Убийството и ходът на историята

Политическите убийства са част от историята, откакто съществуват писмените извори. Книгата „Убит!“ (ИК „Сиела“) започва с убийството на Юлий Цезар през 44 г. пр. Хр., но би могла да започне с всяко едно от страховитите политически убийства, които петнят политическата история на Древния свят. Терминът политическо убийство вероятно е влязъл в обща употреба през ХII в. (вж. главата за Конрад Монфератски), но мотивите, амбициите и целите, които съпътстват този акт, съществуват още от времето, когато са организирани първите общества, и от първите лидери, които те излъчват.

Поради тази причина полето от възможности е смайващо голямо и затова сме подбрали само онези примери, които ни изглеждат най-интересни, необичайни и значими. Тук разглеждаме политическото убийство като предварително обмислено и политически мотивирано ликвидиране.

(Културните и основно неполитически фигури, като Джон Ленън, са изключени). Опитали сме се също така да разграничим политическите от поръчковите убийства – макар отликата да е тънка – и от екзекуциите на задържани политически фигури чрез псевдоюридически или друг вид действия. Ето защо тук няма да намерите разказ за английския крал Едуард II, хвърлен в затвора, и за предполагаемите му занимания с пагубния покер, нито за екзекуцията на последния руски цар от болшевиките, нито за смъртта в затвора на южноафриканския мъченик Стийв Бико – да споменем само тези три случая. Ала дори като изключим тези категории, потенциалният обхват остава твърде голям.

Убийствата неминуемо променят историята. Както ще покажат следващите текстове, те стават причина за падането на правителства, за срива на цели държави, за избухването на войни и за угнетяването на народи. Моралният статус на жертвите на убийства, разбира се, варира в твърде широк диапазон: как биха могли да бъдат сравнени хладнокръвният нацист и организатор на геноцид Райнхард Хайдрих и водачите на движението за граждански права като Мартин Лутър Кинг или Медгар Евърс? Понякога, след убийството на някоя изключително паметна личност, последната надежда за права и свободи, изглежда, сякаш се е изпарила. Въпреки това, както тази книга ще покаже, обществата са нещо гъвкаво и винаги се възстановяват и след най-трагичните загуби.

Не всички опити за убийство, разбира се, са успешни. Бенджамин Джоунс и Бенджамин Олкът от Харвардския университет наскоро публикуваха доклад (озаглавен „Улучил или неуцелил?“), който разглежда статистиката на убийствата. Авторите посочват, че от общо 298 опити за убийство, които те са описали между 1875 г. и 2004 г., само 59 завършват със смъртта на мишената. Нашият живот със сигурност щеше да се промени драматично, ако повечето от тези „на косъм“ пропуски наистина бяха успели.

Разбира се, обсъждането на това, какво би се случило, ако конкретен политик или владетел беше умрял, вместо да оцелее, е едно от любимите занимания на историците, които обичат да си задават въпроса: Какво щеше да стане, ако… Какво щеше да се случи, ако Хитлер беше напуснал Мюнхенската бирария 13 минути по-късно през 1939 г. или беше седнал няколко сантиметра по-наляво на съвещанието, свикано от него на 20 юли 1944 г.? И в двата случая той едва избягва смъртта от бомбен взрив.

Какво щеше да стане, ако Джон Ф. Кенеди, Ейбрахам Линкълн или Робърт Кенеди – или пък Юлий Цезар – бяха оживели? Как щеше да се развие историята, ако ерцхерцогът на Австрия Франц Фердинанд не беше загинал през 1914 г. – и понеже неговият кочияш предприема погрешен завой, какво би станало, ако той не бе сторил това? Щеше ли Първата световна война да бъде избегната или просто отложена? Това са въпроси, които, за съжаление, трябва да оставим за друга книга.

Убийствата все още стават доста често в нашия свят. (Учудващо е, че поръчаните от правителството убийства не се считат за незаконни в Съединените щати чак до времето, когато управлението на Картър променя политиката през 1976 г.). И все пак убийството за разлика от естествената смърт се превръща във все по-разпространен белег на съвременния политически живот. Както отбелязват Джоунс и Олкън, „от 1950 г. насам на почти всеки две-три години по света бива убит някой национален лидер“.

Убийството през 2006 г. на Александър Литвиненко с радиоактивна отрова ни напомня, че като цяло твърде често правителствата, сектите и фракциите – може би сега повече от всякога – все още са склонни да изоставят временно елементарните правила на отговорност пред обществото, на лична почтеност и демократично задължение да дават отчет за делата си, както и свободата на словото, за да премахнат политическите си опоненти. Убийството през 2007 г. на Беназир Бхуто, водещ светски политик в Пакистан, ни напомня – ако има нужда да ни бъде напомняно, – че някои фундаменталистки екстремисти и през ХХI в. продължават да свързват Бог и политиката с произтичащи от това смъртоносни последствия.
В подобна жестока и хищна среда кой всъщност е в безопасност?


