Проф. Милко Петров: Време е за журналистика на протеста

Проф. Милко Петров. Снимка: личен архив

Милко Петров е професор по чуждестранна журналистика и изграждане на имидж във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“, доктор на филологическите науки. 14 години е работил като журналист в печата. Специализирал е в САЩ, Германия и Франция. Преподавал е в редица университети у нас и в чужбина. Автор е на пет книги и на над триста научни публикации, разглеждащи въпросите на журналистическата теория, световната журналистика и персоналния имидж.

– Проф. Петров, издателство „Сиела“ пуска на пазара книгата ви „Америка – социалният тропик. Социум и медии на САЩ от Пулицър до Мърдок”. (Виж повече тук.) Какви поуки може да предложи на българите американският модел и трябва ли моделът да бъде следван безкритично?

– Американският модел, разбира се, че не може и не трябва да бъде следван безкритично. Разликата е не само в ресурсите, пространствата и историческите условия, но и в различния манталитет на хората, дори в различното им възприемане на времето – при нас времето все още „не е пари“, на чувството за история и принадлежност към дадена общност. Една от поуките на американския социокултурен модел е, че се дава шанс на новото, ефективното, перспективното, а не на партийно праволинейното и приятелското, че се инвестира в иновациите и експеримента, не в рутината и канона,че негативното се изтласква в периферията чрез публична откровена дискусия, а колективно несъзнаваното се отреагира чрез медиите като ексцесия и не залива с пошлостта си обществото,че се дава положителният пример. Винаги в общественото съзнание се имплантира целенасочено „принципът надежда“, който мобилизира и обикновения човек да постигне повече, да не говорим за одарения. Гангстери и шоугърли има, но те са в специфичните етажи на социалността, в подземието – независимо от богатството и влиянието им, а студентът от Харвард винаги ще е в по-престижна позиция от мутренския уличен бос.

Що се отнася до това, което вземаме от медиите на САЩ – нека не се оправдаваме, когато създаваме духовни буламачи, че така се правело в Америка. Американската журналистика не е журналистика за пример, но в нея може да намерите примери за всичко. Освен ширпотребата и комедиите с монтиран смях зад кадър има и сериозна, и отговорна разследваща и качествена журналистика. Тя формира елитите в политиката, икономиката, техниката, културата. Нека вземем тази добра практика.

– Първият жълт вестник в САЩ е „New York World“ на Джоузеф Пулицър, на чието име има журналистическа награда. Според вас, кои са приликите и разликите на жълтото в САЩ и в България?

– Пулицър е създал вестник с опростен, директен изказ и образ за емигрантите, сам той е такъв, самообразовал се е, за да стане един от бащите на американския вестникарски английски. Но той винаги е преследвал и социални каузи – защитавал е подтиснатите, реагирал е срещу произвола на полицията над стачкуващи миньори и работници, водел е „кръстоносни походи“ на истината срещу корумпирани кметски и щатски управници. Правел е пари, но неговата „жълта журналистика“ винаги е преследвала кауза, разследвала е докрай, както е изисквал от репортерите си, била е с усет за неправдата и със смелост да я посочи.

При нас има имитационни подобия на неговия подход, които не разследват, не съпоставят, не притесняват с неудобни въпроси, не търсят нещата под повърхността, а просто прикачват клюки, пикантни сюжети, измишльотини и компромати към биографичната хронология за известни хора. Но при жълтата, таблоидната и при сензационната булевардна журналистика винаги имаме журналистически процедури по откриване и документиране на информацията, а сензацията е само подходът за поднасяне на информацията, нейното сенсуализиране и свръхдраматично представяне. За съжаление, у нас много неинформирани всичколози, особено обичани от комерсиалните телевизии, сложиха неправилно знак на равенство между скандалния, често поръчков компромат и подхода на сенсуализираната информация.

Така всяка сензация бе обявена за жълтина, за жълта журналистика и по логиката на отразеното подобие пък всяко сериозно разкритие вече е приемано с подозрение като несериозно. Затова в държавата ни ще се казват все по-бомбастични неща, от все по-отговорни хора и ще има все по-смешен правен резултат. фантасмагориите не са доказателство, словесните изцепки не са аргумент в държавата, където основни понятия просто не са разбирани правилно. Или се прилагат по каубойски – първо стреляш, а после мислиш – защо си го сторил.

– Какъв имидж пред читателя си създават родни медии чрез жълтата боя по страниците си? Могат ли вечните теми за корупцията, за хазарта, за наркотрафика и трафика на хора да бъдат решени чрез жълтата преса?

– Сензационната преса у нас създава чувството за вседозволеност и безнаказаност, че всичко може да се получи, стига да се заплати в брой. Това не е класическата американска мечта, изискваща целенасочен труд, воля, упоритост, отдаденост. Но там държавата гарантира необходимите условия на спазващия правилата да достигне в някаква степен мечтата си. Тогава предишният президент Роналд Рейгън вече ще има право да перифразира протестантската етика и да произнесе мотото на своите консервативни разбирания, че „богатството е награда за труда и усилията, а бедността – наказание за мързела и леността“. При нас жълтата преса насажда доверие към рулетката на късмета, сее илюзии, че всеки може да спечели, че всеки може да стане „халиф за една нощ“, а риалити форматите доказват, че всеки по-отракан ексхибиционист може да постигне известност със своята обикновеност, даже шокираща баналност.

