Или се съгласявай, или млъквай (за демокрацията, интернет и форумите)

сп. Либерален преглед

Тези дни в списанието ми (б. р. – онлайн изданието “Либерален преглед”) се получи една много интересна критика, насочена против начина, по който го правя. Серкан Исмаил, млад и много буден български турчин, който от години живее в Испания, предложи идеята за по-широко читателско участие (под формата на теми и връзки към други издания, които да се предлагат от читателите), на което аз отговорих, че тази форма може би е подходяща за интернет-форумите, но не и за едно списание. Качеството на изданието не може да бъде запазено, ако в правенето му започнат да участват много хора и съдържанието му започне да се определя чрез някакъв вид консенсус, както става при отворените интернет-платформи (форуми и големи съвместни проекти, най-известният от които е Уикипедия). Предложения за текстове могат да дават всички – както се и прави още от самото стартиране на изданието – но окончателното решение за подбора трябва да идва от едно място (нека да го наречем „редакционен екип“, въпреки че в случая той се състои от един човек).

Спорът завърши без резултат, в което няма нищо лошо, но общо взето, принципният въпрос – дали може да има „демократичен подход“ при правенето на някакъв вид медия, претендираща да предлага качество – си остана неразчепкан.

Какво представлява демокрацията?

Докъде се простират границите на демокрацията и в каква степен Интернет прави тяхното разширяване възможно?
Първото важно нещо при разбирането на демокрацията е, че тя е средство за постигане на консенсус, а не за търсене на някакъв вид постижения, надхвърлящи границите на средността. (Употребявам тази дума, за да се разгранича от другата възможна дума – „посредственост“ – която е негативно натоварена. Остава си факт обаче, че политиката е изкуство на компромиса, а повечето компромиси на тоя свят се постигат най-лесно на нивото на посредствеността.)

Силата на демокрацията е не толкова в управленческата ефективност, колкото в това, че тя успява да осигури стабилна база за граждански мир и платформа за разгръщане на обществения потенциал. Оттук и нейната сравнителна бавност и неефективност в сравнение с други, недемократични форми на управление, която обаче – в дългосрочен план – винаги бива компенсирана, при това с излишък, от изключителната стабилност на системата. Всичко друго гърми, рано или късно, докато демокрацията оцелява. В това се състои най-голямото й предимство пред всички останали обществени системи.

А на какво се дължи това предимство? Елементарно – това е единствената форма на управление, при която има някакъв реален и широк обществен контрол над управляващите (избори, разделение на властта, свободна преса, открити обществени дебати и пр.)
Всичко това е АВС на политическата наука и аз не бих се разпростирал върху него, ако то не служеше като естествен контрапункт на следващото твърдение, а именно: „Демокрацията не може да служи като метод на управление в областите, където целта е постигане на някакви над-средни (а в някои случаи – изключителни) постижения.“

Но защо това е така? Отново елементарно – придържайки се към казаното досега, широкият консенсус не е никаква гаранция за постигане на нещо над-средно, дори напротив (имам пред вид един консенсус от повече или по-малко широк и отворен характер, какъвто е обществено-политическият; тук изключвам консенсуса, постиган от специално подготвени експерти, който служи при повечето управленчески форми, където целта е изключителност, или excellence,  за да употребя по-доброто англоезично понятие).
Тук примерите говорят много по-добре от теоретични разсъждения.

Бизнес: Когато някъде в началото на 2000-те години Стив Джобс, харизматичният шеф на Apple Computer, представи новата стратегия на фирмата, свързана с отдалечаване от персоналните компютри и навлизане в пазара на малки устройства, на които всички по онова време гледаха като на електронни пищялки, половината свят изпопада от смях. Сега, десет години по-късно, всички признават неговата далновидност. А дали успехът на Apple би бил същият, ако тогава служителите на фирмата биха гласували?

Култура: Повечето допитвания до общественото мнение, засягащи въпроси на културата, водят до катастрофални резултати. Да вземем за пример само толкова популярните навсякъде по света обществени четения, целящи да излъчат – въз основата на консенсус – най-добрите литературни произведения. Резултатите говорят сами за себе си, включително и у нас. Ако Нобеловата награда се даваше въз основа на обществен консенсус, носителката й нямаше да се казва Херта Мюлер (Херта коя?, както възкликна целият свят миналата година), а Дж. К. Роулинг.

Спорт: В случаите, в които все пак се стигне до разрушаване на принципа на йерархията и се въведе „демокрация“, резултатите отново са катастрофални. Известно е, че треньорът на немския национален отбор по футбол – както и повечето треньори по света – не допуска никакви дискусии, когато става дума за подбора на играчите и стратегията на отбора.

А каква е връзката между медиите (пресата) – и всичко това?

