Циганин как страда

Има такава песен, последната от творчеството на непрежалимата Зорница Попова, в изпълнение на чудесния дует „Ритон“: „Циганин как страда, щом остане сам…“. Когато я чух за първи път по радиото, веднага си спомних за един манго от моите ямболски пациенти.
Карах поредното си дежурство в „Бърза помощ“, когато ни подадоха адрес в циганската махала до хълма Боровец. „Млад мъж, опит за самоубийство“, съобщи по радиотелефона фелдшерът. Не му беше за първи път на нашия екип. Веднага се метнахме с шофьора Сава в линейката. Давай, Сава, да спасяваме нещастно влюбени души…
Още го помня този двайсетинагодишен мургавелко, как виеше като жена: разкъса ризата си и се млатеше по главата с юмруци, а тя кънтеше, сякаш бе тъпан. Милата му тринайсетгодишна Айша го напуснала, и то със собствения му брат, та – потресен от предателството и на двамата, изпил две лъжици веро плюс половинка ракия. И сега от устата му излизаха мехурчета като от развалена пералня.
Не ми беше до смях, защото трябваше по всички правила на спешната помощ да му промия стомаха. (Дадох му да изпие цяла кана вода, после го натиснах по корема и той избълва в обувките ми сигурно цял леген сапунена вода и лиги.) После го транспортирахме до интензивното, да му прелеем една-две банки глюкоза с кофеин и да наблюдаваме състоянието на безценния му живот.
… След няколко месеца нов случай ме отведе в същата циганска махала. Банална патология – някаква женица с бъбречна колика. След като й инжектирах венозно броматропин и изтеглих иглата, зърнах в дъното на къщурката, сред скупчените близки, и бившия самоубиец.
Циганите много уважават лекарите си. Понеже трябваше да остана още трийсетина минути, за да видя ефекта от инжекцията, започнаха да ме канят на масата си. Седнах, колкото да не ги обидя. И тогава попитах момчето дали ме помни. Затръска утвърдително сплъстените кичури по главата си.
– Е, мина ли ти любовната мъка? Тогава беше готов да умреш.
– Лапешка работа…
– И какво стана с това твое невярно Айше, върна ли се?
– Ами, знам ли я, аз не исках да я виждам повече, брат ми и той я натири. Сега тя живее с братовчед ми.
– А ти прости ли на брат си?
– Ами, какво да правя, брат ми е, да го коля ли?
– И къде е той сега?
– Ами, духна някъде в Северна България, не се е обаждал, не ме интересува.
– А ти ожени ли се?
– Ами, да, че сам ли да стоя?
– За коя?
– Ами че откраднах буля си.
– Какво значи буля?
– Ами, на другия ми брат жената.
Та думата ми беше, циганин как бил страдал…

