Съветската армия и българската модерност
сп. Либерален преглед
Темата ме занимава от 1992 година. Близо 10 години по-късно намерих кураж да я поставя на публично обсъждане – по време на втория ми мандат като общински съветник от Движение Гергьовден в София. Да кажем, че беше посрещната от моите колеги-политици с разбирането, с което людоеди биха посрещнали вегетерианско меню. Нямах с тях по-голям проблем от този, който е имал Кортес с Монтесума – пълно езиково разминаване. За жалост нямах и нито шанса, нито мускетите на Кортес.
Музей на модерното изкуство в София – Съветската армия и българската модерност
В много европейски градове има паметници на съветската армия. В много малко европейски градове няма музей на модерното изкуство. София е един от тези градове.
Защо имаме Паметник на съветската армия се учи по история в училище и причините – общо взето – са известни. Най-накратко: коренят се в онази особеност на националния ни характер, благодарение на която за повече от 500 години столица на България е бил красивият град Истанбул…
Защо нямаме музей на модерното изкуство е по-сложна и по-нова тема. Вероятно това се дължи на обърканата, доста политизирана и провинциално плаха наша представа за модерността. Българската модерност е винаги нещо, което ни се случва отвън, а не нещо, което правим сами за себе си. Българската модерност е внос на артистични и политически модели, което честно навличаме с възторга на Алафрангата, без изобщо да ги осмислим или поставим в някаква естесвена традиционна среда.
От паметник – в носеща колона
Предложението ни беше Паметникът на съветската армия да не се разрушава, да не се демонтира, да не се мести в някакъв резерват за социзкуство. Предлагаме от символ на победоносното съветско оръжие да го превърнем в носеща колона на един, много нужен на София музей на модерното изкуство. Целият паметник се описва в една стъклена, полифункционална пирамида, с поставени на различни височини изложбени зали, закрити и открити пространства, в които да се помещават постоянни и специални експозиции, инсталации и нарочни спектакли на модерното изкуство. Постройката е от метал и стъкло в надземната си част. Под земята слиза на два или три етажа, в които се помещава паркинг, археологическа част и не много административни помещения. Булевардът предлага удобни влизания и излизания в комплекса. Паркът наоколо запазва целостта си. Сградата е „въздушна“, не затиска града, приятна за окото – в една хармонична линия със стадиона и университета
Символът – закритият паметник
Закриването на паметника, превръщането му от екстериорен символ в артистично и същевременно практично интериорно решение решава следните въпроси: сваля от дневен ред проблематизирането на историческото наследство. Не накърнява ничии чувства, подчертава монументалността и слепия ни възторг от един инцидент в българската история, превръщайки го в музеен експонат. От исторически символ той се превъплъщава в образец на монументалното пластично изкуство – просто един експонат – огромен, редом с другите, но в никакъв случай не по-значим. Това ще бъде „закритият паметник на България“. Без да се накърнява паметта, тя ще бъде прибрана там, където и е мястото – в музея.
Човекът, градът и мечтите
Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му. Тъжно и тъпо е Паметникът на съветската армия да е по-висок от мечтите ни за града, в който живеем. Като не броим хотелите, последната голяма модерна сграда в София е НДК. Ние заслужаваме да помечтаем за един софийски артцентър, по подобие на символните сгради – например в Париж и Лондон, които са едновременно практични и красиви, извадени от комерсиална функционалност, символи на стремежа на обитателите на един град към хармония, приемственост и модерност. Всъщност ние заслужаваме това, което имаме. Няма как да станем такива, каквито искаме, без да престанем да бъдем това, което сме. Превръщането на Паметника на съветската армия в музей на модерното изкуство е една смела крачка, която бих желал да направя заедно със столичани.