Къде броди комунистическият призрак на патриархалната власт?
Ласло Фьолдени
В Унгария отново са на мода политическите вицове. Ако и да си мислех, че те завинаги са изпаднали в забвение. Израснал съм при социализма, тогавашният ми живот беше изпъстрен с вицове. Самият живот беше за нас един огромен виц. Вицовете правеха ерата на Кадар някак по-поносима. Унгарският вариант на социализма беше мизерен, но не съвсем; строг, но не съвсем; непоносим, но не съвсем. Нищо чудно тогава, че всички разправяха вицове. Дори и самият Кадар. Ние живеехме заедно в най-голямата лъжа, и вицовете, които разказвахме, ни помагаха да се правим, че тази лъжа не ни засяга.
През 1989 политическите вицове изчезнаха просто за един ден. Нямаше вече от какво да се страхуваме. Когато има правна сигурност, когато е осигурена прозрачността на институциите, когато няма двусмислени приказки, а законите са предвидими, човек отново може да поеме дълбоко въздух.
Ние не можехме да се наситим на свободата след 1989. Дразнеше ни това, че нещата се развиваха не така, както ни се искаше; карахме се с ония, които бяха на друго мнение; дискутирахме, стигахме до караници, възмущавахме се за щяло и нещяло, трескаво се опитвахме да разобличаваме лъжите. Но политически вицове вече не разказвахме.
От два-три месеца насам, откак Виктор Орбан зае поста министър-председател, аз ги чувам отново. Унгарците са също толкова изобретателни при измислянето на вицове, колкото и при тяхното разпространение. Всички те имат за обект Фидеш, партията, която е на власт, и нейния водач, министър-председателят. Както и онзи манталитет, който след двадесет години отново е надигнал глава.
Този манталитет се определя от страха. Страхът е не прекалено голям, но все пак достатъчен, за да развали общото настроение. Когато в днешна Унгария стане дума за политика, хората снишават глас. Също и по телефона се говори за все по-малко неща. Политическите вицове се опитват да облекчат тази все по-нарастваща апатия. Те носят малко смях сред лошото настроение. Но откъде тази страхливост? Откъде това призрачно усещане, че човек вече е преживявал всичко това? За да цитираме Маркс: над Унгария отново се носи комунистическият призрак на патриархалната власт.
Виктор Орбан се появи на политическата сцена през 1989 като борчески настроен либерален демократ. Беше следвал политика във великолепни университети, също и в Оксфорд, където беше попаднал с подкрепата на Джордж Сорос. На него се гледаше като един вид надежда на унгарските либерали – и за известно време дори изглеждаше, че той ще я оправдае. Той скоро направи впечатление като човек, който е в състояние изключително бързо да оценява ситуациите. Благодарение на тази си способност той скоро осъзна, че либерализмът, на който дотогава беше залагал, не може да разчита на някакво особено бъдеще в Унгария.
Унгарската история е протекла така, че страната никога не е имала възможност да се научи на демокрация, камо ли пък да я изпробва на практика. Открай време Унгария е живяла в полуфеодални, патриархални порядки – през 19 век като част от Австо-унгарската монархия, а през 20 век под режима на Хорти по време на двете световни войни, последван от съветската окупация, първо през ерата на Ракоци, а след това през онази на Кадар.
Виктор Орбан очевидно е направил изводите си от всичко това. Една страна, която се е виждала принудена да търпи своеволието на властващите върхушки, вероятно никога няма да иска да се раздели с тях, дълбоко в сърцето си. Тя мрази онези, които седят на раменете й, но когато бремето внезапно й бъде отнето, тя изпада в състояние на задух и не знае какво да прави с внезапно спечелената свобода. Орбан добре е преценил ситуацията; още в началото на деветдесетте години той е предусещал онова, което допитванията до общественото мнение щяха да потвърдят някъде в началото на новия век: най-популярният унгарски политик на двадесети век е Янош Кадар, следван от Милош Хорти. И така той се отрече от либералните си убеждения и превърна собствената си партия, Фидеш, решително и с твърда ръка, от либерална в консервативна народна партия.
От средата на деветдесетте години Фидеш все повече и повече се превръщаше в партия на унгарския консерватизъм. Но по онова време Орбан имаше само малка част от населението зад гърба си. Привържениците на Кадар все още не поддържаха Фидеш, а Унгарската социалистическа партия, партията-наследница на комунистите, която и до ден-днешен не може и не иска да се раздели от кадарското минало.
Орбан знае какво е нужно за властта: маси. За това беше нужно да спечели за себе си и другата половина на разкъсана Унгария: онези хора, които гласуваха за социалистите и – разочаровани от капитализма, от страх пред проблемите, които донесе демокрацията със себе си – постоянно копнееха за завръщане на ерата на Кадар.
Унгарската политика от последните десет години се върти около това как Фидеш успя да примами към консервативната страна онези избиратели, които се причисляват към унгарската политическа левица. На уж. Защото голяма част от ония, които в Унгария причисляват себе си към политическата левица – или се причисляваха – всъщност се прекланят пред света на кадарския социализъм, в който несъмнено можеше да се живее, но който също така несъмнено беше дълбоко антидемократичен.
По в. Тагесшпил. Заглавието е на редакцията
Виж целия текст в сп. Либерален преглед