От „Световната конспирация“ до…
С тази книга („Световната конспирация” – б.р.), която уж разкрива световния еврейски и масонски заговор, у нас се слага началото на антисемитско-расистката пропаганда чрез медията книга. Самият Никола М. Николов успява, вече като самоиздаващ се автор, да публикува още няколко подобни съчинения, които се радват на небивала популярност (най-вече „Тайните протоколи“, базирана изцяло върху прочутия фалшификат „Протоколите на Ционските мъдреци“). Този факт има своите социопсихологически и политически основания, които следва да се търсят в няколко посоки.
От една страна, в създадените от самия преход среда, подходяща за виреенето на всякакви идеологии и учения, табуирани от тоталитарната власт; от друга – във възраждащия се в световен план националсоциализъм и негационизъм (отричане на Холокоста), нашествието на радикалния ислямизъм.
Основен фактор обаче е формирането на една типична за прехода социална прослойка от лумпенизирани недоволници, които търсят в другия (различния) вината за своето „лузърство“, сиреч за своите нереализирани амбиции за социален и материален просперитет. Авторите и издателите на подобна книжнина, ръководени и от идеологически, и от комерсиални интереси, се възползват и от незнанието, необразоваността, дори безпросветността на значителна част от младото и средното поколение, незапознато с истината за юдеизма, холокоста, ционизма, със същността на етническите проблеми и т.н.
На бърза ръка през 90-те години бяха реактивирани стари издания както от началото на века, така и свързани с възхода на фашизма и разпространявани в България около кампанията за присъединяването є към Третия райх по време на Втората световна война. Във В. Търново например беше преиздадена брошурата „Евреи. Масони. Революции“ (1993), предизвикала шумен скандал и даже съдебен процес.
В първите години на ХХI в. обаче медийното пространство и книжния пазар са буквално залети от лъжи за „световна еврейска конспирация“ и „тайни протоколи“, от пиратски издадени нацистки и негационистки съчинителства, от мистифицирани списъци на „видни български евреи“ в интернет. През 2001 г. едно неизвестно дотогава издателство, „Жар птица“, започва собствена книжна поредица.
Тя няма наименование, каквото е установеното издателско правило. Но очевидно има програма: 1) класиците на фашизма, националсоциализма и антиемитизма с техните емблематични произведения; 2) някои нови „открития“, оневиняващи престъпленията на нацизма спрямо евреите, в частност „ревизиращи“, т.е. отричащи холокоста. (Има и трета – антимасонска/юдомасонска, и четвърта – чисто класическа посока на програмата, за които няма да говорим, тъй като не са ясно очертани.)
Без да е запознат с цялостния облик и съдържание на поредицата, съдейки само от заглавията, нормално разсъждаващият читател веднага би решил, че това са критични научни издания, снабдени със съответния коментар, бележки и паратекстове – просто такава е световната практика.
Но да разгледа ме фактите в тяхната последователност. Първо, коричната визия на поредицата. Тя не оставя впечатление, че издателите са критично настроени към съдържанието на книгите, наопаки, впечатлението е, че те много харесват собствената си продукция, нещо повече – одобряват я, дори стоят изцяло зад нейното съдържание. Издателите се стремят да направят всяка от кориците си атрактивна, забележима сред останалото книжно множество на сергията (където основно се продават тия книги!).
Същата рекламна стратегия е характерна за масовата книга във всичките й разновидности – от сензационното, през криминално-приключенското, до розовото четиво, отличаваща се и с висока тиражност и комерсиалност.
Оттук следва, че поредицата на „Жар птица“ е замислена като масова, комерсиална. Тя, почти без изключение, е и осъществена като такава. Въпросът, който логично следва, е: може ли литература от тоя род да бъде представяна в публичното пространство като масова – т.е. като развлекателна и комерсиална?!
Теоретиците на масовата култура, към която спада и масовата книга, отдавна са разкрили, че тоя род продукти пренасят консуматора им в един въображаем, уж по-добър, уж по-справедливо устроен свят. Излиза, значи, че така, както са представени, книги като „Моята борба“, „Фашистката революция“ на Мусолини и „Борба за нова Европа“ на Хитлер предлагат някаква алтернатива на масовия човек.
