Тоталното безкнижие, виртуалната книга и законът
в. Култура
При това тотално безкнижие, което полека ни превзема телом и духом, няма как да не се случи един ден нещо такова – като види книга, тийнейджърът да я помисли за компютър от старо поколение и да започне да се пита къде й е бутонът за стартиране, как така страниците не се прелистват автоматично, а трябва да се мориш да ги отгръщаш, сиреч, защо дисплеите й са толкова много, вместо да е само един, който да свети в тъмното…
Естествено, като не получи отговор на тия въпроси от престарелия си дядо, например, който просто не е разбрал какво го питат, този бъдещ юпи ще захвърли овехтялата вещ и ще се върне към своя най-ново поколение смартфон, ще отвори Google и ще потърси информация. Нека го оставим в позиция stand by и се върнем в наши дни, за да разберем…
Какво?
Първо, че днес повечето тийнейджъри, а и студенти, получават страхова невроза при вида на книга. Толкова много думи, при това неподвижни, а образи – никакви, или малко – и пак статични. Някак не им идва наум, че за да се получат и раздвижат образите, преживяванията, емоциите и пр., трябва да се понатоварят малките сиви клетчици, както би се изразил старомодният Еркюл Поаро.
Второ, че ако трябва да пишат домашно или курсова работа по дадена тема, първото, което правят, е не да помислят и почетат препоръчаната литература (използвайки въпросните сиви клетчици), а да отворят интернет и да се разсърфират за готова разработка. Която да “копнат” и “пейстнат” като своя. От личния си преподавателски опит знам, че, в безочието и ленивостта си, някои стигат дотам да оставят в предадения уж техен, а всъщност чужд текст подчертаните от Google думи, зададени като ключови.
Трето, че когато им препоръчваш да прочетат книга, а особено, когато тя трябва да бъде купена, за да им служи по-дълго, нашите питомци изпитват неприязън. Не само придобиването на такава вещ срещу пари не е сред приоритетите на младия човек, но и нейното притежаване се възприема като излишно разхищение. Друго е, ако може да я изтеглиш от интернет безплатно, да си свършиш работата и да пратиш файла в архива.
С една дума, днес респектът към книгата като към телесен, духовен и стоков продукт (всичко това в единство) почти е изгубен. Дошло е, както отговорно се твърди, времето на “културата на безплатността” – сиреч културата, която се консумира през интернет и електронните масмедии. Това е “култура”, за която потребителят не влага собствени средства (хм, хм!), за която не му се налага да се труди умствено; тя идва някъде от нищото и нищо не ти иска – само дава (какво?) – релаксация…
Няма да задълбаваме в проблема дали и доколко въобще я има въпросната “култура на безплатността”. Защото, за да я консумираш, нужно е да си купиш устройствата и носителите, достъпа до мрежата, да придобиеш компютърни умения, да устояваш на рекламната инвазия, спама, измамите и т.н. Очевидно е обаче, че виртуалната/интернет култура е толкова евтина (продажната й цена клони към нулата), че книгата – един от малкото самотни острови на “културата на платеността” – се изгубва в океана на тази привидна безплатност.
От друга страна, пиратското присъствие на книгата в глобалната мрежа, каквото например е публикуването и безплатното теглене на огромен брой заглавия в сайта chitanka.info, се възприема позитивно не само от т.нар. интернет поколение. По повод акцията на ГДБОП по изземването на сървъра им, остана впечатлението, че мнозина се обявяват срещу този “произвол” – форумите се препълниха с ругатни по адрес на полицията, на издателите, че дори и авторите; във фейсбук пък бе сформирана група в защита на безплатния е-книжен сайт.
Какви ли не неща можеш да прочетеш по тия т.нар. социални мрежи: от преиначавания на Оруел и Бредбъри до конспиративни теории за сговор между корумпираните ченгета и аверите им издатели, които са печалбари и потосмукачи.
По друг повод Иван Славков–Батето казва, че не било важно книгите да бъдат четени, важното било те да бъдат купувани. Обратно, според защитниците на chitanka.info, важното е не книгите да бъдат купувани, а да бъдат четени.
