Още Маргарет Тачър каза, че на Запад не искат да работят със старите ни дипломати
Сега те са напълно компрометирани, покрай тях и България
Разкриването на сътрудниците на Държавна сигурност в Министерството на външните работи потвърди в пълна сила обществените очаквания, че злокачественият тумор на агентурната съпричастност е поразил най-тежко кариерната българска дипломация. Колкото и да е унизително за международния ни авторитет, ние сме отново уникални.
Няма друга посткомунистическа държава, член на НАТО и ЕС, в която ядрото на дипломацията да е изградено от бивши сътрудници на комунистическите тайни служби. И тук не става дума за изключения, а за цяла (удивително напориста за улегналата си възраст) кохорта от така наречени “кариерни дипломати“ от комунистическо време, предимно съветски възпитаници на Московския държавен институт за международни отношения (МГИМО).
По чуждестранни възпитаници на МГИМО България се нарежда на второ място с 653 завършили след преминалата в историята ГДР (762), като третото място заема също вече несъществуващата Чехословакия с 471 души. Сред по-известните московски възпитаници са министър-председатели, министри, депутати, заместник-министри, висши административни ръководители. Имена като Петър Младенов, Андрей Луканов, Жан Виденов, Любен Гоцев, Бойко Димитров, Румен Сербезов, Атанас Папаризов, Бойко Ноев нямат нужда от специално представяне.
Сред завършилите МГИМО има също така десетки бивши и настоящи посланици и ръководители на дипломатически, консулски и търговски представителства зад граница, съветници (секретари) на президента Първанов и кабинета Станишев, както и служители в структурите на ООН, ОССЕ и други международни организации. Много от випускниците заемат високи постове и в бизнеса, банковия сектор, неправителствени организации и политически партии.
В по-голямата си част тези „корифеи” на Брежневата външнополитическа доктрина, за които говорим днес, са били вербувани от Държавна сигурност през 80–те години, един от най-мрачните и позорни периоди в българската външна политика. Поради крайно отрицателните реакции в световен мащаб срещу събитията в България, след 1986 г. дипломатическите ни кадри са тотално мобилизирани и организирани както в “Центъра” (министерството), така и в дипломатическите ни представителства зад граница за “компетентно отстояване на позициите на НРБ по възродителния процес”.
Ключови фигури в създадените оперативни и работни групи са естествено агентите на Първо и Второ главно управление на ДС. За голямо съжаление негативната роля на кариерните дипломати с чин от разузнаването не приключва, а само започва с „възродителния процес”. Техният стил на правене на дипломация продължава да влияе и до днес върху мъглявата и противоречива външна политика на БСП, на президента Гоце Първанов и цялата му преторианска гвардия от агенти, а често и на държавата като цяло.
Като се започне от мораториума върху изплащането на външния дълг през 1990 г. и неадекватната реакция при опита за преврат в Москва през 1991 г., като се мине през продължилата повече от 10 години систематична политика против членството на България в НАТО и параноичните позиции срещу действията на НАТО на територията на бивша Югославия, през 1995 и 1999 г., и се стигне до днешната лигава политическа сервилност към Путин и гърчовете около енергетиката, навсякъде се чувства специфичният „съветнически” почерк на кариерната българска дипломация, оформен в МГИМО и допълнително моделиран в разузнаването и контраразузнаването. На този фон протяжните крясъци в защита на дипломатите, секретни сътрудници на ДС от разузнаването и контраразузнаването като „патриоти, отстоявали националните интереси”, са жалки.
През всичките години на прехода участвах активно в обществената дискусия за това какви дипломати са нужни на страната ни по пътя към НАТО и ЕС. В десетките си публикации по темата винаги съм застъпвал убеждението, че по време на комунистическия режим понятието „дипломат от кариерата“ бе политическо напълно компрометирано и затова е много по-логично за посланици да се назначават нови, изявени личности от политическите, академичните, културните и бизнес средите, които по никакъв начин не са обвързани с дипломацията преди 1989г.
Ще подкрепя аргументите си с един цитат на президента д-р Желю Желев от книгата му „В голямата политика“: „…Онова, което е оставило най-ярка следа в паметта ми от тази среща с Маргарет Тачър, беше въпросът за новите лица в дипломацията. Тук г-жа Тачър в прав текст ми каза, че ако искаме на Запад да ни приемат като нови демокрации, трябва да заменим старите номенклатурни кадри в дипломацията с нови лица от демократичните среди. Защото, продължи тя, всичките ви стари кадри ние ги имаме в компютрите си и знаем за всеки от тях какви връзки има с партийния апарат, с вашите специални служби, с КГБ и т. н. Ние просто не им вярваме и не желаем да работим с тях.“
Единствените години на прехода, през които бяха направени опити за сериозни и успешни кадрови промени във висшия ешелон на българската дипломация, бяха двата периода на управление на страната, когато и премиерът, и президентът бяха от СДС – 1991/92 и 1997/2001 г. Когато говорим за „ново” лице на българската дипломация, трябва да отдадем заслуженото преди всичко на президента д-р Желю Желев и на правителството на Филип Димитров, които до края на 1992 г. успяха да назначат значителен брой нови посланици и да извадят страната ни от дипломатическата й изолация.
За съжаление, при партийно-политическата конфигурация след 2005 г. с президент Първанов, премиер Станишев и външен министър Калфин, се премина към откровена реставрация, която продължава с пълна сила и при сегашното правителство. Днес „дипломатите от кариерата“, съветски възпитаници, и агенти на ДС са много повече, отколкото при президентите Желев и Стоянов.
Колкото и да се спекулира на тема „професионализъм“, има само един изход за измъкване от този омагьосан кръг. Това е регламентирането чрез промяна на Закона за дипломатическата служба на абсолютно предимство за политическите дипломатически назначения пред кадровите през следващите поне два президентски мандата, съчетано със сериозно намаляване на възрастта на назначаваните посланици. Всичко друго би било единствено подкрепа за лепкавата популистка демагогия, в която така или иначе сме затънали до гуша.