Но, от друга страна, визията на въпросните издания въздейства още по-силно, кога то те са подредени в комплект, едно до друго на сергията. Тогава вече външната атрактивност се съчетава с една тръпка на респект, на страх дори, тръпка, която неминуемо ще споходи гледащия ги. Какво вижда той – вижда например маршируващите легиони на Вермахта, на фона на развети хитлеристки щандарти. Вижда Фюрера, редом с Дучето, във величествени пози, гордо изпънали ръце за фашисткия поздрав. Вижда строгия арийски профил на Гьобелс пред трибуната. И т.н.
Сега вече чувството при разглеждането на кориците, при прочита на авторите и заглавията, става по-сложно, комплексно. Визията е и допълнително обогатена с информация, ловко съчетаваща различни кодове и символи. Първо, какви индикации носи отсъствието на наименование на поредицата. Естествено, наименованието означава ангажираност, означава позиция отстрана на издателя. Ако кръстиш поредицата си „Диктатори ХХ в.“ примерно, вече си изразил критично отношение към явлението. Ако я наречеш „Нова Европа“ (Любомир Владикин има такава библиотека през 40-те години на ХХ в.) или „Нов ред“ – отношението е позитивно.
В случая издателят отказва каквото и да било наименование, и сякаш с бягството си иска да съобщи, че не изразява отношение; че е неутрален спрямо идеите на издаваните автори. Ала, от друга страна, стои наименованието на самото издателство – „Жар птица“, допълнено в процеса на разрояването на поредицата и с емблема (лого). Последните вече започват да играят ролята на наименование и на поредицата, защото цялостната продукция на „Жар птица“ мултиплицира точно определени – да не повтаряме какви – идеи и смисли.
Но и сами по себе си, наименованието и логото представляват знаци, а в съчетание – разширена метафора, кодираща конкретно послание. Да опитаме да го разчетем. Жар-птицата като вълшебно митологично същество се среща в източнославянската митология. Тя играе ролята на медиатор, сиреч посредник между различни светове (може да пренесе добрия герой през девет земи). Притежава и други вълшебни качества – перата є са огнени, те могат да осветяват и най-тъмните места. Има и свръхестествена сила, щом с лекота прелита огромни разстояния, носейки човешки товар.
Тия разсъждения биха били в сферата на абстрактното фантазиране, ако към вербалния знак в един момент не се добавяше и визуалния – именно логото на издателството. То представлява птица с разперени крила, в средата на която е вградена буквата „Ж“. Това си е пар екселанс стилизация на хитлеристкия герб – орел с пречупен кръст, битувал в много бройни варианти по времето на Третия райх, в зависимост от институционалното му предназначение.
Към това сме длъжни да добавим и цветовото решение на коричното оформление – трите нацистки цвята, познати ни от знамето на Третия райх – бял фон, черни и червени букви. Следователно поредицата съвсем не се приема отрицателно, нито критично, нито неутрално от нейните създатели и производители. Чрез подбора на авторите и заглавията, чрез кодираните в цветовите решения, наименованието и логото є знаци и послания тя преследва основно две цели, които са взаимно обвързани: пропагандна и комерсиална.
В потвърждение на казаното е и рекламно-разпространителската стратегия на „Жар птица“ (клонирало по-сетне в „Жарава 2002“). Не може да се отрече, че издателите търпят развитие в
това отношение. Първоначално те заливат целия сергиен пазар със своята продукция – „Моята борба“, „Холокауст – измамата на столетието“, „Владетелят“ на Макиавели, „Русия под властта на масоните“. По-сетне се явява цветен плакат с корицата на „Моята борба“, с който е облепена цялата централна част на столицата и който предизвиква скандал с международен отзвук – включително и в американската преса („Ню Йорк Таймс“).
Скандалът явно е бил предвиден и търсен, знаейки се, че ще има и силен рекламен ефект – продажбите винаги скачат, известността расте. Последвалата рекла м на политика е по-завоалирана, не е така груба и агресивна: цветният плакат е заменен с друг вид реклама – на цялата задна корица на две от изданията (Мусолини и Хитлер) са публикувани цветни репродукции „от епохата“ – с фашистко и нацистко съдържание.
