Българинът Х. в затворите на Куала Лумпур*
Годината е 2003-та. В центъра на Куала Лумпур един българин взема неправилното решение на неправилното място. А джобовете му са пълни с фалшиви чекове. Но когато измамата е твоят бизнес, понякога се случва денят ти да започне със закуска в “Мариот” и да завърши с лепкава топка ориз в затвора “Пуду”.
”Малайзия е чудна страна. Когато влезеш в Куала Лумпур, все едно си в Токио. Небостъргачи, неони, мултивижъни 6 на 16. И банки, които работят по 24 часа през цялата седмица. Точно този незначителен факт прецаква Х. И му струва 23 месеца и 20 дни в три от най-гадните затвори в предградията на Куала Лумпур. Което си е почти смъртна присъда. Прехвърлян между различни адвокати и килии, той оцелява в компанията на хиляди изнервени убийци, изнасилвачи, религиозни фанатици, серопозитивни, луди, хероинови наркомани и дилъри на дрога и оръжие от цяла Азия. Фактът, че напуска затвора с лека екзема вместо в найлонов чувал, се дължи най-вече на коравия му характер, Библията и един китаец.
Това е неговата история:
”Падаше се 3 август 2003 година. Беше към един часа, когато отидох да “развържа” чекове в един мол. Отдолу, във фоайето, имаше чейнджбюро. Партньорът ми ме чакаше отстрани. Когато дадох подправените “Томас Кук” чекове за 300 долара, ме арестуваха. По-късно откриха и кредитните карти. Не отчетох факта, че “Томас Кук” са оторизирали “Майбанк”, а тя работи и през уикенда. Така са проверили номерата на чековете.”
Две минути по-късно Х. пътува към най-стария малайзийски затвор – “Пуду джейл”. Историческа забележителност, построена преди около 150 години, където боят с пръчка все още се практикува. Вторият етаж не работи, защото местните вярват, че има призрак. Всъщност там са извършени над 80 екзекуции. “Пуду джейл” е като РПУ, но вместо 72 часа престъпниците остават поне месец.
”Културният шок е голям. В Малайзия са малеи. Много диви, първосигнални хора. Събличат те чисто гол. Вземат ти всичко и те оставят само по слипове. Ако имаш. Аз имах. Затварят те в много малка килийка – два на два метра. Като си разпериш ръцете на едната страна, остава може би половин метър, и на другата страна, като ги разпериш – пак половин метър. Прозорецът е колкото кутия за обувки. Там няма нищо, само цимент. И всички сте върху цимента. 8 човека в тези 4 квадрата. Спим клекнали или седнали. Няма как, 8 души трудно се събират в такова място. Нямаш право на баскет (кофа за изпражнения) вътре. Но можеш да пикаеш през решетката. Има канал точно пред вратата. Вадиш си пишката между пръчките и целиш канала. Ако те видят, ще те набият, защото е забранено. Ако ти се с..ре, седиш и чакаш да отворят килиите сутринта – в 7 и половина. Имаш право на половин час да си измиеш лицето, ръцете и да ползваш тоалетната евентуално.
Банята има 5 клекала и 3 душа. Времето не стига и трябва да избереш между душа и клекалото. Освен ако не си много бърз. Няма сапун, няма паста за зъби, няма четка. Само вода. И в един момент колкото и да се миеш, като си мазен целият, се чувстваш още по-мръсен.”
В случая на Х. няма какво да се разследва, защото подписът му е върху фалшифицираните чекове. Това, че има френски паспорт, му спечелва време. Х. се преструва на французин седмица, докато партньорът му успее да напусне страната. После си признава. И само фактът, че е европеец, го спасява от бой.
”Иначе в Малайзия ги разкъсват от бой. И като казвам разкъсват, наистина е така. Ходят с разпрани гърбове. Бият ги с бамбукови пръчки. Когато те удари, бамбуковата пръчка разцепва кожата. Отстрани става черно-лилаво, а по средата – една кървава ивица, от която тече лимфа през цялото време.”
