Не ми кряскайте за морал (Или защо подкрепям, макар че не подкрепям)
Близо половин година протести. Публична консумация на кафета, разпъване на палаткови лагери, разходки с детски колички, трупане на барикадни павета, чупене на бели автобуси. Развихряне на пърформънси, бурлески, хепънинги, голи гърди стил „Дьолакроа”, тромави пантомими от трупи менестрели, улични концерти с виенски роял и африкански вувузели. Напоследък и студентски окупации. Спални аудитории, вериги по вратите, лозунги и транспаранти по прозорците, огромно пубертетско самочувствие (едно девойче ми заяви по телевизията: „Ние, недоволните, движим времето!” – то, не че не е истина, но е истина за вечно недоволните; на няколкодневно недоволство му е още раничко да движи каквото и да било, камо…