Юлий Цезар. 100–44 г. пр.Хр., римски пълководец и диктатор

убийци: Брут, Касий и други сенатори
дата: 15 март 44 г. пр.Хр.
място: Рим, Италия

Убийството на Гай Юлий Цезар през 44 г. пр.Хр. – на „Мартенските иди“ (15-о число от месеца – „идите“ отбелязват средата на месеца) – със сигурност е едно от най-известните политически убийства в историята. То не само слага край на живота на един от най-успешните пълководци в Римската република; бруталните последствия от него поставят основите на могъщата Римска империя, която просъществува в продължение на векове. В този смисъл това е политическо убийство, оказало много силно влияние върху историята.

Гай Юлий Цезар

През 44 г. пр. Хр. Римският сенат обявява 55-годишния политик и пълководец за пожизнен диктатор. Той със сигурност води тежка борба, за да стигне до тази позиция. Към 55 г. пр.Хр. подчинява белгите (които населяват територията на днешна Франция), завладява Арморика (дн. Бретан) и нахлува в Британия. Всичко това не е постигнато с деликатни методи. Според направените наскоро изчисления около 1 млн. гали – приблизително един от всеки четирима от цялото население – загиват в резултат от предприетото от Цезар „умиротворяване“, а историкът от I в. Плутарх пише, че още 1 млн. са поробени, 300 племена са подчинени и 800 града са унищожени. Чудно ли е тогава защо името на Юлий Цезар не е почитано във Франция и до днес и че французите предпочитат да увеко-вечат енергичното антиримско комикс създание от Галия – Астерикс.

Цезар си създава врагове както вкъщи, така и в чужбина. През 50 г. пр.Хр. Сенатът, воден от неговия главен съперник Помпей (Гней Помпей Велики), нарежда на Цезар да се завърне в Рим и разформирова неговата армия, когато изтича мандатът му като проконсул. Цезар преценява – вероятно правилно, – че ако влезе в Рим, без да се ползва с имунитета си на консул или без мощта на своята армия зад гърба си, в най-добрия случай ще бъде политически неутрализиран, а в най-лошия – хвърлен в затвора или дори убит. Помпей публично обвинява Цезар в неподчинение и предателство, което прави сдобряването му с неговите сенатски критици невъзможно. Вследствие от това на следващата година Цезар пресича р. Рубикон на италианската северна граница (с Цизалпийска Галия) с един легион – незаконен акт за един римски поданик – и запалва пожара на първата от римските граждански войни, продължили десетилетия.

Изнервен от потапянето на републиката в кървава анархия, Помпей – смел и с известни интелектуални способности пълководец – допуска Цезар с неговия единствен легион да поеме в свои ръце инициативата. Така Помпей е принуден да отплава по море за Испания, където Цезар го последва, като оставя Италия в ръцете на своите съюзници Марк Емилий Лепид и Марк Антоний. В Испания Цезар разгромява армията на Помпей, но самият неуловим пълководец се спасява в Гърция, а после – в Египет. Осигурявайки си назначението като римски диктатор, Цезар преследва Помпей чак до Александрия, но при пристигането си открива, че Помпей вече е убит по заповед на угоднически настроения египетски фараон Птолемей ХIII.

Тогава Цезар се впуска в местния граждански конфликт между Птолемей и една от най-легендарните в историята на класическия свят фигури – сестрата на Птолемей, негова съпруга и съвладетел, Клеопатра VII. Цезар не само разгромява силите на Птолемей и поставя Клеопатра като самостоятелен владетел, но се забърква в страстна афера с хитрата (макар и очевидно не особено красива) египетска царица, от която има син, Цезарион. В крайна сметка Цезар и Клеопатра никога не се женят – това им е забранено от римското законодателство. Въпреки това тяхната връзка продължава 14 години.

Междувременно Цезар разбива останалите поддръжници на Помпей в Африка и Испания. Връщайки се в Италия през 45 г. пр. Хр., когато изглежда, че познатият тогава свят е в краката му, той е приветстван като пожизнен диктатор.
Цезар не бездейства: съставя ново завещание, като посочва своя пра-племенник и осиновен син Октавиан (Гай Октавий) за единствен наследник; преработва стария римски календар, като създава регулярната година и подрежда месеците приблизително в съответствие със сезонните промени; предприема широкомащабни икономически реформи, регулирайки цената на зърното, за да избегне разразяването на инфлация, и създава проект за земите на ветераните, предназначен за пенсионираните легионери; пуска в ход широка програма за обществени служби, съсредоточени в самия Рим. Това скоро довежда до появата на огромния Форум на Цезар в сърцето на града.

При все това, според мнозина странични наблюдатели, както и според многобройните му политически врагове, почестите, с които е отрупан в последните години, изглежда, главозамайват Цезар. Сенатските делегати, изпратени да го информират за неговата нова диктаторска титулатура, са възмутени, че вместо да се изправи и да ги посрещне по обичайния римски патрициански начин, Цезар остава седнал, когато те приближават, т.е. държи се по-скоро като източен властелин (или дори като автократичен египетски фараон), отколкото като слуга на републиката. (Един коментатор впоследствие пише, че Цезар е бил обезсилен от внезапен пристъп на диария, но други източници забелязват, че непосредствено след това той спокойно се отправя пеша към дома си без чужда помощ).