5 удара може да даде всеки офицер, а над 5 – всеки съдия. Така е по закон. Нещастниците се събират в двора, където стърчи дървена стойка с формата на буква А. Носят бели шорти с изрязана задница. Завързват ги по корем върху скарата и броенето започва.
След месец в “Пуду джейл” българинът попада на 60 км от Куала Лумпур – в следствения арест в “Сунгай Булу”. При влизането Х. трябва да направи труден избор – стандартно анално претърсване за дрога, пари, тютюн и запалки или клизма. Той отказва “обиска”, тъй като проверяващият използва едни и същи латексови ръкавици при всеки преглед.
”В “Сунгай Булу” беше по-зле. За да стане ясно за какво става въпрос, трябва да се усети атмосферата в затвора. В Малайзия присъдите са убийствени и могат да те държат в следствието неопределено време – 15, 10, 6 години… Аз видях такива хора.
За над 250 грама марихуана дават смъртна присъда. Над 50 грама хероин, морфин и други производни на опиатите – също смърт. Повечето са със смъртни присъди по член 39Б.
При него има две възможности – или те оправдават, или те бесят. Няма средно положение. В “Сунгай Булу” е пълно с такива.”
Чужденците лежат отделно. Така Х. попада сред африканци, които започват да се грижат за него. “Там се създава чувство за обща принадлежност, защото те са от Африка, ти си от Европа, а сте заедно в Азия. Това ви сближава, защото сте чужденци в тази страна, говорите английски. Те ми купуваха разни работи, понеже има кой да ги посещава, имат си бизнес там. Повечето негри в Малайзия са измамници или наркодилъри.”
Х. изкарва в “Сунгай Булу” 2 месеца. После идва обвинението по чл. 474 за “опит за подриване на малайзийската икономика”. Заради 300 долара във фалшиви чекове той е осъден на 4 години и половина затвор. Адвокатката от Куала Лумпур, наета по интернет от партньора, не помага особено, но затова пък прибира 6000 долара от българина. Без да го види нито веднъж.
Още същата вечер Х. влиза в “Каджанг”. Затвор с максимална степен на охрана. Той е предназначен за 3000 души, но през 2003-та те са три пъти повече, а Х. е единственият бял. Като за начало му обръсват главата, както се прави навсякъде. И още преди да разбере номера на новата си килия, Х. минава през най-гадното място в “Каджанг” – карцера. ”Аз седях там 2 седмици заради един ланец с патрон. В Малайзия патронът е амуниция и се наказва строго. Патронът е сребърен, инкрустиран, антика. Личи си, че не е боен. Но когато влизаш в затвора, си оставяш всички неща в кашон. Надзирателят ме попита: Какво е това нещо? Аз му казвам: “Булет.” “Булет ли?” Стресна се веднага. Изви ми ръцете, стъпи ми на главата, сложи ми белезници и ме вкара в карцера. А карцерът е много гадно място. Или ти свети лампата 24, 48 часа, или я изгасят и седиш на тъмно. Няма средно положение. Хранят те през един отвор отдолу, във вратата. Тикат таблата, а като се наядеш, я буташ обратно. Има много плъхове, огромни. Няма как да ги изгониш. И в зависимост от провинението ти – ако си се сбил например – има верига, с която те завързват за крака. Като вкарат 4-5 човека, става още по-зле – пълна тъмнина, всички се блъскат, стават дрязги през цялото време. Карцерът ми беше за “добре дошъл”.
КИЛИЯ 104
”Каджанг” има три етажа. На последния, където няма вода, настаняват новобранците като Х. След 6 ужасни месеца ги местят при старите пушки – на долните нива. Х. е разпределен в килия 104.
Първата половин година живееш с други новаци като теб. В една малка килия сте обикновено 16-18 човека. Спиш, опрян в стената. Отваряш крака, за да може човекът пред теб да се облегне, той прави същото за предния и така спите в редици. Гадно е, защото е много горещо и влажно. Не се диша и всички са с екземи. И колкото и да се опитваш да избегнеш контакта с болните, вие лежите един до друг. Аз получих само на краката.”
