Рим, ноември, Dolce vita + фотогалерия

Снимка: Иван Бакалов

Lunga e dolce vita al Grande cinema…
Плакатите са навсякъде – в метрото, по улиците – “Дълъг и сладък живот на Голямото кино”. Със снимка на Мастрояни, на Алберто Сорди, на Белмондо. С някой кадър от филмите от 60-те…

Попаднах в Рим в началото на ноември. Градът беше под знака на кинофестивала.
Някой си спомня “Сладък живот”, друг го е гледал сега, трети е чувал или може би – не.
“Dolce vita” на Федерико Фелини, 1960 г. С Марчело Мастрояни и Анита Екберг. Спечелил няколко Оскара, класиран в топ 10 на киното въобще и т. н.

Ходиш из Рим и се чудиш как може един филм да се превърне в част от този град, който е затрупан с културни пластове и шедьоври.

Анита Екберг в прочутата сцена във Фонтана ди Треви от филма „Dolce Vita“ на Федерико Фелини.

“Сладък живот” напомня за себе си и от плакатите с мотото на кинофестивала, и от списанията по будките, и от туристически дипляни, или с огромната снимка на Мастрояни и Екберг от витрината на “Гучи” на онази малка уличка – Виа Кондоти – която тръгва от площад “Испания” и по нея са пръснати модни магазини, и сред тълпите туристи жени със задоволство в погледа влачат торби с надпис “BVLGARI”, “DOLCE & GABANA”…

 

…Онази велика сцена, в която Анита Екберг гази във фонтана – Фонтана ди Треви – и се обръща с изкусителна усмивка: “Марчееелооо, ела тук”, а смутеният Мастрояни тръгва във водата мърморейки, че това е грешка…
Филмът е разфасован на клипове и едва ли не половината е в Youtube (виж тук сцената с фонтана).

И онази знаменита музика на Нино Рота (ето я тук), носталгична и подсказваща грях, като усмивката на Анита Екберг. Тя впрочем беше поканена на фестивала в Рим като жива икона и се появи на първите страници на вестниците, също толкова руса и със стил, но …точно 50 години по-стара…

 

Сега на площадчето с Фонтана ди Треви, така безлюдно във филма, е стълпотворение от туристи. И денем, и нощем. Не можеш да се разминеш. Пришълците от цял свят го пълнят с монети, а местните бродяги са специализирали да ги вадят през нощта с едни пръчки с топка дъвка или някакъв клей накрая.
И наоколо в тесните улички на Рим са онези малки ресторантчета, с малки масички нагъсто една до друга, които са като мухоловки за туристите. Пица, паста – по 8-10 евро, бутилка вино – 20-ина евро най-евтиното, обикновено “Монтепулчано Д’Абруцо”. Е, има и “вино дела каза” – наливно за по 8 евро литъра. Става, а някъде даже е хубаво. Това – за любителите на цените (знам, че са много). За по-евтино трябва да търсиш онези малки ресторантчета в района “Трастевере”, оттатък реката, където можеш да хапнеш общо меню за 10-ина евро с предястие (брускета) и плодов десерт и четвърт литър вино.

Анита Екберг на 78 години на червения килим, гост на кинофестивала в Рим – първа страница на в. „Месаджеро“.

Освен пица и паста, туристът тук научава още една ключова италианска дума – джелато (сладолед). Той дебне навсякъде, наред с магазинчетата за сувенири. Край всеки фонтан, край всеки площад (ей Богу, много са), можеш да видиш японци, германци и всякакви да ближат джелато с щастлив поглед. И след това хукват по някоя виа към някое друго пиацо. И встрани от разните виа и пиацо се гушат разни виале и пиацале.

Огромната централна част на града е с достолепни стари сгради, непипнати от съвременно строителство. Никой не е съборил това-онова, за да направи нещо по-модерно.

 

Неволно си спомняш как първият демократично избран кмет на София, проф. Янчулев, взриви старата столична библиотека (и първо кметство на града), за да построят хотел, който уж щял да бъде същият, а пък се оказа стъклен куб с 5 етажа повече, за който пък казват, че бил прикрита собственост на другия знаменит софийски кмет – Усмихнатия (ще стигна и до третия).

А край Колосео – Колизеума – се сещаш, че в София намериха (между “Дондуков” и “Московска”) подобна арена от римско време, трета или четвърта по големина в Европа – след тази в Рим, и след още една в Париж или Мадрид). Но вместо да разкрият арената, да придадат още някаква стойност на нещастна София, тукашните кметове и архитекти построиха върху част от нея хотел – “Арена ди София”, който, казват, пак бил на Усмихнатия. На когото и да е, майната му. Но за да видиш останките на софийската арена, трябва да влезеш в хотела и да посетиш мазето му – виждат се н’екви части от зидове.