ДЕСЕТ ЛИТРА УРИНА ЗА ИЗСЛЕДВАНЕ

Като стажант-лекар обичах да се навъртам край ръководителя на Пловдивската клиника по дерматовенерология професор Иван Толев. От него научих много интересни любовни истории, част от които съм разказал и тук. Професорът беше изключително духовит и приятен човек, знаеше вицове, ръсеше неповторими сентенции. (От него чух онова безсмъртно изречение: „Пловдив е провинция, но не на София, а на Рим!“, което тогава ме хвърли във възторг като фанатичен фен на Вечния град.)
В клиниката работеше и един главен асистент, ще го наречем доктор Х. В противовес на професора, той беше мрачен и необщителен, действаше задълбочено и сериозно и никога не пускаше шеги. Иначе бе много добър лекар.
Затова се изненадах, когато той пожела да изследва урината на един пациент, който имаше някаква елементарна екзема. Диагнозата едва ли го налагаше, но после приех, че е решил да изследва функцията на бъбреците му, макар да не бе интернист. Още по-странно обаче бе нареждането му към пациента:
– Необходимо е да ни донесете десет литра урина!
– Десет литра?! Защо толкова много? – удиви се човекът.
– Изследването го налага, иначе няма да бъде прецизно. Нали желаете да сме наясно с произхода на заболяването ви?
– Разбира се, че да.
– Тогава защо спорите? Ако искате, поставете си диагнозата и се лекувайте сам.
– Слушам, докторе – послушно вдигна ръце пациентът. – Но аз непрекъснато пътувам, при това – с градския транспорт, неудобно е. Как да събера толкова много урина?
– И на това ли да ви уча? Вземете със себе си една десетлитрова дамаджана и не пропускайте нито едно уриниране. Събирайте всичко в нея. Разбрахте ли ме – нито капка да не проливате навън! Когато я напълните, ми я донесете за изследване.
Мъжът изпъшка, промърмори нещо под нос и си тръгна. Погледнах изпитателно дерматолога, но той отново се наведе над микроскопа си и явно веднага забрави както за пациента си, така и за мене.
Вероятно това беше все още неизвестен за колегията нов метод, публикуван в някое от безбройните чуждестранни издания, които асистентът непрекъснато четеше. Даже се зарадвах, че скоро ще го науча.
След няколко дни, ето ти го и онзи мъж, помъкнал огромна плетена дамаджана. Стовари я в лабораторията и попита асистента кога да дойде за резултатите. „Утре“, отвърна му сухо той, без да го поглежда. И когато онзи си тръгна, повика санитарката и є разпореди да излее цялото съдържание на дамаджаната в тоалетната, след което да я изхвърли на боклука.
Силно изненадан, си позволих да го попитам:
– Защо така, доктор Х.? Наистина ли няма да изследвате тази урина, която той толкова дълго и старателно е събирал, и то по ваше изрично указание?
– Какво има да я изследвам, колега? Имаме най-обикновена екзема.
– Но тогава защо го накарахте да прави това? Представям си как е мъкнал няколко дни тази огромна дамаджана по рейсове и тролеи и как е търсил обществени тоалетни, за да се облекчава в нея. Нали вие сам му наредихте да събира „всичко вътре, до капка“?
– Не отричам, така е.
– Защо беше нужно това, след като сега изхвърляте цялата дамаджана, без дори да я помиришете?
– Как да ви го обясня, колега… Е, добре, ще ви кажа. Този човек навремето отмъкна едно мое гадже, а то беше толкова хубаво и аз бях така увлечен по него… Всички ние сме хора и нищо човешко не ни е чуждо, нали? Та реших да направя нещо невинно наглед, може да е дори и малко инфантилно, но за собствено удовлетворение. Нашата велика професия ни предоставя понякога и такива моменти, разбира се, без да злоупотребяваме с нея.
– Не разбирам каква е връзката…
– Явно трябва да ви го дешифрирам, а ми изглеждате интелигентен… Нашият пациент също не можа да го схване и така се върза, но то си е за негова сметка.
И понеже продължавах да му се пуля удивен, доктор Х. допълни, загадъчно подсмихнат и видимо доволен от себе си:
– С две думи: приемете мъкненето на тази дамаджана и глупашки събираните в нея десет литра урина като едно мое малко, лично, макар и позакъсняло докторско отмъщение…

