяха убити при талибанско нападение в Кабул. Два атентата срещу индийското посолство в Кабул бяха извършени през юли 2008 г. и октомври 2009 г.

Пакистанската ислямистка групировка Лашкар-е-Тайба, която Индия обвинява в организиране на атентатите в Мумбай през ноември 2008 г., отрече пред АФП да е замесена в атентата в Кабул от 26 февруари. “Целта на атентатите е да принудят Индия да напусне Афганистан”, твърди Рахул Рой-Чаудхури, експерт по Южна Азия в Института за стратегически изследвания в Лондон. “Индия и Пакистан се опитват да ограничат взаимно влиянието си, тъй като имат съперничещи си интереси” в тази страна, смята той.

След повече от две десетилетия без никакво влияние в Афганистан, Индия веднага установи дипломатически връзки с новото правителство след падането на талибанския режим през 2001 г. Оттогава Делхи е вложил 1,3 милиарда долара в различни програми за подпомагане и възстановяване и стана най-големия донор в района. Около 4000 индийци работят по изграждането на инфраструктурата в Афганистан. Дори новият афганистански парламент бе построен от Индия.

Според анализатори, именно това “нежно влияние”, проникнало с течение на времето в страна, която Пакистан смята за свой “заден двор”, е разтревожило Исламабад. Според Джей Алегзандър Тайър, експерт от Американския институт за мира във Вашингтон, Пакистан вижда в намесата на Индия в Афганистан, “нещо като опит за обсада”. “Пакистан разчита на Афганистан в “стратегическа дълбочина”: в случай на нова война с Индия, Кабул ще подкрепи Пакистан”, добавя специалистът по отношенията между двете ядрени сили.

Делхи, от своя страна, иска да бъде сигурен, че екстремизмът в Кабул няма да укрепне, опасявайки се, че това би довело до радикализиране на индийските мюсюлмани и до нови нападения, насочени срещу Индия, допълва той. Правителството в Исламабад очевидно смята, че ангажимента на Индия в Афганистан е заплаха и “излишно усложнение”. “Имаме сериозни доказателства, че Индия използва Афганистан за дестабилизиране на Пакистан”, заяви наскоро говорителят на пакистанското външно министерство Абдул Басит без повече подробности.

Откакто през 1947 г. едновременно получиха независимост, двете страни съпернички са водили три войни помежду си, две от тях - за оспорвания район Кашмир. През 2004 г. Делхи и Исламабад започнаха мирен процес, който позволи да отслабне напрежението, но атентатите в Мумбай през ноември 2008 г., за които Индия обвинява пакистанска ислямистка групировка, прекъснаха диалога за повече от година. Делхи обвинява съседен Пакистан, че подкрепя ислямистките групировки, действащи срещу Индия, и вижда сянката на пакистанското разузнаване в атентатите срещу своето посолство в Кабул.

“Пакистан и Индия все повече се въвличат в нещо като война чрез подставени лица в Афганистан”, смята пакистанският анализатор Рахимула Юсуфзай. Удай Бхаскар от Националната морска фондация - базиран в Делхи мозъчен тръст - споделя това мнение: “Всички тези атентати имат връзка с Пакистан, било чрез материална подкрепа, било защото там намират убежище извършителите им”, пояснява той.

По БТА

Глобалният джихад завладява Кавказ

Tue, 09 Mar 2010 22:25:07 +0000

Ейми Ферис-Ротман

Терористът Доку Умаров. Снимка: нюзленд

Ислямисткият бунт в севернокавказкия регион на Русия изглежда мутира от народно сепаратистко движение в глобален джихад (свещена война), чиито цели, пропаганда и поддръжка идват отвън. През февруари най-търсеният партизанин, чеченецът Доку Умаров, се зарече в изявления по ислямистки уебсайтове, че ще разгърне офанзивата си от доминирания от мюсюлманите Северен Кавказ до сърцето на държавата, сеейки опустошение чрез джихад. Тази закана последва ескалация на насилието през последната година под формата на престрелки и самоубийствени атентати срещу властите в планинския севернокавказки регион - особено в Чечения, която от средата на 90-те години на миналия век стана арена на две сепаратистки войни, и в съседните на нея Игушетия и Дагестан.

Местните мюсюлмански лидери и бунтовниците си разменят обвинения в богохулство и престъпления. Но след като Съветският съюз години наред подтискаше религията, днес и двата лагера одобряват възраждането на исляма, което предизвика строителството на пищни джамии, държавно спонсорство за хаджийски пътувания до Мека и кипящ интерес към изучаването на арабски.

Александър Черкасов, който от 15 години следи ситуацията в Северен Кавказ за правозащитната организация “Мемориал”, отбелязва, че в миналото бунтовниците са искали свобода от Русия - борба, която са водили от 200 години, докато днес са повлияни от джихадизма - световната война срещу предполагаемите врагове на исляма. “Част от това е роден продукт. Корупцията кара мнозина да търсят онова, което наричат истински ислям, но политическият ислям, прокарван чрез чуждо финансиране и бунтовници, със сигурност играе някаква роля”, каза той за Ройтерс.

В началото на февруари Русия съобщи, че нейните сили за сигурност убили в Дагестан оперативен сътрудник на Ал Каида, египетския бунтовник Махмуд Мохамед Шабан, който според Федералната служба за сигурност (ФСБ) е мозъкът на няколко бомбени атентата.

Безбройните уебсайтове, превърнали се в характеристика на бунтовническата дейност, показват видеоклипове на “мъченици” - нещо, което до преди пет години бе непознато в региона. Участниците са главно местни мъже на фона кавказки флагове, които рецитират нещо на арабски преди да се отправят на самоубийствена мисия. Миналата година водещият идеолог на Ал Каида, йорданският шейх Абу Мохамед ал Макдиси, направи публични изявления в подкрепа на Доку Умаров и други кавказки бунтовнически лидери. Според представители на американското разузнаване Макдиси е главен идеолог на джихада и упражнява по-голямо влияние върху доктрината на ислямизма, отколкото водещи фигури като Осама бин Ладен и Айман Зауахири. Миналата година в отворено писмо до Умаров, публикувано на ислямистки уебсайт, Макдиси каза: “За мен е голямо удоволствие да изразя своето единомислие, покровителство и подкрепа за муджахидините в Кавказ”.

Бунтовническият лидер Александър Тихомиров (руските служби за сигурност съобщиха, че са го ликвидирали в началото на март заедно с още 8 терористи - б.р.) е виден духовник, който сменя името си на Саид Бурятски по името на родната си източносибирска Република Бурятия и преминава дългогодишно обучение за джихад в Египет, където научава арабски, казват политическите анализатори. Бурятски пое отговорност за най-кървавата атака за последните четири години в Северен Кавказ, която бе извършена миналия август. Тогава атентатор самоубиец отне живота на 20 души и рани 138 в полицейски участък в Ингушетия.

Кристофър Лантън от Международния институт за стратегически изследвания в Лондон каза за Ройтерс, че “джихадизмът” в Северен Кавказ се “стимулира” главно чрез връзки с Афганистан и Близкия изток, основани на смесица от контрабанда и търговия плюс ислямски неправителствени организации и благотворителни фондации. ФСБ, наследила КГБ, отдавна твърди, че бунтовническата дейност има връзки с Ал Каида, въпреки че лидерите в региона отричат. “Засякохме голямо финансово влияние от Афганистан и Пакистан”, каза Сергей Гончаров, лидер на група ветерани от елитен отряд на КГБ.

Критиците на Кремъл обаче казват, че правителството обвинява Ал Каида, за ...