Три лета в Аляска ми помогнаха за малък бизнес в България

Светлин Якимов разказва, че отношението към чужденците в северния щат е по-различно от другите щати

Светлин с кон от базата в комплекса, в който е работил в Денали Нешънъл Парк. Снимка: Личен архив

През пролетта на 2003 г. бях студент в Софииския университет, специалност история и география, и работех като оператор във фирма „Тип-Топ куриер“. Някой ми спомена за студентска бригада в САЩ. Събрахме се група от четирима студенти и отидохме във фирма, уреждаща бригади. Заплащането в България, липсата на мотивация, пък и интересът да видя друга държава, ме накара. Подписахме документи и зачакахме. След няколко седмици, когато вече бях позабравил, от фирмата ми се обадиха, че трябва да отида при тях до 1 час. Там ми обясниха, че имат получена оферта от Аляска – от където досега не бяха получавали предложения, което означаваше, че ще бъдем първите студенти отишли в Аляска през тази фирма. Предполагам, имало е и преди това българи по крайбрежието там, изпратени от други фирми, но в централната част на щата са били единици. Казаха ни, че времето ни е ограничено и имаме три часа, в които да вземем решение. Другите трима от групата ентусиасти обаче веднага се отказаха, въпреки че от фирмата увериха, че едва ли ще намерят място с по-добро заплащане. Аз казах, че ще си помисля и се прибрах вкъщи да поговоря с родителите си. Първоначално те бяха шокирани, защото почти нищо не знаехме за Аляска. След кратък разговор обаче решихме да опитам, като си давах сметка, че може би няма да имам друг шанс да отида на такова място, въпреки че много се притеснявах.

На интервюто за виза в американското посолство ме попитаха: „Ти знаеш ли къде отиваш и сигурен ли си, че

Пейзаж от Денали Нешънъл Парк. Снимка: Светлин Якимов

искаш да отидеш там?“. Аз отговорих, че не съм много запознат, но се надявам да бъде интересно и искам да опитам. В този момент документите ми бяха подписани и получих първото си американско „Good luck!“

Полетът до Аляска беше доста изморителен. От летище София през Амстердам за два часа, а оттам 10 часа полет до Сиатъл. От Сиатъл до Анкоридж в Аляска полетът е 6 часа. При кацането на самолета ме побиха тръпки, когато видях многото заснежени върхове и мрачното време в Аляска. Когато пък пристигнахме в самия град Анкоридж, все едно бях попаднал на друга планета, с часова разлика 11 часа ( напред, в сравнение с България).

Анкоридж е най-големият град в щата. През 1964 г. градът е бил разрушен от силното заметресение след избухването на вулкан, в близост до града. Впоследствие е изграден на ново. Впечатлих се от невероятно развитата инфраструктура, транспортна система и спокойствието по улиците. Почти няма пешеходци. Или ако има – те са местни индианци или ескимоси, предимно скитници и алкохолици.

Светлин (вляво) с колегите си шефове от хотела. Снимка: Личен архив

Мястото, където щях да работя не беше в този град, а се намираше в центъра на щата, в Денали Нешънъл Парк, и ме очакваха още 6 часа път до там. Когато пристигнах бях настанен в дървени общежития. Започнах работа в компанията „Black diamond“ – която държи курортен център, включващ хотел, голф клуб, ресторант и екскурзии в Аляска. Той е собственост на Джо Юсибели, който освен хотела и всичко около него, е собственик на мина за въглища в Аляска. А освен това е акционер и в други такива мини в различни щати на Америка. Тези му придобивки са го подредили на 500-о място по богатство в света. Това обаче не му пречи да работи наравно с подчинените си, когато се налага допълнителна работна ръка в мината.

Аз обаче до мините не стигнах, а и не изявявах желание. Първоначално работих в пералня, а по-късно си намерих и втора работа, като housekeeper (камериер) в хотела. Постепенно ми се събраха по 6 работни дни в седмицата, 15-16 часа на ден. Работата беше наистина тежка и изморителна, но пък парите бяха добри.

Пейзаж от Денали Нешънъл Парк. Снимка: Светлин Якимов

Преди да дойда бях чувал, че отношението към чужденците в Аляска е по-различно от отношението към тях в другите щати. И наистина се оказа така въпреки, че повечето американци въобще не бяха чували за България. Задаваха ми въпроси от типа: А България в Европа ли е? България е столицата на какво?“ и т. н., но въпреки това отношението им беше като с равен, държаха се много коректно.

