Режисьорът Светослав Овчаров: Правителството обяви война на българската интелигенция
Светослав Овчаров е кинорежисьор и сценарист, професор в НАТФИЗ, има 25 филма в творческата си биография. Автор е на исторически документални филми, сред които по-известни са „Стефан Стамболов – съзидателят и съсипателят“, „Коста Паница – черти из живота и времето му“, „Фердинанд Български“ и др. От няколко години работи по документален филм за Тодор Живков. Създател е и на кулинарната телевизия „Фиеста”.
Игралният му филм „Единствената любов, която Хемингуей не описа“ спечели няколко български награди на фестивала „Златна роза”, Варна, на Националния филмов център, наградата на публиката на Фестивала на европейското кино, Лос Анжелис, Калифорния – миналата година.
През декември на 34-я международен кинофестивал в Кайро (един от най-престижните в света) с филма си „Зад кадър“, който възпроизвежда разбитата от Държавна сигурност съдба на едно българско семейство по време на тоталитарния режим спечели наградата за режисура и наградата на критиката ФИПРЕССИ.
– Какво става с българското кино и с новия закон? Протестите на кинодейците сякаш позатихнаха. Дали е заради празниците или наистина постигнахте споразумение с правителството?
– Министър-председателят уволни ресорния заместник – министър, а директорът на Националния филмов център си подаде оставката. Дотук добре, както казвал оня, който падал от двайстия етаж и минавал покрай десетия. Очаквам един ден да се събудим с новината, че министърът на културата в пристъп на доблестно поведение, също се е оттеглил. Мрачната атмосфера в българската култура до голяма степен се дължи на глупостите, които въпросният министър наговори и натвори. Думата „реформа”, която се употребява непрекъснато, е евфемизъм, за да не се употребява изразът „осакатяване”.
Страхувам се, че желанието за преговори, което демонстрира правителството, е само средство за отлагане и размиване на проблемите на културата. Ако трябва да се позовем на военната лексика, правителството е обявило война на своята интелигенция – лекари, учители, научни работници, хора на културата, то преговорите трябва да се водят „на бойното поле” , „върху барабана”. Защото иначе противникът ще се измъкне, ще се прегрупира и ще ни удари в тил.
– Ако трябва да опишете накратко филма „Зад кадър“?
– Това е филм, написан върху действителен случай. В него се разказва историята на едно разделено от желязната завеса семейство. Държавна сигурност не дава на мъжа и жената да се съберат. Любовта им постепенно изтлява и се превръща в ненавист. „Зад кадър” е филм за малките компромиси, които унищожават големите чувства.
– Разкажете за Кайро, за фестивала, как ви прие публиката?
– Фестивалът в Кайро е един от 14-те фестивала категория „А” в света. Много представителна програма от филми от цял свят. Може би най-точната дума, която може да характеризира този фестивал е разкошен. Там е сигурно най-дългият червен килим, който се опъва на фестивал. Много смокинги, много рокли шити специално за церемонията, много диаманти. Български филм не е имало в конкурсната програма в последните 20 години. Сега бяхме трима българи – филмовият критик Павлина Желева, актрисата Касиел Ноа Ашер и аз. Чувствахме се съвсем на мястото си сред елита на световното кино. Когато си заедно с Жулиет Бинош, Ричърд Гиър, Артуро Рипщайн, разбираш , че това, което обединява хората на изкуството е много повече от онова, което ги разделя. Нямахме комплекси. Още повече, че нашият филм беше единственият, който спечели две награди. Залите бяха пълни, реакцията на публика и критика – възторжени.
– Как си обяснявате успехът на филма в ислямска държава като Египет, с различна култура? В България филмът откри София филм фест миналата година, но освен на заклетите киномани, той е почти непознат в България…
– Темата за тоталитаризма засяга чувствителните хора в цял свят. Борбата на малкия човек, който се старае да надлъже държавата е вечна. Както е вечен изводът, че да се сражаваш с държавата е безнадеждно занимание. Но все пък си струва да се опитва – заради това сме хора, заради това сме живи.
– Другият ви игрален филм „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ (б. а. – в световното разпространение филмът е със заглавие “A Farewell to Hemingway”) също спечели награди. Как се роди идеята за този филм?
– Хемингуей е минал през България. Това се вижда от печатите в паспорта му, който се съхранява в библиотеката „Кенеди” в Бостън. Хемингуей е изпратил от българска телеграфна станция последния си репортаж за „Торонто дейли стар” от фронтовете на Гръцко-турската война през 1922 г. Филмът разказва въображаемата история за това как е изпратен този репортаж. Беше ми интересно да смесвам реални исторически персонажи с измислени. Всички реплики на Хемингуей в този филм са истински – взети са от негови писма, от спомени на съвременници. Всички обстоятелства са реални – маларията от която страда, въшките, които са го нападнали. (Има снимки на Хемингуей, веднага след връщането му от фронта през 1922-а, на които е остриган, заради въшките). Поразително за мен беше, че на прожекцията на филма на фестивала в Москва, публиката беше разчела източниците на част от репликите във филма. Това се казва подготвена публика. А в САЩ филмът беше показван в Ню Йорк, Чикаго, Тибурон (до Сан Франциско) и в Лос Анджелис.
– Как избрахте американския актьор Крис Хайслер за главната роля? Поддържате ли връзка с него?