Кой всъщност е прав? Отговарям веднага – и двете страни. Само че наполовина. Простичко казано, ако книгите не бъдат купувани, авторите им – поне в основната си част – ще изгубят поминъка си, а издателите – бизнеса си. Което ще демотивира едните да пишат, а другите да произвеждат книги. И тъй като читателите и книгите са като скачените съдове, първите няма да има какво да четат, защото вторите ще изчезнат.
От една книга се хранят много и различни субекти, основно автори, издатели, печатари, книготърговци. Заедно с тях, обаче, от книгоиздаването преживяват художници, преводачи, литературни агенти, маркетингови, рекламни и PR специалисти. Библиотекарите също. Да не говорим за масмедиите, които сръчно употребяват книгата като събитие, новина, скандал и пр. Тъй че проблем съществува…
Защитниците на безплатната виртуална книга почти не оспорват авторските права и тяхното спазване в полето на традиционната (книжна) книга. Повечето от тях не казват, че книжните книги не трябва да бъдат купувани. И това, според мен, има своята причинно-следствена връзка. Защото виртуалното пространство променя статута на книгата.
Можем да сравним този акт с промяната, която настъпва в медийната среда и обществото след откриването на книгопечатането. Погледнато в икономически план, още в средата на ХV в. и особено през следващите векове книгата поевтинява – и то в пъти! – поради нейното промишлено производство. Поевтинява, но не загубва едно от основните си качества – телесността, без което тя няма как да се нарече книга. Днес дигитализирането и особено виртуалното пространство лишават книгата от нейната вещност – тази вещност се анихилира. В мрежата книгата се превръща в не-книга (файл), в “чисто съдържание”, става нещо метафизично, нещо като “чист разум”, казано по кантовски.
У хората сякаш се е вселило убеждението, че когато купуват книга, плащат за предмета, вещта, тялото. Сиреч, купуват нещо материално. Дигиталната не-книга във виртуалното пространство, бидейки “освободена” от телесността, създава илюзията, наивна, разбира се, за не-стоковост на публикуваното там съдържание. Виртуалното се идентифицира с ничието; там се вихри някакъв паралелен свят, в който можеш да си изградиш “втори живот”, да придобиеш всякаква виртуална собственост, тоест, да станеш виртуален богаташ, бизнесмен и пр. И да си живееш царски – в “онзи” свят имаш банки, яхти, самолети, пък една книга ли ще ти бъде проблем…
Когато купуваш книжна книга, плащаш не само за съдържанието, но и за труда и материалите, вложени в изработването й. И придобиваш вещ – подобна на дивана и хладилника, примерно. Ако платиш (купиш) виртуална книга, сякаш нищо не придобиваш – ставаш собственик на файлче някакво, което можеш да анихилираш с едно натискане на бутона. За какво да плащаш тогава?
Забележка. Сигурно нещо подобно си представят, че си мисля и аз – средностатистическият интернет потребител – тези съвсем не виртуални световни благодетели, дето ми предлагат безплатна (почти) виагра, безплатен (почти) секс; тези, дето ми пращат писма, че съм спечелил от престижна лотария един милион долара, та ако си дам личните данни, банковата сметка и после внеса някакви си 50–60 хиляди, ще ми решат проблемите за цял живот…
Всъщност, и материалната (книжна), и виртуалната книга са немислими без съдържанието им. Никой нормален човек не купува книгата само заради хартията, корицата, лепилото, конците и мастилото. (Изключвам колекционерите библиофили, за които тук не иде реч. Изключвам и себе си.) По принцип, книгата се купува, за да се чете, за да се възприема съдържанието й. Виртуалната книга ти поднася същото това съдържание, плод на творческите усилия на автора. Тези усилия тъкмо, които не са вещни, са защитени законово – те са същинската интелектуална собственост. А не файлът, хартията, респективно корицата, в която са обвити и/или съхранени.
Виж целия текст във в. Култура
*Доц. д-р Алберт Бенбасат е литературен критик, историк и преподавател в специалността Книгоиздаване във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“.