Ако Обама не прояви решителност, в Близкия изток може да избухне война
Нито война, нито мир – това е обичайното състояние на нещата между Израел и неговите съседи в Близкия изток. Но при всеки провален опит за постигане на мир между арабите и Израел, какъвто предприе Барак Обама малко преди Коледа, мирът става малко по-крехък, а опасността от война се увеличава. За съжаление, има основание да вярваме, че ако не се вземат мерки за подобряване на положението, през 2011 г. може да станем свидетели на най-разрушителната война от много години.
Доста дискутиран развой, който би могло да доведе до война, е очевидното желание на Иран на всяка цена да се сдобие с ядрено оръжие и очевидното желание на Израел на всяка цена да възпре Иран. Но страхът от ядрената програма на Иран е само един от фитилите, които могат да взривят бомба във всеки момент. Друг фитил е необузданата надпревара във въоръжаването, която започна след безрезултатната война между Израел и иранския съюзник в Ливан „Хизбула“ през 2006 г. И двете страни активно се готвят за онова, което всяка от тях казва, че ще бъде „решаващ“ втори рунд.
Подобна война не би приличала особено на предишните сблъсъци между Израел и неговите съседи. Въпреки всичките ужаси войната в Ливан през 2006 г. и войната в Газа през 2009 г. имаха ограничен характер. От страна на Израел цивилните жертви не бяха големи. От 2006 г. обаче Иран и Сирия снабдиха „Хизбула“ с арсенал от вероятно 50 000 снаряда и ракети, много от които с доста по-голям обсег и поразяваща мощ от онези, с които разполагаше „Хизбула“ последния път. Това бележи извънредна промяна в съотношението на силите. За първи път радикален недържавен субект има силата да убие хиляди цивилни в израелските градове почти с натискането на едно копче.
Израел казва, че в такъв случай ще отвърне на удара с двойна сила. Война от такъв род би могла лесно да въвлече Сирия и вероятно Иран. За момента възпирането запазва мира. Но мир, запазван само чрез възпиране, е крехко нещо. Всяка грешка в сметките – доставка на нарушаващо баланса ново оръжие за „Хизбула“, престрелка на ливанската граница или на все по-несигурната граница на Газа – би могла да разпали значителен пожар.
От мирен процес към военен процес
Всичко това би трябвало да придаде нова спешност на усилията за мир между арабите и Израел. Поне в началото мирът ще бъде непълен: Иран, „Хизбула“ и понякога „Хамас“ казват, че никога няма да приемат еврейска държава в Близкия изток. Но неспирната израелска окупация е това, което дава храна на тези, които отказват да признаят Израел. Дайте на палестинците държава на Западния бряг и за тези, които отказват да признаят Израел, ще стане много по-трудно да оправдаят повеждането на война.
На думи е доста лесно. Въпросът е дали миротворчеството може да успее. След почти двегодишна борба да бъдат доведени израелските и палестинските лидери до преки преговори – усилия, които се провалиха заради въпроса за селищата – има опасност Обама да направи извода, както много президенти преди него, че арабско-израелската дипломация е сизифов труд. Но отказването би било трагична грешка с лоши последици както за Америка и Израел, така и за палестинците.
В момента, в който свърши мирният процес, започва военният процес, а войните в това богато на енергийни ресурси кътче на света обикновено завличат Америка по един или друг начин. Израел също ще пострада, ако Обама се провали, защото палестинците за пореден път показаха, че няма да замълчат, докато правата им са потъпквани. Колкото по-дълго Израел ги държи без държава под военна окупация, толкова повече той увеличава изолацията си и подкопава собствения си образ на либерална демокрация.
Нужно е не посредничество, а законотворчество
Вместо да се отказва, Обама трябва да промени посоката на атаката си. Америка прекалено дълго се придържа към догмата, че преките преговори между Израел и палестинците са пътят напред. Бившият държавен секретар Джеймс Бейкър каза веднъж, че Америка не би могла да иска мир повече от местните играчи. Това вече не е вярно. Историята напоследък доказва, че екстремистите и от двете страни са прекалено силни, за да могат плахите местни лидери сами да направят нужните компромиси. Време е светът да се споразумее за решение и да го наложи на враждуващите страни.
Контурите на подобно споразумение са ясни, откакто Бил Клинтън очерта своите „параметри“ след провала на срещата на високо равнище в Кемп Дейвид преди десетилетие. Границата между Израел и бъдеща Палестина би следвала линията отпреди 1967 г., при което ще е нужно да се направят някои корекции, за да бъдат наместени някои от по-големите погранични израелски селища на Западния бряг, и да се определят участъци, с които да бъдат компенсирани палестинците за тези корекции. Но има и една подробност, чието уреждане е доста трудно: как да се направи Ерусалим поделена столица, да се уреди съдбата на бежанците и да се гарантира, че Западният бряг няма да се превърне, както Газа, в изнесена напред база за война срещу Израел след изтеглянето на израелските сили.
Клинтън разкри своя план в края на пропаднали преговори. Обама би трябвало да начертае своя пътна карта и да я превърне в нова начална точка. Той би трябвало да събере международна подкрепа за нея – било чрез ООН или посредством международна конференция като тази, която организира президентът Буш-баща през 1991 г. в Мадрид. Вместо обаче да остави страните сами да преговарят след края на конференцията, както направи Буш след Мадрид, Америка трябва да контролира нещата, като предоставя гаранции и упражнява натиск върху двете страни, доколкото е нужно.
Натискът е решаващ елемент в това уравнение. В първия кръг от своето миротворчество Обама поведе битка с Израел за селищата и после отстъпи, с което отслаби влиянието на Америка в регион, където много хора и без това смятат, че силата й намалява. Това е погрешна представа, която президентът трябва да поправи. Въпреки икономическите й тревоги у дома и военните й неволи в Ирак и Афганистан, Америка съвсем не е слаба в Леванта, където и Израел, и зараждащата се Палестина на Западния бряг продължават да зависят от нея по безброй жизненоважни начини.
Напоследък палестинците се заиграват с идеята да заобиколят Америка и да отнесат своята кауза направо в ООН. Хубаво е да се отиде в ООН. Но остава фактът, че без суровата любов, която само Америка може да дари, Израел вероятно никога няма да може да преодолее своето заселническо движение и да постигне сделката, която би могла да му спечели приемане в арабския свят. Обама показва в различни битки като здравната реформа и новия ядрен договор СТАРТ с Русия, че притежава качеството постоянство. Той би трябвало да постоянства и в Палестина.
По БТА