„Пазарнизъм“ – новата тоталитарна идеология, която ни хвърли в кризата

Митът на XXI век: митът за икономиката, която е всичко, която знае всичко и която прави всичко; т.е. митът за абсолютната доминираща роля на икономиката върху нашето съществуване, представляваща ексклузивна матрица на всички знания и всички ценности; митът, в който през последните няколко години повярваха огромна част от европейците – този мит открадна от нас преди всичко част от живота ни и от историята ни.

Как живяхме преди с нашия стар ред, с нашите стари закони, с нашите обичаи и с ценности, които смятахме за неразрушими, заложени в нашата култура? И как после същият този мит, задвижван от основния си мотор – финансите – се провали в иновативния си и прогресивен план за глобално социално инженерство?
Втората сметка, която глобализацията ни представи след шока на цените и на поскъпването на живота, е тази на „финансовата криза“. Една сметка, която, ако трябва сме честни, глобализацията първо представи на себе си.

Първите, които обявиха фалит под натиска на задаващата се криза, бяха онези алхимици, които вчера, в края на ХХ век, измислиха „пазарнизма“, утопията – майка на глобализацията и нейният свръхмощен идеологически мотор. Това бяха либералите, дрогирани от скорошната победа над комунизма; маскиралите се на либерали посткомунисти, търсещи своето спасение; банкерите, преоблечени като статисти; борсовите спекуланти далавераджии; и накрая – най-качествените идеолози на това време: икономистите – жреци и фалшиви изповедници на новото кредо.

Под паралелния натиск на идеологията на „пазарнизма“ и на новите „технофинанси“, които бяха в основата на финансирането на почти перманентното чудо, магията на глобализацията беше на път да си намери решение точно в своята противоположност. Смазвана в началото от магическия флуид на парите, новата фантастична машина започна да зацикля и неслучайно зацикля, започвайки точно от финансите. Ето къде е заровено кучето – там, където беше началото, там сега е и краят на процеса. Един шок, който беше предвидим още преди две години.

Както през 1929 г. „Харвард Економик Съсайъти“ разубеждаваше общественото мнение с твърдението, че „една тежка депресия е извън от възможностите“, по същия начин това, което през август 2007 г. беше дефинирано от власти и експерти, от управляващи и икономисти като едно обикновено сътресение в момента, се проявява в своята същност. Това е една криза с главно К. Една криза не само конюнктурна, но и структурна, не само ограничена върху финансите, а и върху реалната икономика, една криза, ограничена не само в Америка, но разпростираща се и в Европа.

На практика може да я наричаме както искаме: спад, криза, буря, „collapse“, „storm“, „turmoil“, „distress“, „crunch“. Можем или не да я сравняваме с тази от 1929 г., въпреки че знаем, че историята никога не се повтаря в перфектна форма. Можем да я наричаме или да я разглеждаме както искаме. Но трябва да е ясно, че стартирайки от „август 2007 г.“, от мистериозните дълбини на финансовия капитализъм изплуваха на повърхността тежки сътресения, които разбиха аксиоми, до вчера изглеждали вън от съмнение.

Ето как конкретно изглеждаха нещата. След една дълга поредица от интервенции, извършени веднага след „август 2007 г.“, както в Европа, така и в САЩ вече бяха налице признаците, че кризата не е само американска, но и глобална, например: на 15 ноември 2007 г. Американският федерален резерв напомпва спешно във финансовата система ликвидност от 47 милиарда долара, сума, далеч по-висока от сумата, инжектирана по спешност в деня след 11 септември 2001 г.

От своя страна, само седмица по-късно, на 26 ноември, Централната европейска банка налива сумата от 178 милиарда евро. Последващите интервенции в банковата система са все по-сложни и по-състоятелни. В крайна сметка обаче нищо от тези мерки не повлия на хода на кризата. Точно обратното. Достатъчно е да споменем, че на 12 декември 2007 г. като че ли беше даден сигнал за ново координирано емитиране на ликвидност чрез централните европейски банки (Fed, BCE, Bank of England, Bank of Canada, CB of CH) и всичко това произведе точно обратен на търсения ефект. Този сигнал предизвика страха, който срути курсовете на борсата. На 18 декември 2007 г. Централната европейска банка наля в системата чудовищната цифра от 349 милиарда евро. Постигнатият ефект в проценти се изчисляваше на нула цяло и нещо.

