Как протестирахме срещу Путин или крайният ефект от българския преход към демокрация
Отново на Орлов мост, в очакване на Владимир Путин. Тук го чакахме при Сергей Станишев, тук го чакаме и при Бойко Борисов, тук ще го чакаме вероятно и при следващия “спасител” или “възродител” на нацията. Място, което се очертава като традиционно за рехавия граждански протест срещу путинизацията на България. И посрещане, което властите правят всичко възможно да изолират и прикрият от височайшият гост. Правят го впрочем традиционно – и при тройната коалиция, и при “дясното” правителство на партия, член на ЕНП.
Защо ли правят така? Странно… Дори в Украйна на Янукович, безусловно верен на Кремъл, не се опитаха да прикрият протестите срещу руския сатрап. Група голи до кръста украинки протестираха пред паметника на Ленин, вдигайки плакати с провокативни текстове от типа на “Няма да спим с джуджетата от Кремъл”, “Украйна не е Алина”, “Нас няма да ни оправиш” и прочее подобни. Никой не се опита да ги потули с камионетки и полицаи, специално оборудвани за улични битки – в една Украйна, която съвсем не е върха по отношение на спазването на основните граждански права. Но тук…
Тук протестът беше обявен от 9.30 сутринта, тъй като никой, разбира се, не знаеше кога ще пристигне скъпия гост. В събота повечето от протестиращите вече знаеха, че ще кацне най-вероятно към един – но имаше и такива, които стърчаха там от началото до края; няма да забравя една възрастна дама, която стоя права със своето плакатче в ръка до бронзовия парапет всичките тези шест часа, пожертвани в очакване на Путин.
Хиляди хора минаха покрай нас и си заминаха. Гледаха ни като марсианци. Нула разбиране за това, което всъщност се случва – никакъв усет за съдбовното значение на това посещение, което нахлузва над България енергийна примка, която ще пристяга живота на нашите деца и внуци. Бяхме удостоени с внимание от един единствен лоялен гражданин, който ни наруга, напсува и си замина с възгласите: “Да живее Русия!” “Да живее Путин!”
Бяхме малко, много малко. Може би стотина човека. Спомням си как моят приятел Владо Руменов по едно време изнервено сподели: “Срам ме е да стоя тук. Срам ме е, че съм българин.” Но стоя. Други бяха тези, дето не ги беше срам.
Първо се появиха едни особени субекти с остригани глави. Събраха се на групичка на отсрещния тротоар и дълго слушаха наставленията на един шишкав чичко с мрачно лице и бухнали мустаци. Все ми се струваше, че съм го виждал някога някъде този субект, но не можех да се сетя къде.
Минаха при нас, разположиха се от двете страни на моста. Хората веднага отбелязаха, че тия няма как да са от “нашите” сиреч от протестиращите. Личеше им – въпреки цивилното облекло. Винаги им личи; както беше писал Коста Павлов в своята поема “Гръдна жаба”: “сякаш бяха не от майка раждани/ а от някаква държавна институция”.
Някои се притесниха, че може да са скинхедс и да готвят провокация. Не, не бяха скинхедс. Скинарите старателно бръснат черепите си, преди да тръгнат на акция. Тия бяха просто стригани, с черни кожени якета, като… абе като мутри. По една време ги разпуснаха да пият бира и да ядат пици наоколо – самолетът на Путин закъсняваше. После се върнаха и заеха позиции. Мустакатият чичин пак даде инструктаж. Вече не се и опитваха да се правят на протестиращи граждани.
Сетне се появиха други едни същества – с вънкашност наистина твърде марсианска. С шлемове, щитове, наколенки, налакътници, бронежилетки, палки. И те заеха позиция от двата края на моста – сетне изобщо не помръднаха оттам. Респектиращо присъствие сиреч.
От отсрещната страна също се оформи внушителна масовка. Стотици полицаи наводниха парка – навярно защото, както се разбра, Бойко Борисов планирал да гощава скъпия си гост в “Ариана”. Направиха кордон – та да опазят Путин от народната любов. Появиха се и Сигмаджиите със своите мотори. “Царя” опустя – и по паралелното на Путиновото пришествие платно запъплиха двойки мотористи. Мина авангарда на кортежа – и по раздвижването сред полицейските части разбрахме, че скоро ще получим отговор на непрестанно задавания въпрос: “Иде ли?” И тогава…
Появи се мощна, висока, бронирана камионетка. Пропъпли по моста и спря точно пред нас, протестиращите. Сетне още една. Няколко джипа ни затулиха от двете страни. Стриганите момчета направиха кордон – да не вземем да изкочим на платното. Бяха преценили добре времето – минути по-късно и самият Путин профуча край нас. На самия мост кортежът леко кривна встрани – колкото се може по-далеч от нашата блокирана с камионетки група. Извикахме “Ууууу!” вдигнахме високо над главите си протестните лозунги, надухме сирена и… толкоз. Ченгетата въздъхнаха облекчено и тръгнаха да се разотиват. Бяха към два пъти повече от нас.
Като се прибирах към къщи, внезапно се сетих къде съм виждал чичина, който инструктираше цивилните ченгета. На 26 октомври 1989 г., пред “Кристал”. Пак беше с мустаци, не тъй пухкав и значително по-млад и як. Беше един от онази цивилна пасмина, която яростно крещеше срещу нас на улицата пред блокираната от униформени градинка. Пак бяха няколко пъти повече от нас. Пак пристигнаха камионетки и цивилните граждани почнаха да ни извиват ръцете и да ни подкарват с юмруци и ритници към тях – та да бъдем “извозени” в Южния парк. И си казах – ами това е то демокрацията българска – крайният резултат от българския преход. Преди ни извозваха, сега само ни скриват.
Виж още текстове от Едвин Сугарев в сайта svobodata.com