Сенаторите също така са дълбоко разтревожени, че Цезар си позволява да отговори утвърдително на зачестяващите възторжени възгласи от страна на популарите към пълководеца като към техен rex – цар. Римляните са се освободили от царете си преди много векове и Сенатът е ужас˜н от свръхмогъщ поданик с подобна склонност. Ето защо някои сенатори започват да заговорничат, за да се опитат да спрат онова, което смятат за неудържим устрем към лично заграбване на властта. Някогашният близък приятел на Цезар и бивш негов наследник – Марк Юний Брут, заедно със своя зет Касий, оглавява група, която сами наричат „Освободителите“, и тази донкихотовска, но нездраво свързана помежду си компания решава да убие Цезар, преди той да може да осъществи своя предполагаем популистки заговор.

На 15 март 44 г. пр. Хр. група сенатори, водена от Брут, призовава Цезар на форума, за да изслуша петиция, в която се настоява той да предаде властта обратно на Сената; самата петиция обаче е примамка. Съюзникът на Цезар, Марк Антоний, в действителност научава за заговора едва предната вечер, след като дочува твърде самоуверените гръмки закани на един от заговорниците, Сервилий Каска. Боейки се от най-лошото, Антоний се спуска да предупреди Цезар на стълбите на форума, но е твърде късно. Група сенатори пресреща Цезар точно когато подминава театъра на Помпей – средище, натоварено с тежка ирония – и го насочват към ложата зад източния портик на сградата. Тук един от сенаторите – Тилий Цимбер, му представя фалшивата петиция.

Когато Цезар започва да чете, Цимбер свлича туниката му, изважда кама и неумело пробожда врата на диктатора. Цезар се извърта, хваща ръката на Каска и го пита какво прави. Вцепененият Каска вика на помощ останалите и след няколко мига цялата група, включително Брут, изваждат ножовете си и безразборно намушкват пълководеца. Цезар се опитва да избяга, но се спъва и пада на стълбите на портика, а неговите убийци продължават да го ръгат, докато лежи там. Прободен е общо 23 пъти. По-късно обаче един лекар изказва мнение, че втората рана – тази на гърдите му – се е оказала смъртоносна.

Последните думи на Цезар – подобно на последните думи на толкова много исторически знаменитости – не са известни със сигурност. Според парафразата на Шекспир от ХVI в. историкът Светоний изказва предполагаемото „Et tu, Brute?“ – „И ти ли, Бруте?“ Плутарх обаче съобщава, че Цезар изобщо не е казал нищо и че веднага след като той умира, Брут пристъпва напред, сякаш за да произнесе реч, но съратниците му сенатори се разбягват във всички посоки. Брут и неговите близки спътници тогава се опитват да разбунят тълпата, настъпвайки към Капитолия, като викат: „Народе на Рим! Ние отново сме свободни!“ Те обаче са посрещнати със смразяващо мълчание. Веднага след като слуховете за убийството на Цезар започват да се разпространяват, римският народ предпочита да се заключи в къщите си, за да избегне евентуални кръвопролития. Опасното разбунване не успява да се осъществи, а сърдитата тълпа запалва огън на форума и самият град едва не се превръща в негова жертва.

Цезар е много популярен сред средните и нисши прослойки и именно към тази популярност Октавиан и Марк Антоний – Цезаровият наследник и съответно неговата дясна ръка, сега отново се стремят. Марк Антоний в действителност не произнася речта, която Шекспир му приписва 16 столетия по-късно („Приятели, римляни, сънародници, отпушете си ушите…“), а драматично хвалебствие, с което спечелва римската тълпа. Неговата власт над гражданството кара много сенатори впоследствие да се страхуват, че един човек, представящ се за всевластен цар, просто е бил заменен с друг.

Последвалите месеци и години преминават в гражданска война и не би могло да бъде другояче. Убийците на Цезар са обявени за врагове на държавата и мнозина от тях са заловени и екзекутирани. Октавиан и Марк Антоний обаче скоро заемат различни позиции, като правят политическия и военния пейзаж още по-объркан. Първият консолидира своята власт над Италия, докато Антоний се опитва да се закрепи в старата утъпкана територия на Цезар, Галия. Две години след смъртта на Цезар Брут все още остава на свобода. С доста голяма армия от 17 легиона зад себе си и окуражен от разрива между Октавиан и Марк Антоний, той решава да настъпи към Рим.

Въпреки че първоначално отбелязва успех срещу силите на Октавиан, радикалният републиканизъм на Брут временно помирява самозваните отмъстители на Цезар и обединените легиони на Антоний и Октавиан побеждават армията на Брут при Филипи през 42 г. пр. Хр. Брут избягва плена, но се самоубива, за да не понесе неизбежния публичен процес и екзекуцията. Като закъснял жест на аристократично уважение Антоний кремира тялото на Брут, обвито с мантия в патрициански пурпур. Това, което Антоний не успява да осъзнае обаче, е, че заедно с Марк Юний Брут умират последните надежди за Римската република.

Превод Люба Илиева

Из книгата на Стивън Парисиън „Убит!“, подготвена от ИК „Сиела“

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.