Как се лекува корупция

Чарлз Кени

Частните изпълнители на обществени поръчки струват на данъкоплатците в цял свят много милиарди заради корупция, неефективност и лошо управление. Решението обаче не е да се отървем от тях, а да ги накараме да ни показват документацията си. На 7 декември властите в Нигерия повдигнаха обвинения срещу бивши служители на Halliburton, включително срещу бившия вицепрезидент на САЩ Ричард (Дик) Чейни, заради участието им в скандал около газов проект в южната част на страната, при който за период от 10 години за сключване на договори са дадени подкупи от 182 милиона долара. Обвиненията в крайна сметка бяха оттеглени, но едва след като американската компания се съгласи да плати 250 милиона долара.

По-рано Halliburton и нейният филиал KBR преведоха на Федералната комисия за ценните книжа и фондовите борси в САЩ други 177 милиона долара за извънсъдебно споразумение по дело за същата сделка. В защита на Halliburton трябва да се посочи, че тя едва ли е единственият частен изпълнител на обществени поръчки, играещ на територии, които са „сиви“ от правна гледна точка. Не е необходимо дори да търсите извън инфраструктурния сектор, за да откриете други примери. Enron бе обвинявана от мнозина за закононарушения във връзка със строителството на електроцентралата Дабхол в Индия – проект, който произвежда ток на цена, четири пъти по-висока от цената на местните производители.

Siemens пък плати глоби за 1,6 милиарда долара на регулаторните органи в САЩ и Европа за извънсъдебни споразумения по дела, в които германският концерн бе обвинен, че е давал подкупи, за да си осигури договори за обществени поръчки в цял свят. Местните компании също не стоят със скръстени ръце. Проучвания сред афганистански компании навеждат на мисълта, че подкупите за получаване на обществени поръчки се равняват средно на 3% от общата стойност на съответния договор, а във Филипините този дял е 10%. Това слабо управление може да има голямо влияние върху цените и качеството – ремонтът на пътища, финансиран от Световната банка (СБ), например, е с 50% по-скъп в страните, в които средният размер на подкупите за сключване на договори е с над 2% по-висок спрямо по-слабо корумпираните държави.

Дори сравнително „чисти“ страни имат множество проблеми около сключването на договори за обществени поръчки. Договорите на правителството на САЩ в това отношение са легендарни – всички са чували за тоалетните чинии за 640 долара и пластмасовите ванички за лед за 20 долара на Пентагона. След урагана „Катрина“ министерството на вътрешната сигурност плати на частни компании по 2480 долара на къща, за да покрият пострадалите покриви със син брезент, което би трябвало да струва по около 300 долара. Според доклад на Конгреса от 2006 година, който обобщава факти, събрани от правителствени одитори и други източници, през предишните пет години с „прекомерно високи такси, прахосване на средства или лошо управление“ са се отличавали договори на обща стойност 745 милиарда долара.

Корупцията не е единственото обяснение за лошите резултати от възлагането на обществени поръчки. Дори правителствата, които са сравнително „чисти“ от корупция, трудно могат да бъдат наречени „модел за ефективност“, а частната конкуренция често може да предостави по-добро качество на по-ниска цена. Проблемът е прозрачността.

Когато правителствата възлагат обществена поръчка, разстоянието между доставчика на услугата и крайния потребител – данъкоплатеца – се увеличава. Частните изпълнители на обществени поръчки имат малки стимули да ни спестяват пари, а възможностите ни да ги контролираме са твърде ограничени. Ако един договор се проваля, то е напълно вероятно това да остане тайна между един или двама чиновници от една страна и съответната компания от друга. Правителствените служби за финансов надзор могат да открият проблема, ако бъдат предупредени или ако проведат разследване на случаен принцип. За останалите от нас обаче няма начин да търсим отговорност от частните доставчици (или представителите на властите, които са ги наели), ако дори не знаем какво е поръчано.

На тези проблеми има отговор – публикуване на договора. Това би позволило на гражданите, на надзорните организации и дори на конкурентните фирми да видят дали парите на данъкоплатците отиват по предназначение. Публикуването също така ще намали значително юридическите разходи за сключване на подобни договори (на първо място защото няма да ни се налага непрекъснато да откриваме отново топлата вода при писането на договорите) и ще даде възможност за разпространяване на по-добри договорни практики.