Затворниците-новаци нямат право да напускат килията 24 часа. “Там ти носят храната. 16 души ядат с ръце, защото в “Каджанг” няма вилици, няма лъжици. Мизерията е голяма, а никой не иска да чисти на толкова хора. Баскетът с изпражненията се изхвърля всяка сутрин в тоалетната на етажа. Който дойде последен, той го поема, докато не влезе следващият новак. Аз го изхвърлях около 4-5 дни.”
В началото стресът за Х. е смазващ. “За европеец, дошъл на такова място, рязката смяна ти дръпва л…ното буквално. Първите три месеца сигурно съм ходил 4 пъти до тоалетната.
Вътре е голяма лудница. Повечето хора се затварят в себе си. Слагат ръце на ушите си и пеят. Блъскаш ги, удряш ги, но нещата не се променят. Няма как да не си агресивен – 16 души в тясна, мръсна килия. Имах чувството, че ме бяха вкарали в пералня, а в главата ми беше като във филм. Аз си мислех, че това не се случва с мен. Очаквах всеки момент някой да дойде и да ме събуди.”
Междувременно, докато е в 104-та, Х. сменя адвоката си по препоръка на свой съкилийник. Адвокатът е важна фигура в света на затворниците. ”Той е единственият човек, който може да те посещава и да ти носи пари – малайзийски ринги, които ти пъхаш незабележимо в задника си, защото в стаята за свиждане има камери. Аз даже си правех специален ръб скривалище на шортите. След като се прибереш в килията, опаковаш парите в найлон и ги слагаш отново отзад.”
Новият защитник на българина обжалва и успява да свали присъдата му на 2 години и половина. А ако работиш в затвора, една година има 8, а не 12 месеца. Така Х. лежи 20, защото шие униформи. ”Работиш по желание, но е по-добре така, защото все едно не си в затвора. Шивашкият цех беше в едно голямо хале, в което сте 60-80 души.”
Като шивач Х. се ползва с много облаги, защото изпълняват специални поръчки на надзирателите, а те плащат с тютюн.
”Когато имаш табак в “Каджанг”, си цар и можеш да си купиш абсолютно всичко – дори печено пиле. Тютюнът ти позволява да живееш нормално.”
Търговията въртят надзирателите, които вкарват табака отвън и го продават с 500% надценка. Но ако вътрешната полиция открие в някого пакетите, наказанието е шест месеца карцер.
Бизнесът с дрога е другата движеща сила в “Каджанг”.
Там има 10 000 затворници и 7000 от тях са наркомани. За една капачка от паста за зъби, пълна с хероин, те са готови на всичко.
”Там всичко е хероин. Синтетични наркотици се взимат само ако няма хероин. По принцип големите босове, които въртят бизнеса в затвора, живеят много добре.” Наркотрафикът им носи десетки хиляди долари печалба. Схемата е проста. Надзирателите получават 150 долара заплата и вкарват дрога за босовете. Надзирателите се сменят всяка година и са подчинени на отговорника на блока. Отговорниците имат офицерски чин и взимат около 1000 долара. Парите не им стигат, затова всички търгуват с дрога. На тях им се плаща да уреждат внасянето и да решават проблемите в блока.
Освен с наркомани, в коридорите на “Каджанг” Х. се сблъсква и с много луди.
”Ако в Малайзия си луд и си извършил престъпление – лежиш в затвор, не в лудница. Без значение какво е състоянието ти. Ако се закачиш с откачен, веднага става проблем.”
Той също като останалите знае как да намери лъжица, как да я подостри и е въпрос на време да те прободе с нея и никой не може да му направи нищо.
”Повечето местни затворници – малеи, индийци, индонезийци, са първосигнални. Там постоянно някой се бие с някой и няма как да не посегнеш и ти.