„Вечните“ теми няма да изчезнат, но те изчерпват своя тиражен потенциал и развращават обществото, ако не дойде навреме възмездието. Навремето фразата за мутрите, че „живеят устремно и пищно, но кратко“, създаваше потайно озлобено удовлетворение. Но откакто си разпределиха териториите, излъчиха свои представители на властови позиции, спазват приличие и няма показни убийства – и това утешение за простосмъртните изчезна. Време е да се включи в играта и едно ефективно правосъдие. Понякога и у нас чрез скандала и сензацията обществото научава много неща за потайностите на корупционния механизъм – нещо, което трябва разследващата и качествената журналистика да правят, но, уви, политически и корпоративни интереси почти са задушили този вид в „официалните“ медии. Затова нека не отхвърляме жълтата журналистика по принцип, ако тя се прави като журналистика, а не като махленска клюкарница. Тя си има своите цели, език, публика, социални възможности. Бащата на американската таблоидна журналистика Джо Патерсън, създател на вестник „Ню Йорк дейли нюз“, не случайно нарежда да поставят на високата сграда на редакцията му мисълта на президента Ейбрахам Линкълн: „Господ сигурно много обича обикновените хора, щом е създал толкова много от тях“. Има бързи, но има и пътнически влакове. Важното е да стигнем до хората в тях и те да изберат да четат. И да мислят след това.

– От какво трябва да се откаже българската журналистика, за да превърне премълчаваното в обект на публична дискусия?

– От страха си за хляба насущни. Професионализмът на средното и младото поколение е твърде висок, но усещам при срещи с колеги от страната, че им липсва социална смелост и вяра във възможността да се променят нещата. Апатията е нашият бич. Тя е следствие от ниското заплащане и несигурността за бъдещето – професионално и лично, както и отчаянието от апатията на оскотелия и вгледан в ръба на чинията си народец. Затова е нужно да се намери ресурс за независима журналистика. И интелигентната част на населението трябва да помогне да бъде подкрепена и дори създадена – чрез блоговете и сайтовете една критична и всевиждаща журналистика на протеста. За съжаление, ресурс отвън не идва, освен за удобни на някои фондации цели, а в страната бизнесът е в ступор и само някои съперничещи си мутренски формирования инвестират в протестна журналистика. Българите трябва да разберем, че никой няма да ни внесе такава журналистика, това не е търговска верига или Макдоналд’с, трябва да си я създадем сами. Защото всеки народ има журналистиката, която заслужава.

– Каква, според вас, е формулата за успешни новини?

– Бързина, обективност, значимост на новините, плуралистичност на гледните точки, отговорност пред обществото, не пред властта и нейните медийни измекяри. Не може национална комерсиална телевизия в централната си вечерна информационна емисия да съобщи за протеста на студенти и преподаватели от СУ, събрал близо 4 хиляди в центъра на столицата, едва на 24-ата минута след съобщения за цената на кашкавала, за прогноза как щели да се вдигнат заплатите догодина, щото излишните са вече уволнени, за сигнал за пакет с парцали и вестници на спирка във Варна, който обаче се оказал фалшива тревога, според интервюирания окръжен МВР шеф. Ами самоцензурирането на международните новини – Би Би Си съобщава за мащабни студентски демонстрации в центъра на Лондон, Оксфорд, Кеймбридж и от мястото на събитието, а нашите „новинари“ ги отбелязаха с кадри от периферията на протеста и с констатацията, че демонстрациите не били толкова големи като предишния път? И премълчаха за протестите на италианските студенти в Рим и за техните квалификации към премиера Берлускони. Защо ли?

– Медийният магнат Рупърт Мърдок и Стив Джобс, изп. директор на „Apple“, представиха в края на ноември вестник, който е само за iPad. Имат ли бъдеще печатните хартиени издания или електронните ще ги изместят?

– Мърдок отдавна се бори да въведе платеното съдържание в интернет. Не случайно той провежда тази политика в обновения от него качествен финансов всекидневник „Уолстрийт джърнъл“. Дори хартията да изчезне като носител на информация за всеобщо ползване, тя още дълго ще се ползва за определен тип качествени издания. Но вестникът, по думите на самия Мърдок, ще остане. Той, или неговият „електронен братовчед“. Защото в информационния водопад, който ни залива, винаги ще се нуждаем от екип професионалисти, които да прегледат, подредят и осмислят предлаганата отвсякъде информация. Иначе всички трябва да правим всичко в сферата на информацията. А това губи време. Бройлерът не е по-вкусен от лично оскубаната и приготвена слънчева кокошка, сварена на огън от дъбови съчки на огнището. Но повечето хора в модерния свят са принудени да го използват, за да спечелят време. А то, както ни припомнят американците, е пари. Или творчество, или споделено щастие с любим човек, както биха вметнали по-темпераментните европейци. Изберете сами.

Със съкращения. Виж целия текст във в. Новината

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.