Аляска – предвестник за бъдещето на Републиканската партия

в. Вашингтон пост

Аляска е по-мрачна през зимата, по-студена през цялата година и по-малко населена от който и да е друг щат. Жителите на Аляска също са уникални: те се радват на по-големи федерални разходи на човек от населението от който и да е друг в САЩ, както и на щатска конституция, която според тях им позволява да не се подчиняват на решенията на Върховния съд. Въпреки своите аномалии обаче – или вероятно заради тях – сегашният електорален батак на Аляска може до голяма степен да бъде предвестник за бъдещето на Републиканската партия.

Поради една или друга причина двуличието в сърцето на партията – и в сърцето на американската политика – е най-силно изразено в Аляска. От десетилетия жителите на Аляска разчитат на средствата от федералния бюджет. Парите на данъкоплатците субсидират всичко – от пътищата и мостовете на Аляска до многобройните й програми за коренното население на Америка. Федералното правителство финансира една трета от работните места в Аляска. Въпреки това хората в Аляска обичат да се мислят за последните гранични жители, за обитателите на земя, която е „отвъд хоризонта на градската бъркотия“ – щат, който няма нужда от Вашингтон и неговия порочен начин на живот.

Те обикновено не се притесняват от това противоречие, но в неотдавнашната надпревара за Сенат разделението на личността на Аляска в крайна сметка доведе до разделение в местната структура на Републиканската партия. Официалният кандидат на партията Джо Милър водеше кампания като кандидата на една Аляска от хора, представящи се за безкомпромисни. Милър се оказа изключително лош избор за тази роля, въпреки че беше подкрепян от Сара Пейлин и други водещи фигури на Чаеното парти.

Той каза всички истини за фискалното безумие, за отмяната на Обамакеър (реформата в здравното осигуряване, проведена от Обама – б.р.), за намаляването на данъците и за орязването на социалните разходи. Но подобно на много свои съмишленици, той не даде подробности и не представи план как да се постигне фискално благоразумие или да се замени Обамакеър.

По време на кампанията също така стана ясно, че някога той е получавал субсидии за фермери; че някога съпругата му е получавала помощи за безработица; и че семейството му е получавало щатски здравни помощи. Вероятно за жителите на Аляска просто е трудно да се въздържат да взимат от федералната хранилка.

Настоящата сенаторка Лиса Мъркоуски, която участва в изборите като невписан в листата кандидат, представяше Аляска като рай, финасиран от федералния бюджет. Мъркоуски, която произхожда от семейство на политици, нямаше нужда да бъде лицемерна. „Няма да се извинявам за това, че искам повече финасови средства за Аляска“, каза тя, когато отново започна кампанията си. Тя изтъкваше, че високата й позиция на сенатор й дава по-голямо влияние върху комисии, които разпределят пари, и се хвалеше с приятелството си с покойния сенатор Тед Стивънс, чиято способност да праща пари на Аляска беше легендарна.

И спечели: с кампанията си като невписан в листата кандидат Мъркоуски събра повечето гласове, въпреки че някои правни пречки я спират да стане сенатор. С други думи, когато им беше предложен пряк избор, мнозинството от жителите на Аляска избраха корумпираната, разточителна Републиканска партия на Мъркоуски пред повърхностния, лицемерен радикализъм на Милър.

Ако не друго, то поне интересният избор на жителите на Аляска със сигурност ще държи будни нощем лидерите на републиканците: дали и други републикански избиратели изведнъж няма да усетят, че се нуждаят от някой като Мъркоуски, когато се сблъскат с реалността на действителното орязване на финансирането?

Това определено е особена дилема за новия председател на Камарата на представителите – републиканеца Джон Бонър. През двайсетгодишната си кариера като вътрешен човек във Вашингтон Бонър много повече прилича на Мъркоуски, отколкото на Милър. Когато например беше председател на комисията по образование към Камарата на представителите, една от основните му задача беше да угодничи и да задоволява капризите на компаниите, които печелят стотици милиони долари от федерално финансирани програми за студентски заеми и които са главни дарители за неговите кампании.

В същото време Бонър дължи новия си пост на антиправителствената реторика на кандидати като Милър. Същото важи за много от колегите му: въпреки разточителните си политики през миналото десетилетие републиканската върхушка се присламчи към тазгодишната вълна от недоволство срещу върхушката и трябва поне на думи да подкрепя нейните цели. Горкият Бонър сигурно се чувства теглен в две посоки особено защото толкова много републиканци – и толкова много американци – не вършат това, което говорят.

Те искат по-ниски данъци, по-високи разходи за отбрана, разширяване на програмата за обществено осигуряване и, разбира се, балансирани бюджети. Искат правителството да ги остави на мира, но същевременно не изпитват отвращение към странните федерални субсидии. Те харесват начина, по който говори Милър, но в крайна сметка ще гласуват ли за Мъркоуски? По кой път ще поеме Бонър?

На теория може да има и трети път. Ако Републиканската партия се отнася сериозно към дефицита, нейните лидери биха могли – само като пример – да премахнат субсидиите за фермери и за собственици на жилища. Те биха могли да вдигнат възрастта за пенсиониране и да „приватизират“ програмата за обществено осигуряване. Биха могли да опростят ужасно сложния ни данък върху доходите. Биха могли да наложат вместо това данък върху въглеродните емисии. Биха могли дори да направят някои от тези неща заедно с президента Обама.

Страхувам се, че на практика през следващите две години ще станем свидетели на това как хора като Милър и Мъркоуски се борят за душата на партията. Каквото става в Аляска, това става и в страната.

По БТА