Биете се или за храна, или за място за спане, защото така е поставен въпросът – или той, или ти. Крадат през цялото време, което те държи гладен и подивяваш. Освен това се колят постоянно.” Не случайно на влизане в “Каджанг” четката за зъби се чупи на две и затворникът получава само главата. Срещу малко тютюн или пари можеш да получиш метална вилица или нож.
Официалното наказание в “Каджанг” е традиционният бой с ротани. Понякога неофициално бият и с палки по петите. “Болката е адска, но мен не са ме били. Когато си бял, внимават, пазят си реномето, а аз бях единственият бял в затвора.”
Битите се мажат с жълт крем, а лекар идва веднъж в месеца. Прегледът е с предварително записване дори ако става въпрос за обикновен аспирин.
Отношенията с надзирателите са като с любовница – винаги трябва да са задоволени, иначе стават отмъстителни. ”Ако ти имат зъб или са се заяли, могат да те изпратят в блоковете на ХИВ позитивните – да поседиш 2-3 седмици, уж че е станала грешка. Тези хора умират през цялото време и през 2-3 дни изнасят някой в чувал. Това ти действа много зле на психиката.”
Х. се страхува от серопозитивните в затвора. Дори гризе ноктите си, вместо да ги реже с общата нокторезачка, която виси всяка събота на вратата на блок Е. Той свиква и с протяжните молитви на фанатиците. “Голяма част от малеи симпатизират на “Абу Саяф”. От всяка килия по 5 пъти на ден се носи “Аллааах”, а повечето спят със снимки на Осама бен Ладен над главите си.”
В живота на българина влиза китаецът Джак. Той има всичко, което в “Каджанг” се смята за лукс – собствена килия с тоалетна, течаща вода и изобилие от хероин. Джак е наркобос. Това приятелство осигурява на Х. оцеляване. След килия 104.
”Запознахме се покрай чърч сървиса. Джак знаеше, че светът не е само Малайзия. Станахме приятелчета и той ме взе в своята килия.”
Китаецът е с присъда над 20 години и има право да избере двама съквартиранти. Единият е Х., а другият – техният индонезийски слуга. ”Там трябва да имаш слуга – да ти чисти, да ти пере чорапите. Желаещи винаги имаше много, защото всички искат да ядат и да пушат. А Джак беше заможен тип, идваха му често на свиждане.” Посещенията на езика на “Каджанг” означават шопинг – мляко, захар, сол. Дефицитни продукти, които могат да разнообразят бедното затворническо меню. Джак осигурява храна, плодове, зеленчуци, плаща “наема” от 200 долара и разнася християнството из “Каджанг”. В този момент китайският наркодилър и Библията са двете най-важни неща в живота на Х.
”Взех си една Библия и един оксфордски речник, за да я чета. Там имаш право на 3 книги.” Иначе из “Каджанг” се въртят 200-300 оборотни книги. Макар че затворниците предпочитат, вместо да ги четат, да си свиват цигари от страниците им. Х. купува английско-китайския речник за половин пакет тютюн и скоро научава Библията наизуст.
Достъпът до вестници обаче не е така лесен, както до романите на Сидни Шелдън. Само затворниците със смъртни или доживотни присъди имат право на преса. После тя обикаля етажите: “Първо вестника го четат босовете, после техните приятели и докато стигне до теб, е накъсан, защото от него можеш да правиш цигари.” Понякога осъдените гледат и телевизия в коридора. “Имаш информация какво става по света, не си тотално откъснат.”
Х. спазва простите правила на “Каджанг” и оцелява до 2 април 2005-а, когато излиза.
Той напуска “Каджанг” с чужди дрехи, психоматично изпотяване на ръцете и новооткритата си вяра в Господ.
Последвалите три месеца в огромното хале на депортационния лагер минават бързо. До деня, когато гадната история на Х., започнала в голям мол в центъра на Куала Лумпур, намира добрия си край на летището на малайзийската столица.
––––––––––
* Историята е предоставена на e-vestnik от българското издание на сп. Max („Макс“) и е публикувана с малки съкращения