Европа на две скорости

Иън Мартин

Понятието „Европа на две скорости“ не е ново. През последните две десетилетия са се правили различни опити да бъде наложено това схващане. Защо страните на толкова пъстър континент като Европа – по езици, традиции и исторически опит – трябва да се движат в една крачка? Дали е напълно немислимо група страни в Европейския съюз да могат да решат, че искат да се движат в бавното платно?

Само че движещата сила на европейския проект е интегрирането и инерцията трябва да бъде запазена, както са казали най-пламенните му привърженици. Страните във възход, като Полша, дори трябва да поемат ангажимент, че ще се присъединят към единната валута. Поляците все още не са сторили това, но вече са „заключени“ в осъвременената версия на Механизма за обменния курс, подготвяйки се за великия ден. И така, положението е следното: десетте страни от ЕС, които все още не са станали членки на еврозоната, една по една ще се присъединят към нея и само Великобритания ще бъде оставена извън нея.

В светлината на кризата със суверенния дълг в еврозоната това твърдение би трябвало до голяма степен да бъде поставено под въпрос. Дали страна като Полша, имайки предвид ирландския опит през последните няколкото години, ще бъде насърчена да се присъедини към единната валута колкото е възможно по-скоро? Отговорът е ясен: още по-малко и от ирландците. Дори преди кризата поляците не бяха склонни да влизат в еврозоната.

Старият аргумент за присъединяването (към еврозоната – бел. ред.), бе че членките й ще могат да се възползват от уникален набор от облаги, включващи германските лихви, гръцкия стил на счетоводство и високи разходи с щедри социални програми. Сега страните, които са на път да се присъединят, могат да видят Ирландия, чийто икономически колапс се изостря, а усилията за съживяване са възпрепятствани от невъзможността тя да девалвира валутата си, за да стане по-конкурентоспособна.

Някои други неща сега изглеждат относително ясни след кризата на суверенния дълг и последвалата спасителна акция. Първо, ако се изключи изненадваща експлозия, единната валута няма да се разпадне. Всяка напускаща страна ще има дългове, деноминирани в евро. Ако се опита да въведе отново собствената си валута, то тя ще потъне като камък, тъй като дълговете й ще нараснат значително. Такава страна няма да бъде в състояние да се финансира на пазарите. И мнозина от загубилите пари от настъпилото бедствие ще бъдат държатели на държавни облигации в институции в Германия или Франция. Това няма да може да се оспори. Тези членки са „заключени“ заедно.

Второ, страните от еврозоната ще трябва много по-тясно да интегрират икономиките си и да обединят своите финанси. Както канцлерът Ангела Меркел пресметна, ако германските данъкоплатци „поемат цялата отговорност“, то тогава посестримите членки на еврозоната трябва пък да приемат да живеят по германските правила. В крайна сметка индивидуалните бюджети на страните и решенията за разходите ще трябва да бъдат обект на федерално одобрение.

Оформя се Европа на два блока, като единият в зоната на единната валута действа много по-задружно, а другият – не. С времето това ще изисква и ново разпределение в Европейския съюз, отражение на реалността, в която страните извън еврозоната имат различни спогодби в сравнение с техните партньори, които са избрали да се движат по бързата лента. Само че, за да се случи това, трябва да се създаде прецедент и да се прояви лидерство.

Откъде може да дойде такова лидерство извън зоната на единната валута? На теория британците и поляците са в добри позиции, за да го осигурят. Само че британското правителство далеч не изглежда заинтересовано от аргументите. Преди няколко седмици, в навечерието на конференцията на Консервативната партия, аз написах статията „Удивителната смърт на евроскептиКизма на торите.“ Посока на мислене, която преди заплашваше да разцепи партията на торите и, както се предполагаше, да причини на Дейвид Камерън сериозни трудности на (Даунинг стрийт) номер 10, но този начин на разсъждение изчезна.

Разбираемо е защо лидерът на торите не иска Европа да стане повод за разпадането на коалицията му с еврофилите Либерални демократи, както и за тяхното задружно вторачване в намаляването на дефицита. Само че той прекрати дискусията по бъдещето на ЕС, тъкмо когато темата бе на път да стане интересна.

Неофициално

Новият лидер на Лейбъристката партия (Ед Милибанд – бел. ред.) организира в Лондон първата среща на своя кабинет в сянка в началото на миналата седмица. Най-отгоре в списъка на приоритетите на Ед Милибанд бе забраната върху неофициалните брифинги. Членовете на неговото правителство в сянка са били инструктирани да се въздържат от боричкания с колегите си чрез анонимни „изтичания на информация“, които са в тяхна полза и попаднат в медиите, както и да не си нанасят удари под кръста.

От една страна това е ужасна новина за британските журналисти; това е зле за занаята. Само че репортерите, които много искат да научат както става на Уестминстър (синоним на британския парламент – бел. ред.), не бива да се тревожат: забраната върху незаконната комуникация няма да заработи. От край време политиците разчитат на неофициално разпространяваните информации също толкова, колкото и журналистите, независимо какво твърдят в публични изявления.

Господин Милибанд не е първият лидер, и няма да бъде и последният, който се опитва да забрани тези дейности. Традиция е в демократичния свят при такива обстоятелства членовете на кабинетите в сянка или на самите кабинети да седят около една и съща маса. В уговорения момент те могат всички да си придадат много важен вид, да кимат с глава и да шепнат „правилно, правилно“, тъй като техният лидер е издал заповед. Само че как ние научихме, че господин Милибанд е забранил анонимните брифинги? От някой анонимно информиран за това журналист.

По БТА