Сърбия – новата Ваймарска република?
Холандският парламент гласува единодушно отлагането на кандидатурата на Сърбия за членство в Европейския съюз поне до декември. Парламентът взе това решение, въпреки че 26 държави членки на ЕС дадоха да се разбере, че подкрепят кандидатурата на Белград. Освен това той взе решението след като държавният секретар на Съединените щати Хилари Клинтън направи силни изказвания по време на посещението си на 12 октомври за прозападното правителство на Белград, особено за сръбския президент Борис Тадич, като назова Сърбия „лидер в Европа“ и като предложи безусловната подкрепа на Вашингтон за стремежа на Белград за присъединяване към ЕС.
Решението на Холандия бе възприето в Сърбия като реакция на безредиците в Белград на 10 октомври, ръководени от добре организирани и мотивирани насилствени националистически групи, самозвани „патриотични движения“, и последвалите вълнения на 12 октомври в Генуа по време на футболната среща между Италия и Сърбия, организирани отново от някои от тези елементи. Холандия обаче най-вероятно щеше да вземе същото решение, въпреки събитията в Белград и Генуа, главно в резултат на комбинацията от холандската политика, която се обърна към дясното пространство и съответно е против разширяването на ЕС, и настояването за придържане на ЕС към изискването за покриване на определени стандарти за членство, независимо от предполагаемите геополитически ползи.
Холандското решение за Сърбия може би не е най-добрият избор за ключово събитие на деня. Но ако историята ни учи на нещо за Балканите, то е, че предполагаемата им незначителна политика има тенденцията да заставя силите да променят своя фокус в посока на известната ни нестабилност. През 2000 г. сръбският лидер националист Слободан Милошевич, който бе обвинен от Запада за повечето етнически сблъсъци в бивша Югославия, бе свален от власт от, както изглеждаше тогава, прозападен народен бунт. Според Запада бунтът като че ли завърши процеса на десетгодишно геополитическо вълнение в Сърбия, защото подстрекателите на бунта, студентското движение „Отпор“, бяха ориентирани изцяло към европейското бъдеще на Сърбия.
Бунтът обаче, както се случва с повечето коалиции, събрали се за свалянето на даден лидер, доведе до смесица на перспективите от твърдите националисти до ултралибералите за това каква трябва да бъде Сърбия. Успехът на бунта бе повече в резултат на неуспеха на Милошевич да насочи опозиционните сили една срещу друга, отколкото в резултат на ясен консенсус за бъдещето на Сърбия. „Ние бавно очертаваме портрета на Сърбия, която през последните десет години започва да наподобява Ваймарската република“.
Проблемът на Сърбия обаче не бе само в това, че опозицията бе обединена единствено от желанието си да свали Милошевич от власт. Проблемът бе също, че свалянето на Милошевич не бе наистина насилствена революция, което позволи на институциите и структурите от времето на Милошевич да си останат същите. Цивилната бюрокрация, която той ръководеше, организациите за подсилване на закона, които той старателно ухажваше, за да му служат, както и сложните взаимовръзки между организираната престъпност и държавата, които той целеустремено насърчаваше, си останаха същите.
Прозападното правителство, което дойде на власт след него, начело с премиера Зоран Джинджич, смени ръководителите на службите, но имаше неблагодарната задача да прекъсне влиянието и връзките между сръбския подземен свят и правителството. Заповедите на правителството бяха очевидно игнорирани или заобикаляни чрез използването на информатори в ключовите институции за подсилване на закона или в разузнаването до мрежите на организираната престъпност. Фактът, че Джинджич е имал донякъде успех в усилията за елиминиране на сивия сектор на организираната престъпност се разбира сега, защото в крайна сметка през 2003 г. това му коства живота.
Въпреки че ситуацията като цяло стана доста по-стабилна – Сърбия проведе на няколко пъти относително спокойни избори и прехвърли властта от националистическо на прозападно правителство през 2008 г., държавата не успя да се стабилизира. Конфронтацията с организираната престъпност и насилствените националистически групи все още е нещо, с което Белград не иска да се заеме напълно, не поради липса на политическа воля, а поради очевидна липса на капацитет
Именно на това се базира категоричната позиция на Холандия. Западът дълго време беше скептичен по отношение на политическата воля в Сърбия да се изправи пред своето минало. Събитията обаче през последните дни в Белград и Генуа всъщност показват, че за Сърбия проблемът е повече в невъзможността да се справи със ситуацията, което в много отношения е по-сериозен проблем. По-добре е да си донякъде упорит, но способен, отколкото очевидно да ти липсва сила в държавата. Най-малкото, защото първото може да бъде поправено с малка промяна в нагласата; а второто може да мотивира екстремистките групи да продължат да заплашват правителството.
Същевременно не е задължително Белград да покаже липсата си на капацитет и да поиска помощ, защото ако Европа разбере колко безсилно е правителството, не може да се гарантира, че ще се опита да ускори членството на страната в ЕС. А това е точно така във времето, когато Европа е погълната от институционални и икономически проблеми, провокирани от финансовата криза. Сръбският президент Борис Тадич, също като Джинджич, в крайна сметка е изправен пред почти невъзможната задача да прикрие липсата на капацитет на Белград, като предлага на Европа извинения, докато се справя с непостигнатите очаквания на електората си
Междувременно в Сърбия футболните запалянковци, за които се опроверга предположението, че са просто спортни фенове вследствие на добрата им организация, насилствената история от участието в етническото прочистване през 90-те години и връзки с организираната престъпност и националистическите групи, постоянно намират нови членове сред безработната, отчуждената и не виждаща бъдеще младеж. Поколенията от 90-те години не могат да направят паралел със златните години от времето на Югославия и възприемат като нещо нормално политическото вълнение, уличното насилие и екстремния национализъм. Сърбия и нейната младеж също така са донякъде разочаровани, ядосани и загрижени, особено по отношение на Запада.
Западът извърши тримесечна бомбена атака срещу Сърбия през 1999 г., предложи на практика единодушна подкрепа за независимостта на Косово и в крайна сметка накара Белград да приеме модерния еквивалент на Германия от Първата световна война за ролята на Белград в конфликтите през 90-те години. Едновременно с това икономиката е в състояние на колапс в резултат на комбинацията от продължителна политическа нестабилност, която прогонва значимите инвестиции, и продължаващата глобална икономическа криза. Средната месечна заплата в момента е по-ниска от тази в съседна Албания, което за сърбите е равносилно на цивилизационен крах. Именно това са причините за екстремизма тази седмица
Ето тук ние бавно разпознаваме портрета на Сърбия, която през последните десет години напомня на Ваймарската република. В сравнение с 15-годишното съществуване на Ваймарската република, Сърбия има няколко поражения: накарана да приеме поражението и вината за войните, които вярва, че е загубила благодарение на интервенциите на Запада, тя продължава да изплаща греховете на един режим, който вярва, че е отхвърлила сама, и накрая е изправена пред икономическа криза, която не може да контролира и с която не може да се справи сама.
И за да влезе отново в клуба на западните нации, тя, подобно на германската република от времето между двете световни войни, въведе демократични институции във време, когато борбата срещу насилствените националистически групи изисква особено тежка, силно недемократична ръка. Най-голямата опасност за Сърбия не е, че държавата ще се разпадне, а че, както във Ваймарската република, определени политически сили в страната в крайна сметка ще решат, че е по-лесно да се правят компромиси с екстремистките групи, отколкото да продължат да се опитват да стабилизират републиката на фона на препятствията в международен и вътрешен план. А в такава Сърбия глобалният фокус може бързо да бъде изместен обратно на Балканите.
По БТА