ПОДАРЪК ОТ ПАЦИЕНТ

Аз съм лекарско дете. Моят баща лекуваше възрастни и деца не само от Ямбол, а и от целия окръг. Получавали сме от благодарни пациенти, предимно селяни, стотици пилета, кокошки, пуйки, свински пържоли, за яйцата и плодовете да не говорим. Какво лошо има в това? Лекарските заплати тогава бяха много ниски (а и кога ли са били високи). Но по този въпрос съм писал десетки пъти и сега няма да се спирам на него. Та така, чрез благодарните пациенти татко изхранваше мен и сестра ми.
Като лекар в родния си град аз наследих клиентелата на баща ми, включително и от селата. Хората бяха щедри, а и дворовете им тогава бяха пълни със стока: носеха ми направо вкъщи цели заклани агнета, свински бутове, наденици… Купувах си само хляба.
Мина време, скъсах с тази най-велика професия и хванах перото, за да я описвам. Отидох в София. Един ден ми звънна Киро, син на стар мой приятел и пациент от нашите села. Помнех го като малък. Сега и на него му се родило дете, само че – преждевременно, осмаче.
– Честито! – казах му аз най-простото нещо.
Мислех, че ме е потърсил само така, за да се похвали. После зададох най-логичния за всеки лекар въпрос:
– И как е то?
– Много е зле, бат’ Тошко! – изрева той. – Умира!… Казаха, че не му се разгъвал белият дроб.
Веднага се сетих: това ще да е зловещият „дистрес-синдром“, наистина драматично състояние за недоносени деца, родени в осмия месец.
– Казвай бързо, какво ще правим?! – вече хлипаше Киро.
– Бягай веднага в Детската клиника, ще търсиш доцент Емилия Христова от мое име.
Звъннах на националната консултантка по неонатология, обясних є положението. Докато отида на място в клиниката, бебето вече бе прието и настанено в кувьоз; инжектираха му сърфъктант, чрез който дробовете доузряват (единственият спасител в такива случаи). Поговорихме малко с бащата Киро. Колкото и да беше разтревожен, не пропусна да се изфука: станал голям бизнесмен, играел си с милиони…
На третия ден доцент Христова ни съобщи:
– Детето ще живее!!
Киро се хвърли да я прегръща. Като се успокои, є рече:
– Богато ще ви възнаградя!
След няколко седмици срещнах лекарката пред Центъра по хигиена. Без да я питам, ми се похвали: моят приятел се оказал наистина доста щедър. Купил някакъв апарат за клиниката є, дал и почти по една заплата на целия екип, който бе спасил детето му.
Стана ми малко мъчно: а на мене, който го бях свързал с тях – какво? Докога ще си оставам с едно голо „благодаря“?
Същата вечер Киро ми се обади по мобилния. Значи не ме е забравил.
– Трябва да ти се отблагодаря, бат’ Тошко.
– Много мило.
– И знаеш ли какъв ще е подаръкът ми за тебе?
– Че откъде да знам?
– Няма да познаеш…
– Е, хубаво де, кажи.
– Една луксозна проститутка!
Едва не изтървах апаратчето:
– Моля?!
– За колкото време искаш: за час, за два, за цяла нощ. Аз ти я плащам. И стаята в хотела е за моя сметка.
– Бе, Киро, ти майтап ли си правиш, ти чуваш ли се какво говориш?! Аз кога съм ползвал проститутки, бе?! Никога!
По изпухтяването, доловено в слушалката, разбрах, че е готов да ми се обиди. Все пак Киро запази самообладание:
– Що бе, не ти ли харесва? Или вече не правиш секс?
Чак започнах да заеквам от гняв:
– Абе, идиот, ти да не си слънчасал?!…
Затворих му. Келеш! Дълго време треперех от унижение. Ще тичам аз да му спасявам отрочето, да му е живо и здраво; той ще дава добри пари на лекарите и сестрите (напълно заслужено, впрочем), а на мен, дето го заведох при тях, ще ми предлага пачавра!… Пък било тя и луксозна. Ще ми се подиграва, говедото неблагодарно…
После обаче размислих и ме доядя на самия себе си. Ама че съм глупав! Отказва ли се такъв скъп подарък? Защо не го приех?
Просто трябваше да го попитам колко струва една такава лъскава проститутка за цяла нощ. Вероятно 300–400 лева или евро, знам ли. И после да му поискам тези пари за себе си. Нали за него ще е все същото?
Но, както е известно, на българина добрият акъл му идва твърде късно…

* Из книгата „222 любовни лекарски истории“, подготвена от ИК „Сиела“. Д-р Тотко Найденов е автор на 10 публицистични книги, между които „Аз, Лекарят“, „Съдебните лекари разказват“, „Защо и как се самоубива българинът“, „Любовни лекарски истории“, „Учуден от живота“.