Прозрачността в договарянето започва да се утвърждава. Сайтът за електронно снабдяване на колумбийското правителство вече публикува редовно целия съответен договор за предоставяне на стока или услуга заедно с промените в текста и анексите, както и редица други документи – от процеса на изпълнение на поръчката до крайната оценка. До 2008 година – пет години след създаването си – сайтът вече имаше 5,5 милиона посетители годишно. При това Колумбия не е изключение – няколко щатски правителства в Австралия имат подобна система, а окръг Маями-Дейд във Флорида понякога публикува пълния текст на договори за обществени поръчки на собствения си сайт за електронно снабдяване. Не е изненада, че на местата, където е осигурена по-голяма прозрачност при сключването на договори, има и доказателства, че цените се понижават.

Инфраструктурен проект на СБ на остров Бали, Индонезия, който предвиждаше прозрачност, съчетана с механизми за одит и обжалване, намали стойността на стоките и работата с 21% спрямо цената на договори извън проекта, при които имаше по-малка публичност. Жалбите срещу публикуваните поръчки доведоха до връщане на взети хонорари от доставчици. Прозрачността на договорите позволява и подобряване на изпълнението. Това е подход, който даде възможност на неправителствените организации, контролиращи раздаването на учебници във Филипините, например, едновременно да постигнат намаляване на цените наполовина и увеличаване на бързината и надеждността на доставката.

Обичайният аргумент срещу по-голямата откритост на обществените поръчки е, че ще разкрие търговски тайни на компаниите или ще наруши личната неприкосновеност на служителите, ще разкрие информация, жизненоважна за националната сигурност или просто ще струва прекалено много усилия. Опитът на правителствата, които вече публикуват договорите, обаче показва колко лъжливи са всичките тези доводи.

Първо, безпокойството за опазването на търговските тайни изглежда е значително по-малко, отколкото често се твърди, като до голяма степен е ограничено до няколко високотехнологични сектора. Когато обаче има проблем от подобно естество, то тази информация може да бъде включена в анекс към договора, който няма да бъде разкриван. Това е подходът, който вече е възприет при федералната система за обществени поръчки в Австралия. Когато се посочват имена, свързани с размер на хонорари, то имената могат да бъдат скрити, въпреки че данни на американската Агенция за международно развитие навеждат на мисълта, че много компании всъщност желаят да споделят такава информация.

Когато става въпрос за националната сигурност, е повод за срам (и със сигурност не е съвпадение), че някои от най-доходоносните договори включват доставки на отбранително оборудване, обвити в най-голяма секретност. Естествено, има основателни доводи срещу споделянето на технологии и умения в тази сфера, но все пак може би е възможно да бъдат публикувани редактирани версии на договорите. При това голям брой неизгодни поръчки, възложени от министерството на отбраната, имат малко или нищо общо с националната сигурност, освен ако технологията, която се крие зад струващата 20 долара ваничка за лед, не е свръхсекретна тайна.

И накрая, що се отнася до стойността на трансакциите, интернет направи цената на публикуването почти нулева. Неотдавнашно проучване установи, че най-скъпата онлайн система за възлагане на обществени поръчки е струващата 27 милиона долара южнокорейска версия, която е използвана от 27 000 организации от държавния сектор. Системата може лесно да бъде приспособена за публикуване на договорите наред с тръжните документи. Това едва ли може да се разглежда като висока цена. Вече казахме, че редактирането на договори, с цел успокояване на опасенията за националната сигурност или за търговски тайни, струва усилия.

Някои правителства са въвели схеми за публикуване на договори, ограничаващи публичността до по-големите поръчки. В австралийския щат Виктория, например, минималната стойност на договорите, които се оповестяват, е около 10 милиона долара. За да се намалят усилията, изисквани от чиновниците, компаниите изпълнители пък трябва да бъдат помолени да посочат коя информация според тях не трябва да се публикува, посочвайки юридически издържани аргументи за това. По този начин държавните служители могат да прегледат подадените заявления, вместо да четат целия договор. Истинският въпрос е прост – защо пък да не бъдат правени публично достояние сключваните от правителствата договори? Въпрос на време е властите да започнат да се съобразяват с един прост принцип – публикувай това, което купуваш.

По БТА