Затова, добре че го има Рим и Колизеума.

Защо у нас римските останки са разрушени навсякъде, а в Италия още стоят? Не са само днешните български градостроители виновни. През вековете назад българските земи пак са били населени с хора, така да се каже, с по-практични нрави. Практика е било да разрушават старите сгради, за да използват за строителен материал камъните и римските тухли. Затова от построеното по онова време са оцелели най-често само основите. По-пресен пример в историята е град Мелник. От него са останали само няколко къщи. След Освобождението повечето гърци и турци населяващи града се изселват, а братята българи разрушават почти всичко, за да откарат строителния материал да си правят къщи по Свети Врач и Горна Джумая.

В Рим все български работи се сещам. На централната гара “Термини”, наред с магазини, кафенета и пицарии, има и една книжарница – на три етажа. Поразгледах рафтовете. Целият Калвино. Целият Моравия. Целият Хемингуей. Та до Дан Браун и Гришъм и съвременните италиански автори. И пак си мисля – къде ще намериш в България книжарница с целия Радичков, например? Хеле пък с Хемингуей, хеле пък на Централна гара.

Витрина на „Гучи“ със снимка на Марчело Мастрояни и Анита Екберг в кадър от филма „Dolce Vita“ на Федерико Фелини. Снимка: Иван Бакалов

По-добре в Рим да наблегнеш на вино росо, и да не мислиш за тия работи. Наблегнах. Опитвах тук и там разни “вино дела каза” и пустото “Монтепулчано Д’Абруцо” (някои видове са доста добри, други – не).

Една вечер седнахме трима в един парк до реката Тибър, водени от нашия гид в Рим – Аурора. Така се нарича, за да е по-разбираемо името й на италиански – българка, която работи тук, да спестя подробностите. И в един парк край реката Тибър, до нас една страховита крепост – Кастел ди Сан’т Анджело – която била мавзолей на император Адриан, после в средните векове станала крепост-затвор. Изпихме набързо една бутилка вино бианко – пино гриджо, после минахме на вино росо. В Рим не е необичайно да видиш да си пият на стълбите на някой площад. До нас ни е обърнала гръб статуята на някакъв Гмуций Клеций Пий, както го нарекох, някакъв от Цезарите, с каквито е пълно в Рим. Оказа се същият император Адриан. И ме подсети за бай Желязко Императора, лека му пръст, който къташе сред златните си ауреуси един особено ценен – именно на император Адриан. И сънуваше своите императори. “Напоследък сънувам Калигула – казваше бай Желязко –  Казва ми – ще те хвърлим в разтопеното злато, не ме популяризираш достатъчно…”

Мостът Ди Сан’т Анджело. Снимка: Иван Бакалов

Пих едно и за паметта на бай Желязко… И на Адриан, който останал сирак на 10 години, пък станал император – един от 5-те “добри”, управлявал 21 години. Точно 100 години след него пък император става първият “варварин” – Максиминус Трак, наш земляк, овчар от някъде днешно Монтанско или Врачанско, или Пазарджишко – никой не знае. Тъй като бил двуметров мъжага, веднага го прибрали в римската армия и постепенно се издигнал като командир, докато един ден го провъзгласили за император – първият “войнишки” император – Тракиецът. Не стъпил в Рим, от страх да не го отровят или убият. Бил нещо като Бойко Борисов, увеличил данъците на богатите, заплашвал ги и конфискувал имуществото им, но затова пък увеличил заплатите на войниците. Накрая само армията го крепяла, сенатът провъзгласил друг император, станало нещо като гражданска война и Максимин Тракиеца бил убит в лагера си преди поредното сражение.

Преместихме се на стълбите към реката до моста Сан’т Анджело и обърнахме още една бутилка росо, този път кианти. След третата танцувахме с Аурора на моста под звуците на уличен музикант, който свиреше ту балада от Ерик Клептън, ту нещо от Нино Рота… Добре че не скочихме от моста в Тибър, в пиянска еуфория, както скачат тук на Нова година по традиция.

Eda, bibi, lude – казвали древните римляни – яж, пий и се весели. Хораций пък казал Carpe diem – улови мига, живей на мига. Сентенцията на Хораций тук я продават на плочка-сувенир, която се лепи на хладилника.

(следва) Виж  Рим. Ноември. Вино на площада, фиатчета и „Веспа“ + фотогалерия с пишки

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.