Мамещата тайна на Кафка

Венцеслав Константинов. Снимка: личен архив

За нашите млади години Кафка си остана мамеща тайна, забранен плод на познанието. Малцина бяха чели произведенията му, но всички говорехме за него, използвахме имена и факти, взети от обяснителната литература, обсъждахме чуждите възгледи, но самия Кафка не познавахме. Ах, тези безкрайни среднощни разговори за Кафка!

Не по-различно беше положението с критиката. Десетилетия след смъртта си Кафка продължаваше да буди неприязън, подозрения, страх, погнуса; него все така го заклеймяваха като зъл дух на упадъка и разложението, опасен за душевното здраве и културата…
Стотиците монографии и студии върху „пражанина“ осветляват една или друга страна на творчеството му, но по правило те говорят повече за изследователя, отколкото за самия писател. Кафка се изплъзва на умозрителните тълкувания – всеки открива у него толкова, колкото при проникването в лабиринта от странни образи и внушения може да открие у себе си. Загадката Кафка – това е сякаш тайната на творчеството, да не кажем тайната на самия живот. Защото животът на този писател е тъй органично слят с произведенията му, че всеки негов ред е пулсиращ отломък от физическото му и духовно същество.

Семейна среда

Няколко са видимите определящи фактори в художествения космос на Франц Кафка. На първо място това е семейната среда, в която е израсъл писателят, и отношенията вътре в нея. Роден през 1883 година, Кафка е единствен син и първо от четирите деца на среден търговец от еврейски произход. Бащата, Херман Кафка, се е преселил в Прага след дълго и бавно замогване из провинциалните градчета. Той е деспотична натура, човек с великански ръст, изпълнен със себеохранително презрение към литературните начинания на своя наследник.

В този тежък конфликт с виталния и земен баща Кафка се оказва сразен и отхвърлен – в семейството той завинаги ще остане чужденец. В прочутото „Писмо до бащата“ Кафка разкрива трайната атмосфера на угнетеност и самота в дома. Той и трите му сестри изпитват към създателя си страх, примесен с уважение и преклонение – традиционни чувства в старите еврейски семейства. В това писмо вече проличава скритата борба между силата и безсилието, така характерна за творчеството на Кафка.

Синът се обръща към властния баща с думите: „Ти наистина често ни виждаш заедно… ние си шушукаме, смеем се, от време на време долавяш, че споменаваме името ти. Добиваш впечатлението, че сме дръзки заговорници. Странни заговорници! Вярно, ти открай време си главната тема както на нашите разговори, така и на нашите мисли, но в действителност ние се събираме не за да скроим нещо срещу тебе, а за да обсъдим заедно този ужасен процес, който се води между нас и тебе – и то с пълно напрежение, духовитост, сериозност, любов, упорство, гняв, неприязън, преданост, гузност, с всичките сили на ума и сърцето си, оглеждаме го от всички страни, по всякакъв повод, отблизо и отдалеч – този процес, в който ти непрестанно настояваш да си съдник, а в действителност (тук оставям открита възможността за всякакви заблуди) поне до голяма степен си също така слаба и заслепена страна, каквато сме и ние.“

Към майката – кротка и безволева жена с аскетичен дух, изцяло покорена от мрачното обаяние на бащата – Кафка изпитва дълбока и несподелена привързаност, граничеща със самоотречение. Единствен проблясък в семейството е отношението му с най-малката сестра Отла, която го обгръща с критично състрадание. Невъзможността да се приспособи към условията в родния дом, към „света на бащата“ Кафка е пресъздал в разказа си „Присъдата“ и особено внушително в новелата си „Преображението“.

„Малкия човек“

Значение за оформянето на основната художествена проблематика на Кафка има също сблъсъкът му с живота на „малкия човек“, който е изложен на непроницаемите механизми на бюрокрацията и произвола на общественото управление. По настояване на бащата синът завършва юридическия факултет на Немския университет в Прага и постъпва като стажант в съда, където се занимава с наказателни, а после и с граждански дела. Там той прониква в скритите мотиви на правораздаването, става свидетел на редица абсурдни „процеси“ и „присъди“. Според Елиас Канети Кафка е опознал и изобразил властта във всичките й разновидности.

А с безчовечната експлоатация писателят се сблъсква в Застрахователния институт за трудови злополуки, където като чиновник прекарва цяло десетилетие. Той опознава бита на наемните работници, отчуждаването им от продуктите на техния труд, от околния свят и накрая от самите себе си. В дневника си Кафка ще запише: „Вчера във фабриката. Момичетата – в нетърпимо мръсни и развлечени рокли, с коси, разрошени като при събуждане сутрин, с каменно изражение по лицата, породено от неспирния шум на трансмисиите и различните автоматични, ала постоянно спиращи машини – не приличат на хора, тях не ги поздравяват, не им се извиняват…“

А в разговор с близкия си приятел, писателя Макс Брод, Кафка споделя: „Колко скромни са тези хора! Те идват при нас да молят. Вместо да щурмуват учреждението и да направят всичко на пух и прах, те идват и молят“. Впечатленията си от духовното и физическо осакатяване на „малкия човек“ Кафка е вложил в разказа си „В наказателната колония“.

Страх и копнеж

Към тези фактори се прибавя още един: интимният живот на писателя е белязан от същата неувереност, от постоянен „страх и копнеж“. Това го довежда до неразрешими противоречия, изпълва го с дълбоко отчаяние. Кафка се бои от самотата на ергенството, жадува за свое семейство и дом, за трайна човешка близост. Пак в писмото до баща си той възкликва: „Да се ожениш, да създадеш семейство, да приемеш всички деца, които се родят, да ги опазиш в този несигурен свят и дори донякъде да им дадеш насока – това по мое убеждение е най-голямото, което изобщо може да постигне един човек.“ И в същото време Кафка се чувства неспособен за брак, тръпне при мисълта за съвместен живот, опасява се, че той може да навреди на творчеството му, макар да очаква от него нови подтици.

През лятото на 1912 година Кафка среща берлинчанката Фелице Бауер – момиче „с костеливо пусто лице, което открито носи своята пустота, с почти пречупен нос, с руса жилава коса и мощна брадичка“. След две години на нередовни и изтощаващи отношения двамата се сгодяват, но само подир месец Кафка връща годежа. Не след дълго те отново се срещат и подир още две години, през лятото на 1917 година, за втори път се сгодяват. През същата есен лекарите установяват у Кафка напредващо заболяване от туберкулоза – писателят е имал силен кръвоизлив – и още през зимата той пак разваля годежа си.

На следващата година Кафка се запознава с младата Юлия Вохризек и двамата се сгодяват – но и от този женитбен проект не излиза нищо. През 1920 година Кафка се сближава с пражката писателка и негова преводачка Милена Йесенска, която е омъжена и живее във Виена. (Тя загива през 1944 година в концлагера Равенсбрюк.) Цели две години двамата взаимно се изтезават в писмата си и накрая се разделят. Малко преди смъртта си, в курорта Мюриц на Балтийско море, Кафка се свързва с двадесетгодишната полска еврейка Дора Диамант и, отдал се единствено на писателското си дело, живее с нея до своя край.

Кафка умира във Виена през 1924 година, на ненавършени четиридесет и една години. Всички тези лутания, невъзможността да намери за себе си трайна обвързаност в интимния живот засилват чувството му на срам и самоненавист. Кафка схваща себе си като прокълнат от съдбата неудачник.

Из книгата на Венцеслав Константинов „Флейтата на съня. Литературни етюди”, подготвена от ИК Сиела

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.