„Стратегически рамки“ или наочници за Русия и НАТО

Газета.ру

Натовските срещи на върха не са повод да очакваме сериозни съдържателни решения. Тези форуми обаче са показател за обстановката в алианса и за отношението към най-важните му външни партньори. Атмосферата е качествено различна в сравнение с предишната среща на високо равнище, на която присъства руски президент. Остава да разберем доколко може да схващаме днешното затопляне като цикличен подем, който отново ще бъде последван от спад. Защото отношенията между Русия и НАТО са функция от отношенията между Русия и САЩ, а както сочат вътрешнополитическите промени в Америка, те отново поемат в старата, но съвсем не и добра посока.

Преди две години и половина – през пролетта на 2008 г,. Владимир Путин заяви, че смята да посети срещата на върха на НАТО в Букурещ. С което предизвика съществено напрежение. Администрацията на Джордж Буш твърдо се канеше да доведе до логически край две свои геополитически инициативи, неприемани от Русия. Да предостави на Украйна и Грузия планове за действия за членство в алианса (ПДЧ), сиреч да им отвори директен път за влизане в пакта, и да започне работа по проекта за разполагане на трети позиционен район от стратегическата ПРО на САЩ в Полша и Чехия. За Щатите бе важно да бъдат официално упълномощени от европейските си съюзници и за двете начинания.

Белият дом с право се страхуваше, че присъствието на Путин в румънската столица само ще изостри противоречията в НАТО и ще насочи вниманието към факта, че американската политика е основен фактор за разграничаването в алианса. Общо взето, стана точно така. Решенията на форума издаваха, че в съюза е настъпил смут. Независимо от твърдия натиск на САЩ, големите европейски държави блокираха ПДЧ за Украйна и Грузия, но в заключителната декларация безапелационно бе заявено, че и двете страни ще станат членки на алианса. НАТО подкрепи като цяло създаването на американска ПРО, при все че западноевропейските държави изразиха недоумение защо е избран за начало тъкмо регионът, в който тя максимално дразни Москва.

Срещата би могла все пак да очертае баланс на интересите – неслучайно веднага след Букурещ Путин и Буш подписаха в Сочи „Декларация за стратегическите рамки“, чиято цел според замисъла на Русия бе да сложи черта под общото наследство на президентите (и двамата се канеха да напуснат поста). Фактически тя включваше цялата програма, наречена по-късно „рестартиране“. Но вместо да направят пауза в дейността си, както очакваше Москва, САЩ започнаха по-интензивно да подкрепят Тбилиси и подписаха договори с Прага и с Варшава, което бе сметнато за нарушение на неформалните договорености.

Почти всички правят връзка между резултатите от срещата на върха и грузинско-руската война, избухнала 4 месеца след нея. Едни обаче виждат причината за сблъсъка в нерешителното поведение на съюзниците, отказали да отворят врати пред Тбилиси и насърчили с това Москва, а други смятат, че тъкмо обещанието на пакта „рано или късно“ да приеме Украйна и Грузия е внушило на Михаил Саакашвили усещането, че е покровителстван от НАТО, и го е провокирало към авантюра. При всяко положение действията на алианса допринесоха за ескалацията на конфликта.

Днес всички очакват от посещението на Дмитрий Медведев в Лисабон да излезе нещо добро. Руско-американската атмосфера значително се е подобрила. Освен това, през изтеклите над две години НАТО се сблъска с непреодолими проблеми в Афганистан, а в Букурещ все още избягваше да акцентира върху тези неща. Във Вашингтон липсва ясна линия на поведение, а най-вече разбиране за преследваната цел. Независимо обаче дали американците искат да останат дълго време в Афганистан или напротив, да се изтеглят в обозримо бъдеще, ще имат нужда от съдействието на Русия.

Същевременно е все по-вероятно афганистанската кампания да стане последната, в която САЩ се осланят на европейските си съюзници. Нежеланието на Стария свят да участва в акции извън официалната зона на отговорност на НАТО, още повече при съкращенията в европейските бюджети за отбрана, изключва възможността да се разчита на него в бъдеще. Какво означава това? От една страна, Америка ще има нужда от нови съюзници за опора – може би не на постоянни начала, а според ситуацията. От друга, необходимо е да извлича полза от НАТО, която си остава важен политическки инструмент.

И двата момента по идея би трябвало да стимулират сближаването с Москва. Русия все още има възможност и е готова да прилага военна сила; федерацията може да стане партньор на САЩ в решаването на някой бъдещ регионален проблем – в централната или източната част от Евразия. За целта обаче трябва да бъдат изградени отношения от нов тип. В този контекст НАТО може да изиграе конструктивна роля, още повече че след Афганистан самият алианс най-вероятно ще се върне към първоначалната си задача – да гарантира единствено европейската сигурност.

Какво я заплашва всъщност? Взаимоотношенията между самите европейски държави членки на НАТО – хипотетично погледнато, те може да се изострят. Днес тази вероятност е твърде малка, но сценарият не бива да се изключва напълно. Европа се мени – отминаха времената, когато хармонията се бе възцарила сякаш завинаги. Друг проблем произтича оттам, че Русия остава извън основните европейски структури, което поражда постоянни взаимни подозрения. Москва вече не може да сплотява алианса като външна заплаха, каквато бе Съветският съюз, затова пък събитията от 2008 г. показаха, че руската тема може да стане източник на остри разногласия сред държавите членки.

Предвидено е Северноатлантическият съюз да приеме в Лисабон нова стратегическа концепция, но тя няма да внесе яснота по въпроса за мисията на блока. Различните държави (САЩ, Западна Европа, Източна Европа, Турция) имат и различни виждания за неговата роля. Обединяването на всички представи в рамките на една организация би изисквало огромни ресурси, а никой няма готовност да ги инвестира.

Институционално сближаване между НАТО и Русия би им осигурило възможността да убият два заека. Да се гарантира лоялността на един партньор, важен за САЩ, а на европейските съюзници да бъде предложена важна мисия – окончателно преодоляване на разцеплението в Европа чрез включване на Москва в единната инфраструктура.

Сполучлива находка е тук европейската ПРО. Американците признават, че Европа ще е само един от елементите (далеч не основният) на глобалната система за противоракетна отбрана, която се кани да гради Вашингтон. Ако Съединените щати успеят да ангажират Русия с този локален проект, това хем ще е печеливш жест, хем косвено ще легитимира разработването на глобално позициониране – то впрочем съществува само на теория и съвсем не е сигурно, че ще стане реалност.

Дискусията за „ЕвроПРО“ в Лисабон ще бъде успешна поради негласното взаимно разбирателство, че темата трябва да бъде обсъждана в най-общи линии. Всеки опит за навлизане в детайли откроява многобройни несъвпадения, тъй че е по-добре участниците да се ограничат с общи разсъждения. И все пак на срещата през 2008 г. те се готвеха за конфронтация заради противоракетната отбрана, а сега обсъждат сътрудничество по същата тема. Подобни неща се случваха впрочем и преди, включително между Путин и Буш. А после всичко се връщаше в обичайните „стратегически рамки“. По-уместно е да ги наречем наочници, тъй като страните все още не могат да се погледнат взаимно без тях и да видят наоколо един съвсем различен свят.

По БТА