Медиите са не само четвърта власт, но и основното – и може би най-важно – училище по демокрация. Изгубят ли качеството си, те автоматично губят и авторитета, а заедно с него – и възможността за формиране и направляване на публичния разговор. В момента, в който повечето вестници се превърнат в “Уикенд”, общественият разговор автоматично навлиза в уикенд.
Но, може да се възрази тук, интернет радикално променя правилата на играта, давайки на участниците в дебатите толкова много информация, че на практика всички те се превръщат в експерти. Един образован и просветен, но не специално подготвен човек – какъвто в конкретния случай е и издателят на „Либерален преглед“ – може да взема правилни решения и без експертни познания. Всеки човек може да участва при оформянето на интернет-съдържанието – и големите проекти в него, като например Уикипедия, непрекъснато доказват това.
На това място поставям моментална точка и твърдя, че Уикипедия не може да служи като пример за постижение от някой от видовете, които изредих по-горе. Нещо повече – тя не може да се сравнява с което и да е медийно издание, тъй като при нея става дума за повече или по-малко фактическо, тоест подлежащо на проверка и обективна дискусия, съдържание.

Много по-подходящо за сравнение от тази гледна точка е съпоставянето на блогосферата от една страна – и класическите медии от друга. Факт е, че блогосферата постепенно изтласква от пътя си всичко, което не е безплатно и това дава основания на много техно-оптимисти да твърдят, че бъдещето вече е тук и че място за съмнения няма. Хората гласуват с вниманието си, всеки ден. Вестниците – и професионалната журналистика заедно с тях – са нещо, което принадлежи на миналото. В Прекрасния Нов Свят на свободните медии няма място за скъпоплатени, тромави и тормозени от различни професионални кодекси хора. Те просто са прекалено бавни и светът ги подминава. Инак щяха ли да фалират с такава бързина?

Дали качеството и дълбочината на информацията, предлагана от блогосферата, може да бъде сравнявано с онова на класическата преса? И ако не, то компенсира ли се в достатъчна степен липсата на качество от огромното количество, както и от принципната липса на цена?
Моят отговор е просто „Не“. Единственото, нещо, което блогосферата безспорно върши, е прехвърлянето на задачата за филтриране на информационното съдържание от доставчика към получателя на информацията. Но това е свързано с огромни рискове по отношение способността на публичната сфера да изпълнява основната си роля, а именно да поддържа демокрацията чрез подаването на професионално подготвена, експертно пресята и в края на краищата, качествена, информация. В момента, в който всеки от нас се превърне в Уолтър Кронкайт (б. р. – дългогодишен водещ на новините по най-гледаната американска телевизия в края на 20 век), демокрацията изпада в непосредствена и остра опасност.

Блогосферата, улеснявайки възможностите за обратна информация, тоест за диалог между доставчиците и потребителите на информация, същевременно ускорява и процесите на филтриране, тоест несъзнателен подбор на събеседници, които са на едни и същи, или много сходни, позиции. Всеки от нас, който е имал неприятното преживяване да попадне в сравнително затворената среда на който и да е от по-известните форуми, много скоро установява, че най-важното правило там обикновено е: „или се съгласявай с нас – или си затваряй устата“. Цивилизованите разговори между хора, които са на различни мнения, но въпреки това се изслушват и търсят допирни точки, все още са голямо изключение в интернет-форумите. Това, разбира се, не е случаят при класическите медии, където обратната връзка също бива филтрирана, преди да достигне читателите.

На второ място, при повечето от дискусиите и разговорите в интернет липсват посредници, което ги прави да приличат много повече на разговорите, които водим в личното си пространство, отколкото на значително по-сдържаните и премислени неща, които бихме казали в класическата преса. Когато към това се прибави и факторът анонимност, който е всичко друго, но не и „цивилизаторски“, нещата придобиват една окраска, която ги прави ярко недемократични, нецивилизовани, изострени и подклаждащи конфронтация, а не консенсус. Едва ли е необходимо да се уточнява, че това не е училище за демокрация.

На трето място, повечето активни участници в блогосферата – поне засега – изглежда са млади хора със сравнително силен активистки манталитет, привърженици на точно определени, сравнително фиксирани идеи. Това отново не е нещо, което насърчава диалога между разномислещи.

Достъпността и изобилието на информация в интернет са безспорно обществено достижение, но не и автоматична гаранция за прогрес под мотото „всеки гражданин – собственик на медийно присъствие“. Демокрацията се нуждае не само от гаранции за свобода и информираност, но и от добре функциониращи, стабилно и професионално поддържани механизми за дебат и достигане на консенсус, каквито днешните форми на блогосферата не са. Налице са множество идеи за евентуални алтернативи или нови форми на класическата комерсиална преса (финансиране от частни фондации или донори; обществена система за финансиране по модела на телевизията и радиото; национални фондации за журналистика, чиято поддръжка да се определя от размера на адуиторията). Засега обаче всички те си остават музика от бъдещето. А класическата, базисна за функционирането на демокрацията преса си отива с всеки изминал ден, без на нейно място да се е появил някакъв достоен заместител.
Това би трябвало да разтревожи всички ни. Тук. И сега.

Със съкращения. Виж целия текст в сп. „Либерален преглед„

––––––––––––

* Златко Енев е редактор и издател на онлайн изданието „Либерален преглед“. Живее и работи в Берлин. Заглавието е на редакцията.