Посочените данни са напълно достатъчни, за да залезе приказната идея за вечния и безплатен икономически прогрес, като всичко това маркира нашето внезапно приземяване от финансовия футуризъм към твърдата материална реалност. Посочените данни предпоставят преминаването от безотговорността към отговорността – те носят със себе си края на илюзията, че благодарение на новия капитализъм печалбата може да бъде реализирана с постоянна алчност от кредитни хартийки, на които не се знае нито произхода, нито състава им, или от документи за собственост, които не съществуват конкретно, както в една виртуална реалност на видеоигра. И в крайна сметка те поставят в криза механизма на развитие на глобализацията.

Глобализацията и финансите всъщност бяха двете страни на една и съща монета. Те тръгнаха от самото начало ръка за ръка и веднага заживяха в симбиоза. Глобализацията изкова собствените си нови финанси чрез отварянето на огромни пазарни пространства и с отпадането на стари граници и контролни механизми. Новите финанси чрез разделянето на света на Азия – производител на стоки на ниски цени, и Америка – консуматор на кредит, „дрогираха“ на свой ред глобализацията, като повишиха със своите фантастични мегацифрови печалби по-малките и конкретни числа на реалната икономика.

От близо десет години, но особено ярко през последните пет, в банковия сектор, в сърцето на новия капитализъм – пазарнизъм, се забеляза една силна двойна мутация, която бе колкото дименсионална, толкова и функционална. Ето как изглежда дименсионалната мутация: големите международни банки преживяха интензивен процес на глобална концентрация и в крайна сметка придобиха формата на доминираща „мегабанка“. Функционалната мутация се изрази в това, че мегабанките наложиха стъпаловидно и в световен мащаб радикално новата форма на технофинанси: OTD, или „Originate-to-Distribute-Model“.

OTD не представлява само една нова оперативна техника на банкиране, която позволява „разпределяне“ на кредитния риск чрез прехвърлянето на риска от банката кредитор на трети лица. Това е нещо много повече; нещо, което е в състояние да генерира един нов вид банка: банката, която е едновременно „универсална“ и „безотговорна“. По този начин универсалността и безотговорността се превърнаха в основни характеристики на „мегабанките“, една абсолютно непозната индустрия.

От векове банките се занимават с приемането на пари срещу доверие и отдаването на пари срещу риск – най-висшето изкуство на банкерите се състои в това да успеят да преценяват „собствените си рискове“, които са поели, и после да ги управляват. С възходяща градация от началото на този век, векът на глобализацията, отворената структура на финансовите пазари, отпадането на контролите и появата на новите финансови техники, те успяха да пробият стандартната банкова схема на финансиране; разбиха класическото равностоене между риска и отговорността; отвориха една мощна асиметрия между „собствеността на риска“ и „отговорността на риска“.

По този начин новите глобални „мегабанки“ успяха да се освободят от собствения риск на своите кредити, прехвърляйки го на трети лица. Направиха го чрез „пакетиране“ на собствените си кредити във „финансови продукти“, понякога наричани „Bond“, понякога по друг начин, но независимо от това, подготвени да бъдат предложени на пазара посредством други купувачи, привлечени от други доходи и замъглени от сложността на финансовите инструменти, почти винаги незнаещи за риска от „обезценяване“, който поемат.

Всичко се случи в перверзната машина, работеща на принципа „по-малко рискове – повече печалби“, защото с новите финансови технологии колкото повече рискове операторите разпределяха към трети лица, толкова повече печелеха. Така наречените „sub-prime”– кредити с отстъпен риск, тръгнали от САЩ и впоследствие пакетирани и пуснати в обращение в световен мащаб със съответните им рискове, се превърнаха практически в първата халка на една дълга верига от бягства от рискове и търсене на лесна и гарантирана печалба. Едно бягство и едно търсене, направени и с много други финансови инструменти: vehicle, conduit, asset-baked commercial papers, collateralized debit obligations, derivatives, monolines, hedge funds и т.н. Финансови инструменти, различни по своя вид, но всички с един общ знаменател: да са оперативни и с тях да се оперира без никакъв контрол.

Така наречените hedge funds например не са нищо друго освен абсолютно незаконни банки. Точно обратното на класическите банки. Банките на практика са подложени на постоянен юридически контрол от страна на държавните институции, на законите, на стандартите и на ограниченията и прозрачността при тяхното функциониране. При hedge funds не е така. На практика тяхното правило е едно-единствено: правилото да няма правила. И така hedge funds се превърнаха в противоположност на собственото си име (hedge = антирисково покритие).