С рекламна цел са използвани също емблемата стилизация на свастиката, както и други снимки и емблеми, отпечатани на гръбчето на всяко от изданията. Може също така да се разсъждава върху рекламния характер на коричната анотация, който при издателите често играе ролята и на слоган. Тук посланието е или пряко, или индиректно, понякога в цитата или в анотацията нарочно са допуснати двусмислици, които са прозрачни за разгадаване и от не особено интелигентни читатели.
Като социокултурен резултат от добре обмислената акция може да се каже, че София се превърна в единствената европейска столица, на чийто най-централен площад („Славейков“) свободно и на открито в такова огромно количество и разнообразие се търгува с нацистка и фашистка литература. Този феномен заслужава признание от Европейския съюз и НАТО, към които с всички сили се бе устремила демократичната Република България….
От една страна, се профанизира научната книга, като се придава „научност“ на издания с масово-комерсиален характер, от друга, натоварва се масовата книга с пропагандни и псевдонаучни функции. Вероятно за мнозина възниква следният въпрос: кой е потърпевшият, жертвата от цялото това безцеремонно и агресивно поведение, от това невежество и неграмотност, представяни, мимикриращи като популяризаторска, дори като научна издателска програма!?
Наясно ли е обществото, че така българското книгоиздаване се връща в средата на ХIХ в., във времето на „побългаряването“ на чуждите произведения (далеч не обаче с благо родните възрожденски намерения). Жертва, разбира се, е потребителят, читателят – независимо от неговия коефициент на интелигентност и без да отчитаме вредата от цялостното присъствие на поредицата в този й вид.
Към средата на първото десетилетие на ХХI в. „модата“ на нацистката, неонацистката и негационистката литература започва да отшумява, първо, защото пазарът се пренасища с такива еднотипни четива, второ, самите т.нар. издатели не могат да предложат по-разнообразен, по-нов и по-атрактивен асортимент, с който да привлекат неособено пристрастения към четене свой потребителски контингент.
Въпреки това по сергиите на столичния пл. „Славейков“ и дори в престижни книжарници и книжарски вериги могат да се открият цели секции, изпълнени със заглавия като „Бумерангът на злото“, „Българофобия“ и „Моята битка за България“ на Волен Сидеров, „Сянката на Цион“ (в три части) на Георги Ифандиев, преиздания на фалшивите „Протоколи на Ционските мъдреци“2 и др.
Особено активен е д-р Емил Антонов, автор на двайсетина книги (уж с историко-документален и художествено-документален характер), издания на „Лаков прес“ – например „Тяхната борба“ или как евреите завладяха света“ (1999), „Ритуалните убийства на „избрания народ“ (2001), „Основите на национализма“ (2004).
Квазинаучен, псевдопублицистичен и изтъкан от омраза е друг пасквил – „Геноцидът и Холокостът над българите“ (изд. АРАТЕБ, 2006) на Георги Войнов, чийто редактор, забележете, носи прабългарското име Урус Батър. Текстът търси вината „за страданията на българския народ“ най-вече у юдеи и турци, по-малко у гърци, руснаци, сърби, особено у комунисти, масони, богоборци, глобалисти, ционисти.
Само един цитат, смятам, ще е достатъчен: „Като представители на най-чистото християнство и подчертано неподатливи на всякакви сатанински учения и секти, българите са номер едно в „черния списък“ на юдеите. В духовен план българите се явяват като антипод на юдеите и това обяснява защо са толкова мразени от тях“ (с. 15, курс. Г. В.).
Тук под линия е посочено: „Изследванията на Йордан Вълчев и Светлозар Попов показват, че вероятно Исус Христос е произхождал от древните българи, населяващи пр.н.е. Близкия изток. Ето още една причина за омраза!“
*Анализ на доц. д-р Алберт Бенбасат за издаването на расистка литература у нас от новата му книга „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване“ (ИК „Сиела”). Алберт Бенбасат е литературен критик и историк, преподавател в специалността Книгоиздаване във Факултета по журналистика и масова комуникация на СУ „Св. Климент Охридски“. Със съкращения, заглавието е на редакцията.