Ръководните позиции в хотелите се заемаха от американци, но и те се обръщаха с уважение към българите. Американците обаче трудно осъзнаваха как може българите да работят толкова много и се възхищаваха на това, че издържаме по 15-16 часа дневно.
Обноските им са на друго ниво, за разлика от България, където хората са нервни и напрегнати постоянно. Добро впечатление ми направи и обръщението на туристите и посетителите на хотелите, в които работех. Всички се обръщаха към мен с „мистър“, въпреки че бях едва на 21 години, докато повечето от тях надхвъляха четиридесетте.
Почиващите в Аляска са предимно хора с положение в обществото и сериозни финансови възможности. Щатът е сравнително скъпо приключение, дори и за американските туристи.

Въпреки че работех много, се чувствах добре и най-важното – спокойно. Обстановката те предлазполага към работа, осигуряват ти условия на живот, които не те ангажират с нищо друго, освен с работа. Средното заплащане е $9 на час, а квартирата и храната излизат $12 на ден – осигуряват се от компанията в която работиш. При това положение за малко повече работа от час си плащаш разходите за деня.

Хотел Хилтън в Анкоридж прилича на софийския. Снимка: Светлин Якимов

Също така няма кой знае колко места, на които да похарчиш пари и това е допълнителен стимул да спестяваш. Основна „екстра“, която предлагат компаниите там, е възможността безплатно работниците им да използват екскурзиите, организирани от хотелите. Въпреки малкото свободно време успях да видя не малко места. Първата екскурзия представляваше 8 часова обиколка с автобус на Националния парк. В него можеш да видиш уникалната природа на Аляска- планините, реките езерата и най-вече животните – лосове, мечка гризли, вълци, лисици.

Ходих и на рафтинг по бързeите на една река, което наистина беше уникално изживяване. Най-интересната атракция обаче е обиколката със самолет Чесна над най-високия връх в Северна Америка – Маккинли. По принцип полетът струва около $300, но за служители на компанията е безплатен. Отгоре виждаш заснежени върхове, замръзнали реки и природата около Денали парк.

През лятото природата в Аляска е доста сходна с тази в България по растителност и животински свят. Лятото продължава 4 месеца и през всички часове на денонощието е светло. През зимата е обратното – само тъмнина. Температурите през зимата подат до минус 30 градуса по Целзий, почвата е замръзнала и работата спира. Всички хотели и развлекателни центрове затварят и местните хора се придвижват само с коли, а ако някой закъса, в багажника си всеки има специални облекла предпазващи го от ниските температури, без които човек би издържал не повече от 30-40 минути.

Най-ярък спомен в съзнанието ми остави Северното сияние. Явлението събира всяка година туристи от цял свят. Мъглявина, която се разлива в небето, в различни цветове – червен, зелен, син и жълт.

Светлин пред център за посетители в комплекса, където е работил. Снимка: Личен архив

Не съжалих, че приех офертата за Аляска. Срещнах се и работих с хора от цял свят – американци, ямайци, мексиканци, руснаци, поляци, чехи, сърби, харвати, словенци. Изкарах добри пари, видях уникалната природа на Аляска. Всичко това ме накара да се върна и през следващото лято. Неуредици в посредническата българска фирма обаче ме принудиха да приема оферта за друг щат – Монтана. Условията на работа обаче там не ми допадаха и реших да пробвам да се прехвърля в Аляска. Притеснявах се , защото бях сам в Монтана, решен да пътувам до Аляска, със $100 в джоба, а и винаги можеха да ми създадат проблеми, заради статута на визата ми. Започнах да правя опити да се свържа с шефовете на „Black diamond“ в Аляска. След много обаждания в един от хотелите, в които бях работил, се съгласиха отново да ме наемат. Самолетният билет до Аляска обаче беше $300, а аз нямах толкова. Менаджерът на компанията обаче ми направи резервацията на доверие, като разбира се, парите щяха да се удържат от моето заплащане в последствие.

След второто ми лято в Аляска последва и трето, като постепенно започнах да работя и на по-хубави и по-високоплатени длъжности, като екскурзовод и шофьор, което сравнено с пералнята и оправянето на стаи си е почивка.

Пейзаж от Денали Нешънъл Парк. Снимка: Светлин Якимов

Единственото, което ми направи лошо впечатление в Аляска беше ситуацията с ескимосите и местните индианци. Те определено не успяват да се адаптират към американския начин на живот. На тях им се предлага безплатно образование, но повечето не се възползват. Без образование и работа, повечето разчитат само на помощи.

Видях уникална природа и много развита икономика, която се крепи на туризма, златото, нефта и риболова. Учуди ме това, че на всеки американски гражданин, които реши да се засели в Аляска, му се превежда сума от американските власти по неговата лична сметка. Разбира се, тя не е кой знае какво, имайки предвид стандартите, но все пак е стимул. Желанието на американското правителство да засели щата стига до там, че новозаселилият се е освободен от данъци.

За трите лета успях да спестя достатъчно пари за да отворя собствен копирен център в София, още докато съм студент. С него в момента се издържам и съм благодарен, че имах възможност да бъда в Аляска.

Записа: Оля Желева

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.