– Правихме кастинг в Ню Йорк. Това беше първият български филм, който провежда официален кастинг в САЩ. Трябваше да убедим Гилдията на професионалните актьори (SAG), че такава държава като България съществува, защото нас ни нямаше на кинематографичната карта на света. Имаше Бурунди, но нямаше България. На кастинга се явиха повече от 170 млади американски актьори. Всичките прекрасно подготвени, готови да се сражават за ролята. Някои от тях бяха направили проучвания за мен и бяха разбрали, че съм ученик на Младен Киселов. Днес Младен е един от най-известните театрални педагози в Щатите. Мнозина от кандидатите не пропуснаха да се похвалят, че и те като мен са били студенти на Младен. Крис Хайслър не беше от тях, той ни спечели с откровеност и многопластовост на поведението.
Няколко месеца след снимките се видяхме с Крис в Ню Йорк. Той се снимаше във вечния сериал „Откакто свят светува”. Разказа ми, че когато заснел първия си кадър в сериала, попитал как да се държи във втория дубъл. Изгледали го като малоумен – просто в този сериал никога не бил сниман втори дубъл. Крис помълча и попита:”Нямаш ли роля в следващия филм? Толкова хубаво се снима в България…”
– Какво става сега с „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“?
– Филмът беше показан на много международни фестивали. Само на индийския субконтинент се въртя на три фестивала. Публиката му по света е много повече от публиката в България. Когато разбрах, че показват филма на фестивала в Солун от 11 часа сутринта, си казах:”Край, салонът ще остане празен!” Отгоре на всичко валеше из ведро. Надникнах в киното. Салонът беше претъпкан с млади хора. След прожекцията разговорът с публиката продължи час. Питах се дали ако в България показваха гръцки филм от 11 сутринта, салонът щеше да е пълен? Къде отиде естетическото любопитство на българите?
– Защо рядко има български филми в киносалоните?
– Защото няма киносалони. Реституцията превърна старите салони в бинго зали. Държавните кина бяха приватизирани на цената на един апартамент. Кината в моловете са собственост на американските мейджърски компании и рядко показват друго освен треторазрядна американска продукция. За справка филмът на Роман Полански „Писател в сянка”, който спечели всички награди на Европейската филмова академия, има в България по-малко от 8000 зрители. В цяла Европа протекцията на европейското филмово производство е национална политика. У нас министърът на културата говори, че изкуството трябвало да мине на пазарен принцип. Но в коя европейска страна е така?!
– Правили ли сте опити да покажете своите филми на една по-широка българска аудитория?
– Очевидно заниманието с изкуство в България се превръща във възрожденска дейност. Подобно на Матей Миткалото и ние смятаме да нарамим „Зад кадър” и да обикаляме по села и паланки. Защото интерес към българското кино има. Кина няма. Стефан Китанов в рамките на „София филм фест на път” доказа, че с добра разгласа и помощта на общините е възможно киното да стига до много хора. По време на прожекциите, които правихме с него из страната, видях пълни салони в Стара Загора, Русе, Сливен, Бургас, Варна, Добрич… Хората милеят за родното кино, защото то се занимава с техните проблеми. Ясно е, че има разни нива на публиката. Ония, които гледат „Хари Потър”, няма да дойдат да видят „Зад кадър”. Прослойката, която отделя забавлението от изкуството, е тънка. Но той и плодородният пласт на почвата е тънък, а изхранва човечеството.
– Вие лично как финансирате филмите си?
– Трудно. Моите копродуценти в „Зад кадър” – „Гала филм” са работили по сглобяването на бюджета повече от седем години. Държавното финансиране е процент от целия бюджет. Останалото са средства, които се събират от европейски фондове, телевизии, частни вложения. Но в цял свят е така, тъй че няма какво да се жалваме, просто държавата не трябва да абдикира от минималното финансиране, което отделя.
– Печели ли се от кино в България?
– Не. Никъде в Европа не се печели от кино. Дори и в големите страни като Германия и Франция. „Бялата лента” на Ханеке, който има „Златна палма” в Кан и „Оскар” за чуждоезичен филм, има в родната си Австрия към 40 000 зрители. Цената на продадените билети едва ли може да покрие и 10 % от стойността на филма. Киното в Европа е признато за изключение от пазарния принцип. То е средство за самоидентификация на народите. То е част от културната памет. А паметта е безценна.
– Как се съчетават документално и игрално кино и кулинарна телевизия? Кажете и малко за телевизия „Фиеста“?
– „Фиеста ТВ” е единствената кулинарна телевизия в България. Тя показва най-доброто от кухнята на Северна и Южна Америка, на Италия, Франция, Близкия и Далечния изток. Голяма част от водещите на предаванията, които ние излъчваме са виртуози в професията си, хора, които в родината си са с популярността на рок звезди. Достатъчно е да спомена само Жак Пепен или Джулия Чайлд. Задачата ни е да работим за издигане на кулинарната култура на българите. Както виждате отново се намесва думата „култура”. Тъй че, това е допирната точка с филмите. От всички изкуства кулинарното има най-много почитатели. Фиеста ТВ има своите верни един милион зрители на месец. Според социологическите проучвания нашите зрители са образовани, с доходи над средните, жители на столицата и големите градове.
– Нещо за скандала Мишел Бонев?
– Нямам честта да я познавам. Знам само, че даването на средства от българския държавен бюджет за проекта й е няколкократно отхвърляно от всички художествени комисии в България. И въпреки това ги е получила. Тази „берлусконизация” на българския политически живот не ми харесва. Оправданието, че на министъра му били омекнали краката, като срещнал госпожица Бонев, е наивно. Когато на някой му е „слаб ангелът” му е „силен дяволът”. Не желая цинизмът да се превърне в национална идеология. Иначе нямам нищо против хубавите жени.
–––––––––
* Авторката е журналистка в сайта на английски език novinite.com. Интервюто е публикувано там по повод юбилея на българското кино вчера.