В Г-20 всеки спи с всеки върху буре с барут
Утро.ру
Резултатите от срещата на върха на Г-20 миналата седмица в Сеул чудесно илюстрират как стоят нещата в голямата политика изобщо. Без да вземат нито едно конкретно решение по важните проблеми, лидерите на „Голямата двайсеторка“ подписаха декларация, утвърждаваща значението на съвместните усилия за реформиране на световната икономика. Страните размениха по някоя дума, че едностранните стъпки създават допълнителни рискове, но се въздържаха от оценка за действията на САЩ, предприели допълнителна емисия на долари.
Създава се впечатлението, че всички си дават сметка колко е трудна ситуацията, че биха желали навярно дори да я подобрят, само дето не знаят откъде да започнат. И продължават да дърпат чергата към себе си. Спазвайки обаче неформалната забрана да стигат до конфронтация – инак нестабилното равновесие ще се наруши и системата ще мине в ново състояние, несъвместимо с живота.
Тази тактика изглежда разумна, ако се заложи на еволюционния път за развитие. А дали е възможен този път в днешната политическа обстановка – това е вече друг въпрос.
Участвала навремето в ликвидирането на втората свръхдържава, Америка не се справи с ролята на световен лидер. Това предизвика появата на локални силови центрове в различни региони от света. Някои от тях демонстративно се противопоставят на САЩ, други все тъй следват техния курс. Но в общи линии, ако използваме терминологията на Збигнев Бжежински, личи стремежът на леките фигури да градят играта си, използвайки промените в баланса на тежките. И досегашното разположение на силите (донейде схематично, но отразявало що-годе адекватно основните политически напрежения) вече губи ясните си контури.
Виждаме как бързо се рушат здравите връзки в предишните политически и военни съюзи. Мястото им заемат ситуационни алианси, чиято основна функция не е да постигнат собствени цели, а да ограничат възможностите на други играчи. При толкова много неясноти е твърде трудно да се разработят и приемат принципно нови решения, а на практика е невъзможно да се чертаят пътища за тяхното осъществяване. Това налага участниците да се ограничат с тактически действия и да оставят стратегическите за после. Всъщност светът си живее отдавна все в този режим. И не се знае докога щеше да плава по течението, ако не беше световната финансова криза.
Самото създаване на „Двайсеторката“ отново потвърди, че ООН е несъстоятелна, че отдавна се е превърнала в още една хуманитарна организация, чиито членки периодично провеждат Общи събрания, огласяват там политически декларации и гласуват за едни или други решения, без да разполагат с инструменти за тяхното прилагане. Всичко това бе очевидно още преди време, оттук дойде и идеята за реформиране на ООН. Но, както знаем, не се стигна до осъществяването й. Може би защото светът се промени и Уставът на ООН вече не описва реалната система от политически, икономически и геополитически отношения.
В днешния свят Русия не претендира за контрол върху постсъветското пространство, а САЩ губят позициите в Латинска Америка, фактически се отказват от Израел, изтеглят се от Ирак и от девет години вече не могат да се справят с Афганистан. Единна Европа се разпада на Запад, който деликатно страни от американското влияние, антируски Изток и неблагополучен Юг. Югоизточна Азия и Африка, предизвиквали навремето съперничество за влияние между Съветския съюз и Запада, днес са обект на китайска експанзия. Очерталото се сближаване между Индия и Китай може не само да разбие старата схема от отношения на азиатския континент, но и видимо да повлияе върху цялата ситуация в света. В Европа Франция и Германия създават алианс и приятелски си оспорват лидерството в ЕС. Меркел акцентира на материалната сфера и напомня, че Германия плаща в европейските фондове повече от Франция и Великобритания, взети заедно; затова пък Саркози има множество разнообразни идеи.
При всичката си мощ и влияние водещите сили не могат изцяло да определят и контролират положението в света, защото всеки конфликтен въпрос поражда нови локални алианси. Добра илюстрация за тази тенденция са разногласията по ядрените проблеми. Вашингтон се опита да оглави процеса на разоръжаване и в отговор първи се разбунтуваха старите партньори на САЩ – Западна Европа и Япония. Пет европейски държави – Германия, Белгия, Холандия, Люксембург и Норвегия, настояха генералният секретар на НАТО да преразгледа ядрената политика на пакта на континента. А някои дори поставиха пред Вашингтон въпроса да се изтеглят от територията им ядрените арсенали на САЩ.
Още по-заплетени истории се завъртяха около ядрените проекти на Техеран. В защита на суверенното право на Иран да разработва мирния атом се обявиха първоначално Бразилия, Индия и Южна Африка. После се появи оста Бразилия-Турция-Иран и към нея демонстративно се присъедини Венецуела. Китай зае двусмислена позиция – одобри санкциите, но продължи да сътрудничи с Иран, включително в оръжейната сфера.
Нещата не минаха и без скандали. Сближаването на Бразилия с Турция и Иран бе съпроводено с остри нападки на бразилския президент срещу идеологията на ционизма и нарушения протокол при официалното му посещение в Израел. А съвсем неприлични бяха подробностите около закритата среща между Южна Африка, Бразилия, Индия и Китай в Копенхаген – за да участва в нея, делегатът на Пекин „забрави“ за срещата с Обама, планирана същия ден. Ще отбележим, че всички участници в тези събития, освен Венецуела, са членки на Г-20.
Основният парадокс в днешната ситуация обаче са отношенията между САЩ и Китай, чиито икономики са се превърнали в скачени съдове. Търсенето на китайски стоки в Америка изигра за Китай също тъй стимулираща роля, както и за самите САЩ – емисия и подкрепа за вътрешното търсене. Тук има и връзка с политическото влияние; китайската икономика обаче разцъфна благодарение на американските потребители, а политическото влияние на Пекин расте дотолкова, доколкото отслабва авторитетът на Вашингтон. Затова Китай (колкото и да приказва Пекин за вредните последици от допълнителната доларова емисия) има интерес статуквото да се запази, докато бъдат намерени нови пазари за китайските стоки. Емитирането на нови долари буди същите реакции в Русия и в Европа: неприятно нещо, естествено, но по-добре да е тъй, щом няма друг начин.
Злите езици описват отношенията между основните световни играчи като „шведско семейство“. Защото Русия де факто се превръща в сателит на САЩ, САЩ в „любимата кукла“ на Китай, седнал върху буре с барут (каквото е спадът в американското търсене), а Европейският съюз напомня „кризисен триъгълник“, опрян с единия връх на Русия и проточил друг отвъд океана. По същия начин – чак до подробности, може да се опише и положението на всички държави от Г-20. И щом са такива нагласите на водещите играчи и равнището на взаимната им зависимост, не бива да се чудим, че в Сеул „Двайсеторката“ дори не се опита да потърси подходи за радикални стъпки към реформи в световната икономика.
По БТА