Създаването и комбинирането на всички тези форми на технофинансите на практика вкара на пазара огромни количества ликвидност, която на свой ред се мултиплицира в кредитните задължения. По този начин стойностите на операциите бяха изкуствено повишени. Стойности, практически измислени, финансирани изцяло на кредит, но не със собствен риск, а чрез използване на трети лица.

С една специфика. В Азия кредитните инструменти бяха използвани по традиционния начин, за да финансират „изграждането“ на „новите индустрии“, докато на Запад с едно впечатляващо за последните години нарастване същите инструменти бяха използвани, за да се финансира потреблението на кредит или за да се „спекулира“ със стойностите на „съществуващата индустрия“, без да се генерират нови блага.

И така, „мегабанките“, превърнали се едновременно в универсални и безотговорни, чрез дублиране и мултиплициране изкуствено стойностите до n-тия възможен процент, печелейки повече или по-малко от солидни застрахователни покрития и одиторски сертификати, посредством позитивния вот на рейтинговите агенции успяха да достигнат балансови активи на стойност стотици милиарди долари или евро, върху които емитираха деривати на стойност няколко милиона милиарда долари или евро.

…..

И така, с упоритата си непрозрачност финансовите пазари предизвикаха недоверието, което се превърна в основния мотор на кризата, която наблюдаваме и можем да дефинираме като криза на глобализацията. Както показаха обстоятелствата, новите технофинанси не бяха само един инструмент за реализиране със съвременни средства на класическите спекулации на финансовите пазари. Бяха нещо абсолютно ново. Със създаването на ефекта на изкуствено търсене и благосъстояние новите технофинанси трескаво финансираха внезапното„чудо“ на глобализацията.
……

Пазарнизмът, тоталитарната идеология, създадена да управлява XXI век, демонизираше държавата и почти всичко, което е обществено или публично, като поставяше суверенитета на пазара в позиция на доминиращ над всичко останало. Днес не можем да заявим, че това трябва да е екслузивната линия на развитие, нито че е правилната.

Още преди няколко години, когато нивото на безработицата вече се бе повишило рязко, обяснявахме всичко с „пазара“. Пазарът, който със своята невидима ръка балансираше всичко и в крайна сметка никога не фалираше. Днес в очакване на впечатляваща поредица от потенциални банкови фалити настояваме за централна намеса и охотно приемаме интервенцията на обществените институции посредством постоянни „ликвидни инжекции“ на финансовия пазар, извършвани систематично, перманентно и безлимитно от страна на централните банки. Тоест – държавните (обществените) банки. Всичко това в потвърждение на факта, че в един витален сектор на пазара – във финансовия сектор – ръката на „пазара“ е толкова невидима, че по тази причина трябва да бъде заменена от много по-видима – т.е. от „публичната“ ръка.

Непредвидена, всъщност дори изключена от експертите и от отговорните власти, с механична простота кризата на един икономически сектор и на една географска зона се разпространява върху други сектори и други зони. По този начин кризата, донесена от глобализацията, със своето прогресивно разпространение, което започва от кризата на цените и финансовата криза, навлиза в нашите домове, в нашите мозъци и в съзнанието ни. Тя гравитира около „пазарнизма“. Тази книга обаче не е против либерализма; обратното: тя е против пазарнизма – уродливата форма на либерализма.

Разбира се, битката срещу пазарнизма е обективно трудна, защото властта в голямата си част е все още в икономиката, а днес светът е икономика. Наистина „пазарнизмът“, идеологическият мотор на глобализацията, понася тежки удари, демонстрира пробойни, започващи с финансовата криза. Вярно е също така, че екологичният баланс на глобализацията се превръща в наш неприятел. Вярно е, че в крайна сметка съзвездието от безпорядъчни сили, които изплуваха в света, както и политическите напрежения, които тези сили създават, проектират своята сянка върху мита за безкрайния пазарен мир. Разбира се, всичко това е вярно. Но битката против „пазарнизма“ все пак продължава да бъде изключително трудна. От друга страна, тя е и абсолютно необходима. Това е битка, която трябва да се започне и да се води. Позиционирането на бойното поле е само по себе си начало на решението.

Превод Йордан Василев

* Откъс от книгата на Джулио Тремонти „Страхът и надеждата. Европа: глобалната криза, която се задава и начинът да я избегнем” , подготвена от ИК „Сиела”. Джулио Тремонти е професор по правни науки в университета в Павия, област Ломбардия. Специалист по данъчно право. Влиза в политиката през 1987 г. от Италианската социалистическа партия, по-късно се присъединява към „Форца Италия” и става финансов министър в първия кабинет на Силвио Берлускони. Смятан е от мнозина политици за най-образования министър в Европа.