Умберто Еко и перверзното очарование на фалшивия антисемитизъм
Марсел Падовани
„Пражкото гробище” (Il cimitero di Praga), последният роман на Умберто Еко, предизвика истински скандал още с появата си в Италия в края на миналата година. Еко, който твърди, че е искал да покаже перверзния механизъм на „Протоколите на Сионските мъдреци”, е обвинен в двойствено отношение, нещо повече, дори в съучастие със същия този антисемитизъм. Нееднократно писателят е признавал, че се чувства привлечен от темата за „Протоколите”, публикувани за първи път в Русия през 1903 г., и дори споменава за тях в „Махалото на Фуко”.
„Протоколите на Сионските мъдреци” са безспорен фалшификат, обяснява Еко и се спира на изобилната френска книжнина от XIX век, в която се обсъжда съществуването на „план” на евреите, с който те да установят господство над света. Писателят признава, че превръща тази тема в център на романа си „Пражкото гробище”, защото му се иска да се конфронтира открито с антисемитските клишета, за да ги разобличи.”
Проблемът, подчертават неговите опоненти, е, че от историческа гледна точка, под неговото перо лъжливото става истинско и то в контекст, в който скалъпените документи изглеждат напълно правдоподобно, пише Ана Фоа в „Пагине ебраиче”, като твърди, че Еко рискува да създаде тъкмо онова, което е искал да опровергае. Още повече, че има някакво перверзно очарование във фалшивия антисемитизъм, настоява авторката, изявена интелектуалка в средите на еврейската общност в Рим.
Най-неочаквано в полемиката се включи и официозът на Ватикана „Осерваторе Романо”. От неговите страници Лучета Скарафия, историк и богослов, не се поколеба да заяви, че постоянните описания на вероломството на евреите всъщност подклаждат подозренията.
Седмичникът „Еспресо” пое топката и организира в редакцията дискусия между Умберто Еко и равина на Рим Рикардо де Сени. По време на дискусията „il Professore” обяснява защо е толкова привлечен от темата за Протоколите: Защото винаги са ги приемали на сериозно, докато става дума за текст, гъмжащ от вътрешни противоречия. След което се впуска в разяснения относно идентичността на своя главен герой – Симоне Симонини, шпионин и фалшификатор, патологичен антисемит.
В „Пражкото гробище” е показано как Симонини участва в създаването на Протоколите, както и на фалшиви документи по Аферата Драйфус. Той е внук на истинския Симонини, който твърдял, че Френската революция е плод на заговор на тамплиерите, масоните и евреите.
Тезата, която отстоява Умберто Еко? Светът, казва той, се нуждае от врагове. И тези врагове са винаги различните, другите, без значение дали са катарите или албигойците, премазани от историята, или пък евреите, съумели все пак да оцелеят навсякъде. И днес те са се превърнали в напълно „различните”.
Но ето мнението на равина де Сени: „Мисля, че посланието на Еко е двойствено. А това се дължи на факта, че книгата не е научно изследване, което анализира и обяснява явленията. „Пражкото гробище” е роман. И, в крайна сметка, той убеждава. Убеждава, че евреите искат да дезорганизират обществото и да управляват света. Просто защото читателят не съумява да направи разлика между истинното и неистинното в повествованието на Еко.“
След което равинът е още по-категоричен: „В книгата на Еко трите субекта, обвинени в заговор, са евреите, масоните и йезуитите. Йезуитите са първите жертви на Симонини: от повествованието става ясно, че това са хора, които не са никак препоръчителни. Същото, но в по-умерен тон, се казва за масоните: през XIX век те участват в игрите за власт. И ако би могло да има частица истина в казаното за йезуитите и масоните, проблемът е за евреите: дали те са единствената невинна жертва или пък има нещо вярно в обвиненията в заговор? Ето къде играта, подета от Умберто Еко, става опасна.“
Дали Еко, в желанието си да изобличи трансцендентните форми на заговор, сам не попада в клопката на фалшификаторите, които винаги са го привличали…